Спрях психотерапията, защото усетих, че не съм способна да стигна по-надълбоко в себе си в този момент (може би и не исках, може би и ми беше все тая). Но въпросът стои и всяка нощ се връща в сънищата ми. 

Разбира се, все още не мога да формулирам въпроса в едно изречение.

Той е по-скоро едно изоставяне на себе си, една самота, която е лично моя и независеща от нищо и никого. Едно неизказано и блокирано желание за отвъд. Въпросът е и отказът да достъпя себе си. 

Друг език?

Нещото търси глас, с който да се изрази, но не като продукт, а като акт на принадлежност към себе си.

Сякаш съм наемател.