5.6.24

Сънувам среща на класа. Тежка сватбарска маса. Аз трябва да платя сметката, но когато се връщам при другите, тях ги няма. Масата е празна, аз съм празна.

После думата сърце, написана в чат или коментар в социалките.

език

4.6.24

В ясно съзнание. Контактна. Критична, търси съвет. Видимо е спокойна. Емоционално — леко притеснена, но еутимна. Волево нормобулична. Споделя изолиран страх от летене с паникоподобни кризи. Памет и интелект — съответни.

Kolejkata


 

не и да

31.5.24

Преди 2 години на този ден кацнах от Варна и май си купих баничка на излизане от метрото. Вкъщи нямаше никого. Трябваше да работя, защото покрай болничния престой с майка ми само бях маркирала дейност, имах много за наваксване. Помня аромата на прането на съседката, който влизаше през прозореца. Помня, че нямах търпение да ида на книжна премиера вечерта и да видя нещо различно.

Бях се прибрала и за премиерата на своята книга. И тук паметта се разтваря. Преживяването на дните преди излизането на книгата е сякаш истинската книга. Сега го виждам като някакъв невинен вододел. Много неща бих променила по пътя на издаването ѝ, но никога не бих могла да напиша други стихотворения. Това бяха парченца от мен през онази декада (с времето разбрах, че те не са аз). 

Разбрах също, че поезията е предимно в полето извън страницата, в бялото. Тя се случва, докато не я пиша. Когато изпитвам гняв, че не пиша, всъщност изпитвам гняв, че нямам достъп до себе си. Когато напиша нещо, то е конвулсия, снимка може би, но същинското стихотворение е някъде над или около мен. То е невидимо, трайно неудобство. 

Дали не искам да си кажа, че мечтая да извървя пак този път... Не да имам книга, а да напиша книга. Не да издам, а да дам. Не да ме познават, а да ме чуват. После утихвам — чувам ли се самата аз?

28.5.24

Втора вечер затварям лаптопа след работа и сядам на дивана. Не се задържам дълго, но наблюдавам. Къде отива умът и какво търси? Оставям го да се лута, да скучае, да си намира обикновени, нищонезначещи тревоги.

За нищо на света не искам да съм от хората, които се гордеят колко много работят и как нямат време за почивка.

Колко ли ще издържа така…

25.5.24

Мисълта за теб отплава и сега е само лодка,

оставена на произвола на случаен вятър.

Към морето, казва някой. Навътре, друг му

отговаря.

23.5.24

Today Body is off.

It thrashed in Bed and sweated,

didn't want to get up but did.

It wasn't hungry, or thirsty

but ate.

It was stunned and sedated.

It said "Look, I cannot write"

but it forced itself to type.

It wept but inside.

It zoomed in, shut down until

it was impossible to ignore its 

visceral Cries.

 

21.5.24

The life of others. 

19.5.24

С времето човекът става градинар.

Първо колебливо впива ръце в пръстта и

застива за миг, за да проучи как е.

После се потапя още малко, 

пише стихотворение.

Не, казва, още по-надолу ще е още по-

влажно и тъмно,

точно както беше преди.

И дълбае.

Човекът става градинар. Заобичва

земята.

Гробове

4.5.24

Празен пост мълчание за изтръгнатите липи в центъра на родния ми град.

Напомня ми на един предишен Великден, когато случайно видях некролога на първата си любов. Седиш, недоумяваш и наблюдаваш особен вид траур в себе си - това част от моя живот ли е? Кога е умряла? Защо ме боли точно тази загуба?

Може би умират реперите на детството. Центърът с липите. Мирослав Величков Димитров. Заучените маршрути, по които вече не срещаш нито едно познато лице.

страстна седмица

30.4.24

Иска ми се да можех да от-видя неща. Да не съм видяла всичко, което знам. Не за да се спася от евентуално страдание, а за да мога да продължавам приятно незнаеща. Непоет, неписател, нечитател. Усмихната на всичко и всички. Сладичка и мазна.


Draft


 

Камъче

26.4.24

 Диянова съм много повече от Василева.

Олсо

поет ли си
ако пишеш
както ти се пише
и не правиш 
изкуство
в своето
комюнити
от заслужили
артисти

Модерно е

 Само преди 20 години нямаше да имаме никакъв шанс да бъдем публикувани автори.

24.4.24

Блог. Нещо за писане. Половин живот и половината от него - в писане. Слушане на звуци и превеждане. "В моя блог аз съм бог" казваше Милена Фучеджиева, а в твоя кой е?

Рози с непоносим аромат. Бял въздух, прах в ноздрите. Неща без идеи. Събития без събитийност. Памет, на която конците стърчат навътре.

Премрежен поглед

21.4.24

 На жена, на която ѝ се спи.

15.4.24

Да излекуваме: момчето в теб, което не се пита как е и не умее да почива. Момичето отсреща, което вика и реве, защото не знае как да избяга от себе си. На него да сложим reminder, който да му напомня, че е време да спре. На нея да дадем вътрешен ред, за да не я trigger-ва липсата на външен такъв.


