Не пробвах ски.

Не се качих зад волана.

Не проявих постоянство в йога.

Не бях винаги честна със себе си.

Не изгледах нито един сериал.

Не запазих спокойствие.

Не приемах безусловно.

Не успях да си намеря нова работа.

Не помъдрях и не се смирих от края на терапията.

Не написах нищо месеци наред.

Виждам се като отрупан клон, който за момента не може да понесе друго. На клона има това, което има. Прочетох някъде, че чувството за благодарност не пречи на това да продължиш да искаш нещо различно. На друго място пък - че частите ми почват да си липсват една друга.

 Да не се мразя.

Този град ме смазва. Кафявото и затъмненото в дома, в който отраснах, звучи като гроб. 

Как фалшифицирам гнева си, как подменям бунта с коктейл от приятност. Все същата съм, когато съм тук, сякаш нищо в мен не се е оттеглило, не е помъдряло, не се е стоплило.

Докато се питам къде отидоха всички тези години, поглеждам в огледалото и ги виждам - всичко е там.

В неувереното свикване. 

В порастването на децата и свободата, към която се стреми животът - първо от твоите родители, а после от децата ти. Някои го наричат самота, но не ми е присъщо.

Отказът от идеята, че може би в нещо съм по-специална от другите. Прощавам си, че не съм. Прощавам и на другите. 

Нарцисизмът ми е зрял плод, леко пукнат. Мисля си коя ли е физическата болест на нарцисите… 

Година, в която няколко пъти загубих контрол и бях загубена. Беше необходимо да мина през загубата и да се видя отстрани, но не знам дали видях каквото трябва, дали изобщо е възможно сега.

Надявам се, че никой не чете този блог, очаквайки някаква мъдрост. 

С времето остават все по-малко неща, които да изптаме за пръв път. Доста от тях отлагаме във времето, други пък избягваме или се преструваме, че никога няма да ни сполетят.

Мисля, че нещо безвъзвратно си е тръгнало от мен, само дето не знам как да го назова. 

Пука ми, не ми е все едно, но съм по-приемаща. Да, със сигурност много по.

 Възможно е да е изпаднеш в паника от своята посредственост.

play

engage

let go