Йогата ме вбесява и удивлява. Мразя в червата повторяемостта и бавността ѝ, но когато се заключа в дълбоко разтягаща поза, изпитвам почти екстазно удоволствие. Към какво се стремя, стремейки се да харесвам йога?
Когато тичам, тялото ми е подсигурено в режим “спасение”. То знае, че може да се измъкне.
Когато правя йога, съм разоръжена. Тази уязвимост ми е тотално чужда, дори антипатична. Изпитвам погнуса от точно тази телесна уязвимост и много искам да разбера защо и докога.
Дишането.
Отпускането.
Предаването.
Всъщност искам да няма толкова значение за мен колко точно обичам йога, но въпросът е тук, значи по някакъв начин сърби.