Това не е махмурлук, защото не съм се напивала, а и как бих могла, след като едната ми половина е вечно нащрек да бъде изрядна, рационална, кристална, всеотдайна и ненатрапчиво вездесъща. Едната ми половина нон-стоп е на работа.
Но се нося като в приспивна песен, светът е заглъхнал, мъжа го няма. В ранните часове, в които излиза и късните, в които се връща, животът се случва, записвам си мисли, чета, чета, ровя за работа, какво да правя със сина ни, какво да правя, какво решение да взема, колко ще го ощетя и ще си струва ли. Любими. Гледам детето ни, нашето всичко, но май и то, и аз имаме нужда от мен и се опитвам да свиквам, че е нормално. Скучна съм за хората, които ме харесваха, но това в известен смисъл носи облекчение. Прибрана съм на топло в ядрото си, необясняваща и неискаща обяснения. Нямам мечти и усамотението е все по-примамливо, но сигурно бих могла да се адаптирам към представите и очакванията за човек от моето поколение.