14.4.24

Има ли авлиги в София? Кой пее в 6? Пак чувам гласове на непознати птички и вече 8 часа мисля чий глас беше това, какво казваше, на кого.

В бадема на вилата винаги идват двойки. Винаги пеят в един и същи час, разговарят. Лятото, когато се будех (отпочинала), търсех в гугъл различни пойни птици и се мъчех да стигна до “нашата”.

Предавам се, и песента стига.

11.4.24

Вътре. Къщен мирис и нещо

отвъд.

Времето сломява, остарявам, не се побирам

вече тук.

Небето е за другите, озъбена насрещност—

небе.

8.4.24

Разбрах НАНАДОЛНИЩЕТО, по което съм тръгнала вчера, докато се опитвах да се концентрирам върху съзерцателен, аналогов филм. Можех да си тръгна, разбира се, но останах, защото "как, сега ти се е паднало да си на кино". Не можех да понеса бавността и красотата, толкова изключена от това се почувствах, че ми се дорева.

С което не искам да кажа, че Прекрасни дни е лош филм, но не беше за мен в този етап от живота ми. Исках да крещя и удрям - странен импулс за сериозна жена с разграфено до десетична запетая ежедневие и отговорности. 

Столът ми скърцаше, коленете ми бяха ужасяващо огънати, кафето ми изстиваше пред вратата на Одеон. Не бях там, само тялото ми беше.

Разбира се, редно е да уточня, че гневът се пренася на всички фронтове, защото просто нямам достъп до онова свое сетиво. Игривото, реещото се. Онова, което прави la joie de vivre. 

Какво прави нормалният човек, който осъзнава напълно тук и сега-то и не успява да му противодейства. (Дори не споменавам ужасите, които се случват извън личния план). Защото повечето хора се изгубваме, нали? И виждаме липсата си. Уместно ли е да кажа, че ми липсвам?

7.4.24

Чува се да казва: не искам да съм тук. Искам да е сряда, после следващата сряда, после пак — до юни.

Синхрон

И двамата в една и съща вечер казват нещо за вкуса ѝ към Екатерина Йосифова. И двамата неодобрително.

Вчера

6.4.24

Трима души, които носеха парфюми с мирис на тамян.

Беше необичайно за този сезон - тъмни, плътни ухания с различни примеси, но отчетливо свъсени, холерични. Тук-там по някой цитрус. Може да е бил ароматът на трева от окосените площи в центъра на града.

После - късно поетично четене на открито. Денят ми беше започнал с пречистващи сълзи в края на йога класа, свърши пак така заради едно стихотворение на Анна Лазарова. Бях го чела и преди, няма значение. Рядко плачем за нови неща.

Окото вече не се притеснява. Сълзите са уместни. 



3.4.24

Не можеш да мислиш за някого, ако и той не мисли за тебе.

                                                                                                      П. Дънов

30.3.24

Дано свърши по-скоро това стихотворение, дано, дано!

А как си почиваш?

Мамо, как става ракът?

Какво ще правите уикенда, пичове?

Някакви алергии?

Какво би станало ако постъпиш правилно първо за себе си?

Мамо, искам да ми пуснеш онази песен на RHCP и всички да танцуваме.

Може ли да стане, нали се сещаш, онова нещо. (Да умреш ли? Да, винаги може).

Запушено слъзно каналче, трябва да се изплаче.

cirque du soleil

29.3.24

в отговор на Иван Радоев


Обръч. Безсмъртие

във въздуха за кратко. Лъч, който

прескача о-то и се залюлява опасно

високо

(после ниско, наблизо, като паник атака).

Зелените ни коси тичат след нас

и секат въздуха на

топли, мъхнати тресчици.



28.3.24

JOMO


Проблемът на доброто момиче

27.3.24

Честит ден на театъра! 

Последно бях на театър за възрастни преди година. От месеци насам дори мисълта да стъпя в салон ме напряга. Не искам да стоя седнала на още едно място. Не искам да изпитвам вторичния срам от това, че други хора не си изключват телефоните, кашлят и си говорят в най-катарзисните моменти, излизат, влизат, смеят се не където трябва и пак кашлят, и пак не си изключват телефоните. Мисля, че спрях да ходя на театър заради публиката.

Затова пък тръгнах на йога в група, която би трябвало да ме смущава също толкова. Понякога наистина ме смущава, но в залата успявам да се вслушвам в себе си и вторичен срам няма. Първичен — също.

Записах се и на курс пак с други хора. Непознати, с които си пишем домашните. Най-интересно ми е да наблюдавам кое умът ми смята за приемливо и кое не. И как е "според зависи". 

Мисля, че все пак има по-голяма причина да съм се отдръпнала от театъра. Дали заради интимността на лъжата? Дали ме притеснява колко близо са актьорите и как има неща, които не желая да виждам? Ако беше играта проблемът, щях да съм спряла и киното, но не съм. Сякаш основната съпротива идва от страха от грешка, резил, от възможността нещо да се обърка. От това, че стават грешки и няма шанс за поправка.