Кориандър. Искам да го напиша, макар да съм сигурна, че ще запомня всеки вкус в Лисабон. Искам да знам българаските думи за всичко, което ям. Обичам пресен кориандър, сардини, севиче, риба меч, червени скариди, всякакви ракообразни всъщност, носът ми бди за нови аромати и прегръща лакомо.

Жени с красиви крака, които се поклащат като хипнотични манти. Жени с маски и голи бедра, гърди, които вибрират в такт, великолепни гърди.

Мъже с кафяви кожи и ситно къдрави коси. Шъшкат и жъжкат до ушите ми, чувствам се като кана с мляко, бяла и чуплива, не намясто, великолепно несъответствие. 

Никой не ме вижда. Щастлива съм. Гледам мач в огромно хале с фенове. Поглъщащо чувство за (не)принадлежност. Смея се с глас и пия. Усещам в себе си всичко - алчност, сласт, нетърпение, раздразнение, едва сдържана логорея. Паля цигара и не забелязвам кога я изпушвам. 

В градове върху вода е най-хубаво. Аз съм нищожна част от Космоса. Съвършено никоя. Губя се, отдавна изпуснала очакванията си. Влюбена си, нали, питат ме няколко пъти. Не, не мисля, аз съм жена, която е спряла да иска. Благодарността е смесена с надвисналото предчувствие, че утре, хипотетично, може да ме няма.