Защо да пишем, ако не сме гениални.
Защо да творим.
Понякога ми се иска да имам занаят, да са ми заети ръцете, да правя тактилни неща с тях. Да мога ясно и категорично да виждам плода на усилията си.
Но всъщност това е — искам да докосвам хората с това, което правя. Т.е. редно е да призная, че не просто писането ме вълнува, вълнува ме дали и как стига до хората то, дали можем да резонираме за малко на една честота.
Разбира се, и формата и нейната флуидност.
И така, докато се парализирам от усещането, че трябва да стигна нещо толкова хлъзгаво, толкова матово и неясно, забравям, че всъщност удоволствието от писането е водещото. Че на него трябва да служа. На тефтерите си с начаткани с грозен почерк фрази, малките токови удари. Никой няма да ме изпитва колко добре съм си построила фразата. Никой няма да види дори опитите ми, трябва само да ги оставя да поиграят.
- И говореха как жената (бел. авт. човекът) има нужда от собствена стая, за да твори. От свое пространство, в което да се оттегли, за да пише.
Бих искала да имам това време, за да мога да се потапям във всичко, което предшества писането, защото писането е четене, както чух Митко Новков да казва.
- Да, преди децата колко много филми гледаше. Все седеше на дивана, ту се смееше, ту плачеше пред компютъра.
И въпреки това се противя на идеята, че социалните ни роли изключват времето за творчество. Не си представям свят, в който всеки сериозно занимаващ се с изкуство човек, се изолира от всичко друго, за да може да твори. Търсенето на идеална среда за творчество ми е малко като еднорог.
Понякога завиждам на приятелките си за всички интересни събития, на които ходят, за това, че не чувстват дълг към никого, за това, че не си дават лимит за брой срещи в седмицата. Могат да си пуснат филм, ако поискат. Или пък не. Но истината е, че сама съм автор на ограниченията си. Както и на стихотворенията си.
Is B flat sad?
Нотите са живи. (Солфежът ми - не чак).
И после: сънувам как трябва да изпея Home на Depeche, но не знам текста добре и се притеснявам, че трябва да си гледам в телефона.
 |
| Poetry Foundation |
Навън лежи змия и дреме
в ръкава си от зной. Златист
сирак върху топлата земя, с отворени очи,
в очакване на идването на безкрая.
Искаш да я удариш с пръчка.
Искаш да откликнеш на думите,
които молят: Използвай ме!
Един ден старият живот просто
хвърля дрехата си и изтича между камъните.
Тогава бъдещето трепва в теб
и застава в гърлото ти като пламък.
Отворих вратата и заварих
листата на лозата
да си шепнатКогато ме усетиха,
снишиха зеления си шепот,
смутени като хората, които
стават и закопчават саката си,
уж че тъкмо си тръгват, уж че
разговорът е свършил
точно преди да влезеш.
На мен обаче
ми хареса, че зърнах
неясните им жестове. Хареса ми
звукът на тихите им гласове. Следващия път
ще вляза предпазливо като лъч,
ще открехна бавно вратата, кротко
ще подслушам.
Изведнъж си спомням
студения женевски дъжд и кафенето,
в което мокрите ни дрехи изпариха тежестта
от нас. Лицето ти като скулптура. Твоето
лице от билки и треви, твоите топази
за очи.
И помня как забихме погледи във картата.
Търсехме галерия с картини на Ботеро,
тя се случи точно срещу нас. Тя беше точно
седем стъпки през дъжда, отсреща. На картините му
смешни. Пъпеши в дъжда.
Всеки път, когато усетя, че мисля за книгата си като за незабелязана, си припомням, че аз така избрах. Да нямам личен фейсбук, да не раздавам палците си, да не комуникирам насила с общността, да нямам премиера. Просто да не направя нищо, което не правя в реалния живот.
И в един момент спираш дори да се сещаш за нея. Един от даровете на книгата е да се видиш отстрани и да решиш харесваш ли се такъв.
Друг от даровете е изострянето на чувствителността към текста. Не само към твоя, но и към чуждия. Улавям се да мисля технично, синтактично, стилистично, не само интуитивно.
И друг - отварянето на ново пространство след нея. Невинността на тази първа книга ми се вижда все по-детска, но пък толкова повече я обичам с минаването на времето. Тя е просто врата.
Събота, децата ми коват своята независимост. Все по-малко ще съм нужна. Вълнувам се. Животът извън семейния ми животът е винаги в главата ми. Какво бих правила, ако винаги можех?
