Животът ми от 4-5 години насам е: дни, в които ненавиждам и ме е срам от човечеството, минути, в които го обичам, мощни пориви за бягство, после глад, ярост, по някоя помитаща книга, още вина, но тоя път за привилегированото ми тяло, топос, старт в живота, да, и благодарност, но предимно другото. Въпроси, хиляди въпроси, които сякаш са се заели да запълват вътрешните ми страници. Изтрезняване. О, да. Провиждане, по малко примирение, не смея да го нарека приемане, че току-виж се оказало с две лица.

В живота ми от 4-5 години насам съществуват дълги поредни дни, в които просто искам да ме няма. Като героините на Феранте - просто да изчезна, да не съм била. Осъзнавам, че тази мисъл вече е доста комфортна и когато онзи ден Калина ме попита представям ли си живота си сама (без Валери), ме порази, че макар и да не съм си го представяла активно, да, мога да го изфантазирам. Това, естествено, отключи нова вълна размисли за егоцентризма ми, за самодостатъчността ми и за това дали живея по своя личен порив или обслужвам здраво интегрираната семейна матрица.

Може би някъде много дълбоко в себе си съм друга. (Не я познавам). И когато неудобствата започнат да бълбукат и да се превръщат в гняв и апатия, това е сигнал, че сигурно не пасвам добре в този калъп.

Освен това започнах да преосмислям дали съм поет и била ли съм изобщо. Може би съм просто човек, който обича, разбира и се наслаждава на поезията, но това не ме прави поет. 

New fear unlocked - коя съм аз, ако не съм всички тези неща, които съм вярвала за себе си. 

Последния път, когато се построих върху чужд поглед, крахът беше толкова категоричен, че едва се събрах от отломките. Едно е сигурно - това няма как да се повтори.

А сега какво? Накъде?