След време няма да сме тези. Нищо няма да е същото освен може би спомените ни. От няколко дни тъгувам. Значи, казвам си, горе-долу месец издържах да държа духа си висок и бодър, психиката си отворена за промените, ума - концентриран. Сега се развъртам. Тялото се забавя, копнея за сгушване, покой, за равнина, за предвидимостта на съня ми, този здрав и богат мой сън. Излизането от корубата ме дразни. Когато тичам, съм сама в коридора си, в недействителен кадър на падащи цветове и глухи улици. Ясно е - един месец и тялото капитулира; по-чив-ка.