Опитвам се да ти напиша стихотворение.
Но твоята плътност не ме вдъхновява.
Ти си тук, парфюмът ти се разрежда във въздуха.
Винаги забравяш нещо, за да можеш да се върнеш.
Нямам какво да напиша. Живея в опити вече шестнайсет години.

--

Нá ти време!
Светът посрпя да дремне,
но ти, неспособна да гледаш навътре,
казваш "нямам време за глупости, като умрем, ще спим".

Влизам в дома си след дълго отсъствие и всичко е смалено.
Прилича на куклена къща, антика.
Сава снове и реве. Прахът е убил кислорода
и трупът му смърди.
Сукулентите не смеят да гъкнат.
Пералнята вече върти трескаво.
Самуил изсипва всички налични играчки
и адреналинът ми се качва като при изпреварване.
Искам да изчистя всичко до блясък, но
поривът директно да го изхвърля, както направих с
двете кисели млека и забравената пастърма, е по-силен.
Уж е дом, изпитвам нужда да го обживея, а мразя
всеки звук, картина. Стремежът ми към бяло се засилва.

Три години в терапия и ОЩЕ не съм подредила.

Лятото протяга горещи, сухи пръсти. Изпитвам умора и досада. За пръв път толкова малко гледам морето, срам ме е и първа обръщам гръб.
Естествено, ще изпитам дълбока скръб само след седмица.
Какво се случи дотук? Всичко започна с една торта-дракон, мина през болницата в Добрич, където реалността се разгръщаше като в шведски филм, през мен зад волана на едно древно пежо, което обяздих със страх и константно стомашно неразположение, през няколко чудесни книги, отрезвяващ джогинг, освежаваща липса на грим и сутиен, и завършва (лятото) с безконечния мистериозен вирус на Сава. Аз лично се чувствам непригодена за това си дете, защото Сава изстисква всичките ми сокове и ме прави една роботизирана, нищо невиждаща жена. Не че със Самуил е много лесно, просто разбирам неговото “трудно” по-добре. Като цяло това лято бях нон-стоп с децата си и това не ми влияе добре. Не умея да нося сигурност и авторитет толкова дълго време, това седира доброкачествената ми емоционалност.
Започнах отново да сънувам, лирическият ми субект мина от Ти в Той, пия по три кафета, а с утайката си правя пилинг на тялото. Междувременно бях и Баща ми, за което се самобичувах. 2:28 през нощта е, отново пиша в просъница и вероятно този текст утре ще ме изненада.

На моменти с него се чувствах тъпа. Тези супердълги моменти, към които паметта ме връща. Случваха се почти нелепи съвпадения, смехотворни случайности, които приличаха на лоша режисура.
Чувството за неадекватност и тъпота живее и цъфти толкова време... Нещо, на което трябва да обърна внимание някога.
Той достигна идиотката в мен. Смотлата. Но само толкова: нито нещо ми каза, нито аз нещо чух.

глад

Ревнувам от пространствата,
които не заемам. От уроците
на другите, от диханията и
деянията им. Това е завист. Това е
кладенецът, гледан отвътре.

Не умея промените.
Всеки детайл тежи като камък. Тежи собственият ми дух, който се промъква между измеренията, както аз сменям скорости - бавно, обмислено, едва.
Не зная къде съм, не очаквах да изпитам толкова тъга от смяната на ро(к)лите (Стефан).
Снощи по това време бях леко пияна, преяла със скорпид и се заливах от смях на тъпи секс шеги. Тази вечер мириша на децата си, на нещо сладко и неизбежно. Парализирана съм от контраста, разцепването.

Местата без човека си са нищо.

Голи, пукащи дъски,

растителност, която задушава,

морето е враждебно.

Човекът сам избира да не оживява.

