Дядо,

не знам, странно е. Щеше ли да навършиш 88, ако не беше туморът? Защо искам да ви говоря с баба?
Нищо особено, 19 септември, рожденият ти ден и ден като всеки друг, само дето съм малко по-унила и малко по-сприхава.
Един спомен - как ме носиш на раменете си и ми купуваш снежанка.
Какво е това необяснимо стоене в спомена за теб. Винаги си ми бил дядо, никога млад мъж, баща на баща ми, а все по-стар човек, все по-болен, все по-далечен. Но очите ти - единствените, които можеха да се движат накрая - радостта да се разплачеш, за да ме прегърнеш с очи. Помня. И сухите ти топли длани. Белите ти нежни ръце на деспотичен човек, но ръце на човек, когото обичам.