Къкри само супата на моя гняв.

Мразя да готвя, когато нямам какво да дам от себе си. Ако нямах деца, за които да ми пука, щях да карам само на яйца и домати. Обожавам да ям и да експериментирам, но мразя да трябва да готвя.

Мисля, че ако не бях възпитана и отгледана във време, в което все още култът към "добрата домакиня" се е разнасял из поколенията като болест, да, мисля, че нямаше сега да се давя в това. Защото, признавам си, част от мен служи на този култ. Малка, но неоспорима. 

Имам свободата да изляза, но вътре в мен живее и една такава жена — жена, която иска да продължи да мрази да трябва да готви.

Или по-скоро искам да кажа: в работния и личния ми живот границите са прозрачни и крехки. Понякога чувствам тази част от къщата — кухненската маса в средата на стаята — като затвор. Само аз мога да се опазя от това. Копнежът ми не е да избягам от кухнята, а да пожелая да сготвя. Да имам кухня с граници. Да влизам и излизам. Да оставам сама, ако искам, или да пека кишове. Все тая. Но не този тригър, от 6:30 до 20 ч., в който дори кожата ми иска да крещи.