Мисля си защо така упорито сънувам стара любов. Не иска да говори с мен, а само аз с него.
Интересно ми е да видя какво е извън границите ми. Изобщо кое храни въображението - възможностите или невъзможността?
- да запазя отношението си към храната, съня и здравето си
- да играя повече
- да продължа да се старая
- да върша работата си добре
- все така да слушам интуицията си за поезия и да разпознавам
- да пиша стиховете си само в тефтер
- да търся формата на чувството
- да превеждам повече
- да имам повече време за всяко от децата си поотделно
- да си прощавам
- Кажете ми нещо за себе си.
И под всяко изречение пълзи желанието ми да се подиграя на себе си. Или да кажа - бях такава и такава, сега все по-малко съм. Имам силна интуиция и слаб ангел. Привидно съм една, но трябва да уточня, че имам по-различна версия. Понякога не ми се задълбочава. Играе ми се, но трябва да се отместя от центъра. Дава ми се, но търся формата. Търся се и бягам. Пиша понякога. Мога дълго сериозно и мога дълго и никак.
Дойдох да кажа колко се гордея със себе си, че ей го на, близо месец, 75% от мен слушат инстинктите си и когато не ни се, не. Когато ни се, тогава.
Уморена съм почти постоянно, почти не съм чела, но в това също има нещо плодовито.
Правих йога всеки ден, на моменти доста ѝ се изнервях. Има и плюсове, тялото вика I like this. Не прочетох нито една от поетичните книги, които си купих по Коледа, но пък четох Текстил 5 и се радвах.
Инициирах, букнах, наблюдавах се в ситуации на тревога, страх, възбуда, погнуса. Запътила съм се нанякъде вероятно.
Виждам: ако искаш да си хванеш автобуса, трябва и да тичаш. Тичам. 7:30 сутринта, край джамията са забравени хора. Манифестирам “мога”. Засилвам, раницата на гърба ми се подрусва като излишна мазнина. Защо се изкъпах. Защо не мога да изляза неизкъпана като нормален човек в неузряла съботна сутрин. Подкупвам такси за 10 лв до автогарата и хващам автобуса след половин километър пробег. В автобуса разгръщам другото си аз - чета на 3 езика и се уверявам, че ако това не е бил моят автобус, вероятно е нямало да го хвана.
Дядо учи внуче на математика.
Същият човек, който ме удряше със сборника.
Гласът му трепери от нежност,
гласът му, крехък, внимава.
Плаках на трейлър. Както винаги разпознавам желанията и поривите си върху Другите.
Мамо, ти си пещера, гушкай ме.
Мамо, смятам да нарисувам битката с Хидра. Или Сцила и Харибда.
Мама се научи да издиша със звук + някои трикове за по-пълноценно дишане.
Но не е лошо да си толкова крехък. Не е лошо да казваш не искам, не мога.
Пак отвърщам на трихордните вихри,
свирещи насмешливи хроматични квинти
по моя прозорец.
Свирете по-силно!
Не ще успеете. По-
здраво се държа за своите думи, колкото по-
силно ме викате.
А вятърът,
както преди, свири умело
своята насмешлива музика.
до пладне.
Тогава умира.
Капки от вчера още проблясват
в косите ми.
Не зная какво е времето.
Все не го намираш.
Но го губиш.
Зелен и жилав порив да изляза. От себе си, от предела си, най-вече от вътрешната си човекокутия.
Мисля за това и покрай него изплува нагоре мисълта за поетите, които живеят навън, но пишат на български. Гледам с любопитство и радост към expat литературата, защото да си навън означава да си центростремителен. Не само това, но особено това.
Може би това, което искам, е да укрепя своя център.
Отварям фейсбук за пръв път от десет дни насам и пулсът ми се учестява. Не знам какво правя там, бавно ме полазва тревожност, може би някакво остатъчно FOMO, което влача.
Искам да кажа неща, но забивам. Не знам има ли на кого освен на себе си. Искам да повярвам в нещо, но то не е във фейсбук. Не е в никоя социална мрежа, която на хора като мен им пие кръвчицата.
Защо това усещане за загуба? Само войната ли дълбае дупки в нас или и нещо друго? Опитвам да упражнявам надеждата си, но мисля, че постоянно се случват малки или по-големи руптури, които после не могат да бъдат зашити. Хора, които си отблъснал, без да съзнаваш или искаш. Шансове, които си отхвърлил. Мечти, в които си се изхвърлил. И да можех да върна времето, не знам какво точно бих променила, адски ограничена съм в знанието за себе си и другите.