22.9.19

Аз съм сноб. Цял ден мисля защо толкова мразя провинциалното и селското, при все че съм ОТ провинцията, а родителите ми не са високомерни сноби.
Намирам се в Родопите, където е много, много красиво, но непрестанно усещам безумна клаустрофобия, все едно от тия високи гори няма измъкване, те са смърт. Мисля също как хората тук могат да стоят на пейка и цял един ден да гледат пред себе си. Това, например, ме ядосва. Хората пък, които идват тук на почивка, носят анцузи и слушат гръцко. Толерантността ми е на минимум и се измъчвам, че съм такава. Изрезка от моето лъскаво списание. Навярно очаквам, че всички трябва да са като мен, а когато не са, значи са лоши. Аз, детето, отново. Пълна съм с предразсъдъци, за които още нищо не смея да узная.
Познавам добре порива за движение. Защото ако спреш, ако се погледнеш и чуеш за няколко мига, това значи да видиш своята пустош.
Още не мога да свикна, че всеки винаги носи в себе си някаква пустош. Не е за вярване, нали?
Аз не мога да гледам своята, нямам такова сетиво. Уча се бавно като глобалното затопляне, но това не ме успокоява. Утре може да съм мъртва и да не познавам стоенето в пустошта!!!
Иска ми се да омекна.

Няма коментари: