Сън: стоим всички в театрална зала. Ще чета ваши стихове. Не мога да избера (но и не искам, защото не ми харесват). Една от вас започва да чете с несвойствен глас. От притеснение гласът ѝ се пречупва по средата на стихотворението. Смее се нервно. Продължава. Стихотворението ѝ е много красиво - всички се изненадваме, че се е престрашила.

Как обичам сцената ли? Като тъмно я обичам. Другост. Движението на телата в сенките. Гласовете като кадифени котки с меките си лапи как по погледа се стичат. Потта на кожата и подът - баща насилник, който те очаква след поредното ти падане. Пътеките, оголени от теб към другите,

от другия към теб.

Как някой се провиква “Отначало!”

Сънувам тежестите в залата. Сънувам ги много по-големи, отколкото мога да вдигна. От едната страна са наредени 162 кг, а от другата трябва да пресметна какви дискове да сложа, за да балансирам.

Вдигам лоста, олюлявам се, но не падам. Явно мога да ги вдигна все пак. 

Но задачите от реалността все пак влизат в съня, във фитнеса, в мозъка ми. Нали всеки сън е за закъсняване. И тук закъснявам и постепенно реалността и сънят се смесват, будя се.

Понякога си представям как изпускам лоста върху себе си и умирам. Дълбоко в себе си се страхувам да правя упражнения, в които ръцете ми са "заети" и не мога да се предпазя. Интересно противоречие, за човек, който работи с ръцете си. 

Вдигам лоста, олюлявам се, но не падам.