"Mоже би това е епифанията", казва Калина, когато за пореден път връшам Япония в разговора. Колко много размести това място в мен и как, като след смърт, животът продължава същият. 

Може би това е епифанията.

Или е в погледа на терапевта, който нищо не ти казва, а само ти връща. В онова чувство след сесия, което напомня на повръщането - хем ти е олекнало, хем ти горчи.

Или в някое стихотворение, което те удря в гърдите, а след него нямаш желание да погледнеш нищо друго. 

Или в приятелството, което хвърля с лъча си там, където е нужно или да освети, или да стопли.

Не знам, няма Бог, но е навсякъде.