"тогава какво друго да правя като реално само ми се пише"

Това по повод липсата ми на амбиция да раста кариерно. Най-много харесвам в работата си това, че правя само каквото искам—пиша. Но дали някога ще почувствам глад за нещо по-различно, по-стратегическо? В момента ми се струва, че ако не пиша, ще залинея.

Междувременно сънят ми:

Валери и аз сме в басейн, който се намира точно между Двореца и Народния театър. Само двамата сме и той ме целува и докосва точно както обичам. Усещам силно еротично (и романтично!) желание, искам да отвърна на целувката, но устата ми е пълна с топки памук. Суха, запушена, текстилна. Не мога да ги изкарам, макар челюстите ми да се движат упорито. Няма глас, няма влага, само безсилието да не мога да отвърна. Будя се тъжна и цял ден изпитвам носталгия по някакво автентично желанието, с което не мога да се свържа.

Истината е проста: отдавам силите и умствения си капацитет на писане на дълги и сложни текстове. Харесва ми да работя с тях, но е така интензивно, че изчерпва всичко. Не ми остава език, с който да обговарям другото—същинското и истинното. Моето друго съществуване. Басейнът. 

Възможно е и сама да се сугестирам, че е това, а всъщност просто да нямам вече какво да кажа. Снощи гледах как Фиона Апъл нарече в едно интервю това такт—да замълчиш, когато нямаш какво да кажеш. Но тя има своята музика, нали. А там изобщо не е тактична.

Или този цитат от "Златната тетрадка", който ме жегна: What Ella lost during those five years was the power to create through naivety.  Дали?

Онази вечер споменах на Стефи това—че никого не бих попитала какво мисли за книгата ми.  Честно казано тази перспектива ме ужасява. Аз самата не знам какво мисля за нея, даже дори не мисля. Докато преглеждах стихове, които да изпратя за "Актьори срещу поети", не познах изобщо тази жена. Нейният глас е толкова далечен от мен, така наивен. Не знам дали искам да държим връзка повече.

Исках да кажа пише ми се. Но от нови ум и тяло.

Вярвам в сънищата си. Реалността се огъва около тях и само декорира детайлите. Всичко се случва, но не знам къде най-напред.

Отстрани

наблюдавам как се вкопчвам в малки репери, които ми подсказват, че съществувам, не казвам "живея", моите, мъничките ми, веригите ми.

И изчезвам от снимките си - нямало ме е цели десет дни тук, цели двайсет дни там, цели месеци еди къде си. Живот на възрастен, казвам си, живот без и живот с много. 

Веригите подрънкват...

...а откога не съм слушала музика, не съм гледала филм, не съм играла. Снощи много ми се танцуваше. Докато се возех във влака, си пуснах клипа на Voodoo In My Blood и си представях, че аз съм Розамунд Пайк и очите ми изгасват под контрола на невидима (?) сила. Това, което всъщност искам, е да се видя изгубила контрол. 

Но веригите подрънкват. Странно е, че за да не ги чувам така, се налага да изчезна. Бягството не е решение, разбира се, но помага. Често си го представям. Представям си как се обличам преди да изчезна, кой парфюм си слагам, кои книги приготвям. Преди да заспя вечер, мисля за смъртта си, как ме няма. Същото е като съществуването (не казвам "живеенето"). 

 Другаде. И пропастта след думата.

*Orbital • Samantha Harvey

Така се чувствам малко преди 40. Не е голяма работа, но настойчиво тегли към себе си. Трезво и сурово, без мечти и големи желания. Обаче сякаш го има другото. Тези умереност и униние са и вид маска, под тях има нещо първично, което не търпи юздата на средната възраст. Сигурно затова сънувам как танцувам в скута на демон в църква. 

Да искаш две противоречащи си неща едновременно е драмата на 30-те, но свободата на 40-те. С милост и любопитство, въпреки че се питаш какъв е смисълът.