Сава на 1

Мило мое дете,

още не съм се съвзела от упойката. Вчера ли беше това ужасно цезарово раждане? Чувам в просъница как лекарите си говорят за Сицилия, казвам нещо за стиховете на Силвия Плат, как ги превеждам, когато съм в настроение. Ей сега, ей сега, казва анестезиологът, и държи телефона си пред очите ми, за да видя точния час, в който те вадят. Минават още 2 минути, какво става? Къде си?
15 август, 14:24. Здраво момченце, 3.150, 51 см.
После дявоска болка и секцио, завършило час и 15 минути по-късно. Не знам какво стана, бях толкова потънала във физическите усещания, толкова нещастна (?), че изведнъж бях просто празната обвивка на нещо отделено от мен. И така благодарна, че имам синове, а те никога няма да изпитат нищо подобно.
Но с теб веднага и искрено се потопих в майчинството. Нямаше чудене и лутане, само безусловна любов и грижа, която ми носеше върховна наслада. Бях обсебена от теб, бебето ми, моя Фин Млечен, сладкия ми Сава.
Днес, година по-късно, искам да вия от изнемога. Не мога да повярвам колко много искам да се отскубна поне за ден от яркото ти присъствие, от денонощната симбиоза. Уморена съм, маме, а ти изобщо не си кротък и спокоен като брат си. Признавам си, че вместо да се вълнувам и да тръпна за първия ти рожден ден, аз мечтая да избягам!
От самото начало заяви, че гласът ти трябва да се чува. Наслаждаваш се на вниманието на хората  и така и не прояви страх и срам от непознати. Добре дошъл е всеки, който ти се зарадва. Малко завиждам на тази твоя искряща непринуденост. Ти си детето усмивка! Виждам как разцъфваш в благороден и щедър човек. Дано запазиш открития си нрав!
Тази година мина ужасно бързо. Както казах - още не знам дали съм се събудила от упойката, още се съмнявам в календара, в собственото си време, в промените, които следват една след друга, една след друга...
Твоето раждане, Сава, беше прелом в много отношения. Иска ми се да не те натоварвах с толкова много знаци, но май засега разглеждам биографията си като преди и след теб. Всъщност, толкова различни доротеи виждам, когато общувам с теб и Самуил. Вие сте всичко, което трябва да знам.
И ето ме, невярваща, че вече подтичваш край нас, произнасяш срички и командваш с малкото си пръстче. Къдравата ти глава и 8 зъба неизменно ме карат да се усмихвам. Искам да спра мига и не искам! Искам да си винаги бебе, вкопчено в гърдите ми, и не искам. Искам да избягам от теб и не искам.
Миличко, слънчев мой, обичам те и си лягам. Честит първи рожден ден, Сава!

:

Нощта е луда. 

Щурчета надвикват прибоя,

който гъгне бесен, ритмичен.

Тя живее като нож между Той и Той.

Между двама различни. 

Средата зее: час, в който нищо не се случва.

Сънувам катастрофи, кули без предназначение,
лицето си надвесено над бивш любовник.
Той казва “красива си, когато...”
и се будя възбудена в центъра на
леглото, сама.
Страстта ми дърпа навътре
като морето след преображение.

Amores perros

Обичам те, изкривено и може би не точно обичам те.
Все още копнея твоето одобрение,
вярна кучка,
и от тази лоялност ми призлява.
Отвращава ме връзката ни,
не знам как да се справя.

Ти си разделителната линия,
устойчива, непоклатима маса, след която
нещо се отчупи и търкулна бързо дните
като след христа.

Йогата ме вбесява и удивлява. Мразя в червата повторяемостта и бавността ѝ, но когато се заключа в дълбоко разтягаща поза, изпитвам почти екстазно удоволствие. Към какво се стремя, стремейки се да харесвам йога?
Когато тичам, тялото ми е подсигурено в режим “спасение”. То знае, че може да се измъкне.
Когато правя йога, съм разоръжена. Тази уязвимост ми е тотално чужда, дори антипатична. Изпитвам погнуса от точно тази телесна уязвимост и много искам да разбера защо и докога.
Дишането.
Отпускането.
Предаването.
Всъщност искам да няма толкова значение за мен колко точно обичам йога, но въпросът е тук, значи по някакъв начин сърби.

Вкусът ти мек като тъга.