30.12.19

Научаваш да виждаш тялото си различно.
Евентулно приемаш, че то вече ще е все по-малко еластично, все по-схванато и все по-незначещо. Дори култивираш безразличие към формата си, но на мястото на култа към формата пораства Копнеж да бъдеш съдържание. Ей така, все едно никога не си била съдържателна. Или не си износила и родила две деца. Или не си пробягала стотици километри или танцувала, плувала, скачала. Всичко това е пренебрегнато, защото е важно нямането и небъденето на определени неща...
През тази година аз започнах да се отделям от тялото си. Преминах през няколко фази: незаинтересованост от постбременност следите, щастие от кърменето, щастие от отбиването, криза на загубата на гърдите такива, каквито бяха, обмисляне на импланти, разубеждаване, танцуване с бебе на ръце, джогинг, стопляне на отношенията с йогата, резки и дълбоки промени в либидото, апетита и статуса на кожата, тест за хранителни непоносимости след спонтанни и неясни пристъпи с повръщане, отказване от куп храни, които обичам, приемане на повече бръчки и повече апатия върху лицето си. За да си кажа накрая “Ами, това е, сега е това. Въпросът не е дали и колко бръчки имаш/ килограма тежиш, а как гледаш на тях”. Това, за което истински ми пука, е защо не успявам да задържам своята joie de vivre, какво става, как се случва, че цветът ми угасва...
Мечтая отвътре да горя. Чудя се какво да сторя, за да не се отказвам лесно, да не обричам нещата на грозен финал, още преди да съм опитала.
Животът ни дава възможност да се обичаме, а какво правим?


Преписвам финала на курса по арт терапия. Т.е. моя финал. Терапията няма край.

Сребърни минути, 
как да ви спася?
Тежък е светът като удавник.
И вместо аз да го въртя, той - мене.
Стиховете ми са вечно бременни
в разкрача на готовността
да живея или да умра.
Не зная какво да направя, но
добре дошла, празна пълност!
В твоя балет ще танцуват минутите
и ужасени ще творят вечността.

Няма коментари:

Публикуване на коментар