Снощи пратих на сестра ми снимка на флорентинска талята - спомен от последното ни съвместно пътуване и вечерите, в които говорихме за смърт и Тръмп над супер семпла и вкусна храна.

От Исландия насам пътуванията ми са по-различни и бих казала, по-смислени. Дълго след края им още помня миризми, картини и усещания - някои дори болезнено силно. Както скоро споделих на Калина - бих искала някой ден да стигна това ниво, в което пътувам, без да снимам, просто съм другаде. Това е едно от първите неща, които прочетох във визитка на Виргиния Захариева преди много години - пътувам, без да снимам. Тогава нямах представа какво иска да каже авторът, разбира се.

Тегли ме другостта и то по начин, който изненадва и мен самата. Желанието да съм чужда, никоя. И ако преди пътуването е било вид празник или дори лакомо поглъщане на всичко ново, сега е лиминалност, опит за изчечване и преминаване на граница вътре в мен.

Някой би казал, че за това няма нужда да се местиш физически, но ще поспоря. Пейзажът и градът неминуемо те огъват. Понякога те смазват, друг път екзалтират. А понякога ти е толкова комфортно, че дори е лековито. При всички случаи чуваш нови истини за себе си. Може би затова винаги казвам, че няма място, което "да не ми е харесало".