Не знам защо по празници ми се появява една особена неприязън към себе си. Не е натрапчива, но е осезаема. Знаем - очакването да сме тук или там, с тези или онези хора, да ни е хубаво. Да, врявата. Да пътят и багажите. Да, семейните ценности.

Всичко знам, но мисля, че не пасвам добре. Не се чувствам себе си и май това е определението ми за опасност. В тялото усещането е за тежест, тромавост, замаяност. Сякаш не мога да откликна на ума, който казва fight or flight.

Ани сигурно би ме попитала как изглежда моята Коледа. Истината е, че нямам идея. Не знам коя съм и какво искам, защото не съм била толкова сама. 

Замислям се как когато някой спонтанно иска да ме снима/ да се снимаме, винаги се усмихвам широко. Това е усмивката “аз съм добра и послушна”, заучена в детска възраст. Угодна. Женската ми адаптивност, която както и да наречете - няма да сгрешите. Може би по-често трябва да показвам грозната си страна (ех, на момчетата не казват “като си усмихнат, си по-хубав”). Не ми е смешно, но усмивката ми често е тотален рефлекс.

Нямам причина да не харесвам Коледа. По-скоро не харесвам себе си по Коледа. Чувствам се отцепена и отчуждена точно там, където трябва (?!) да съм най-свързана. И не съм и се чудя къде е ключът. Заклевам се, че никога не е бил у мен.