Следва плах опит за превод на едно от последните, ако не и последното стихотворение на Силвия, дни преди да сложи край на живота си. Превода на Трендафилов вижте тук.
The Edge
The woman is perfected.
Her dead
Body wears the smile of accomplishment,
The illusion of a Greek necessity
Flows in the scrolls of her toga,
Her bare
Feet seem to be saying:
We have come so far, it is over.
Each dead child coiled, a white serpent,
One at each little
Pitcher of milk, now empty.
She has folded
Them back into her body as petals
Of a rose close when the garden
Stiffens and odors bleed
From the sweet, deep throats of the night flower.
The moon has nothing to be sad about,
Staring from her hood of bone.
She is used to this sort of thing.
Her blacks crackle and drag.
Накрая
Жената тук е съвършена.
Мъртвото ѝ
тяло се усмихва в задоволство.
Привидна древногръцка обреченост
се стича в диплите нa тогата.
Нозете
боси сякаш казват
"Дотук дойдохме, вече сбогом".
Мъртви отрочета, змийчета
бели, по едно
до всяка каничка с мляко,
вече празна. Завила ги е
обратно във себе си както
розата навътре прибира свойте
листенца, щом бликне ален дъхът
от сладките дълбоки гърла на нощното цвете.
Луната да тъжи задължение няма,
гледайки от своята костница.
Свикнала е вече.
Пращи и влачи се саванът ѝ.
