Дядо,

Честит небесен рожден ден.

Добре ги подреди дотук, мерси. Знам, че си сърдит, всъщност едва вчера ми хрумна. Всяка година от смъртта ти насам дните до 19.09 са кошмарни. Хрумна ми, че може би искаш да изкупя вината си. 

Малодушието. Страхът да казвам каквото мисля. Пишатрия. Правораздавам, но с глътнат гняв. Стерилно и обърнато навътре (като тебе впрочем). Внучка на военен. Военовнучка. 

Спокойно, казваше, цял живот ще работиш.

Познавам ли те наистина добре. Помня ръцете ти, сплетени над слънчевия сплит, бели и сухи над туморната стаза. А първият ми спомен за теб е именно от първия ти тумор, който като яйце стърчеше от черепа. Виж, последният е вече как си аха покорен от злокачественост. Но не съвсем. Жилав си. Цели 5 години не се даде на рака и неговата многолюдна банда разпади. Нищо не знам аз за рака, помня белите ти сухи ръце. Помня огромната обич, която имахме. Аз на твоите рамене. Незнаеща нищо. Непотопена в никакви семейни тайни. Непокътната. Много странно, много малко съм била това. 

Лицето ти е ей тук, пред мен. 9 години образът не се размива.