Преди 2 години на този ден кацнах от Варна и май си купих баничка на излизане от метрото. Вкъщи нямаше никого. Трябваше да работя, защото покрай болничния престой с майка ми само бях маркирала дейност, имах много за наваксване. Помня аромата на прането на съседката, който влизаше през прозореца. Помня, че нямах търпение да ида на книжна премиера вечерта и да видя нещо различно.
Бях се прибрала и за премиерата на своята книга. И тук паметта се разтваря. Преживяването на дните преди излизането на книгата е сякаш истинската книга. Сега го виждам като някакъв невинен вододел. Много неща бих променила по пътя на издаването ѝ, но никога не бих могла да напиша други стихотворения. Това бяха парченца от мен през онази декада (с времето разбрах, че те не са аз).
Разбрах също, че поезията е предимно в полето извън страницата, в бялото. Тя се случва, докато не я пиша. Когато изпитвам гняв, че не пиша, всъщност изпитвам гняв, че нямам достъп до себе си. Когато напиша нещо, то е конвулсия, снимка може би, но същинското стихотворение е някъде над или около мен. То е невидимо, трайно неудобство.
Дали не искам да си кажа, че мечтая да извървя пак този път... Не да имам книга, а да напиша книга. Не да издам, а да дам. Не да ме познават, а да ме чуват. После утихвам — чувам ли се самата аз?
