Идват моменти, в които от себе си виждам само лошата приятелка, тънкотърпеливата майка, свистящата съпруга.

Да пиша в блога си, за да осмисля гузната си съвест.

 Perfect is nothing.

- без

- не

- фрустрацията

И също - старият импулс да се сравня с някого, за да предизвикам комплекса си за малоценност.

Този път не сработва добре. Усещам го веднага и му се опъвам. Приличам на недоубито животно, което още не се дава. Мога се посмея над ситуацията, но не ми е смешно. Нуждата от противоположности е вредна, защото не ми позволява да виждам нюансите.

Импулсът отслабва и си лягам. Сънувам богато и тревожно, тялото ме сърби и не издържам много в леглото. Не се е променила моята чувствителност, а подходът ми към нея. Както ми каза Надежда, добавих малко церебралност.

 “Но има толкова много други причини, заради които човек може да бъде нещастен…”

Je-ne-sais-quoi-то на Венеция. Частите се събират за пореден път, стари спомени от предишните ми посещения изплуват (изплуват е най-точната дума). Малко ми прилошава от непрестанното клатене, но може би е от мисълта, че този град изчезва.

Припомням си сцени и от Casino Royal, не знам защо точно от този филм.

И миризмите, разбира се. Влага, тайна, окей, Све, може би малко смърт. Много женски град. От градовете най-силно ме тегли водата, вътрешният им живот. Пробожда ме познатото чувство на безсилие, когато си пред нещо така нормално, но недостъпно. Нищо не съм видяла от света, но всяко негово ъгълче ме засища. 

Цветовете вибрират в дъжда, още по-ярки в отсъствието на обичайната мъгла. 

 Analyse this: the longing to trust someone unconditionally.

Някои неща си отидоха от нас. Усещам, че 2019 беше последната година, в която съм живяла, но по-скоро е последната, в която бях млада. Говоря за късогледството и високомерието на младостта. Как безцеремонно светиш и нехаеш. Колко далечна изглежда собствената ти травма. 

Април е и не мога да се нарадвам на дърветата. На мириса, който така добре подлъгва, че най-хубавото предстои. Радвам се на почти всяко доказателство за въртенето на света, само не и на себе си.

Често гледам стари снимки на децата си. (А там колко съм различна, един мек-мек блясък, едно ДА, което струи от мен, още не знам, че нищо не знам.) Та гледам децата си и как шеметно се променят, как бързат за същото утре, от което аз се боя. Старостта няма нищо общо с годините, тя е този страх от все повече неща всеки ден. 

Долавям и вината от това, че ми е мъчно, че не мога да пиша вече близо година. Мъчно ми е за езика, който щеше да намери път до тъгата. За тялото, което иска близост извън партньорската, близост СЪС себе си. За пръв път имам чувството, че езикът не може да обхване и частица от нещата, които си отидоха от нас.

Паметта обича грижовно полюшване.

Ти идваше и си отиваше, идваше и си отиваше, идваше… 

Хвърчило, Ребека Елсън

Хвърчилото получава,
мисля, цялата наслада,
гледката,
безтегловността,
вятъра,
радостните тръпки,
развятата опашка,
порива към висините,
екзалтирания скок,
а на мен долу ми остава
въжето да държа.

Mari Andrew

 

Скъпи мой,

изядох шоколада, който ми купи, докато се чудеше какво да ме правиш такавава, и гледах втренчено света по интернет, все още недоумяваща, безполезна със сълзите си. Непрестанно си представям какво би било, ако аз съм на тяхно място. Ако ти си мъжът с коктейла Молотов, а аз съм в друга страна с нашите деца. Какво бих правила без твоята физическа близост, без всичко, което си, до мен. Какъв твой образ съм съчинила в главата си, без който не искам да мога. Мисля си колко съм нелепа в това пренасяне на ролите, как все така това е начинът да съ-преживявам. Плача като майка, като жена, като къща. Плача и от гняв към наивитета си на човек, "консумиращ свободата си" (по Албена Стаменова).

Мисля за нас, ние сме си убежище. Мисля за смъртта на света, за своята. Дълго си избирам оръжие, което да ме убие. Гледам тъпо пред себе си. Просто имам всичко за губене, както и гузната съвест на живия.

Онкомишка, кухненска мишка, Ребека Елсън

Мишке, чиито братовчеди
дадоха живота си за мен
под ножа и иглата,
зловонието на антисептика,

и с мъничките си тела
сътвориха миши неща,
за да водят моите битки,
в моята кръв,

ето я кухнята ми.
Заповядай.
Изяж всеки остатък.

Чувам те там долу, в мрака,
когато твоите роднини в главата ми
се разбуждат,
разбутват с мустачки синапсите
и перват с остри опашки
основата на черепа ми.

Настани се зад хладилника,
но внимавай с капана,
моя защо-аз капан.

Щом понечиш да влезеш,
завинаги оставаш там.

 За това ли родих момчета?

Мисля, че все по-добре виждам каква съм с другите. Понякога съм доста затворена и жестока, но друг път съм щедра и любопитна. Стига никой да не нахлува рязко, стига истината да е бавна и мека.

Почвам да си прощавам.

Крайчецът на окото ми, Калина Линкова

The corner of my eye -

this diminutive

carrying the unspeakable,

a globe of overflowing seashores,

a slippery Atlas holding up

worlds on a web of troubled

veins.

 Ето пак уроци по удържане на фрустрацията. И не, по-скоро по стоене в нея, наблюдение на детето вътре, което иска всичко тук и сега.

Citrus japonica

Няма да забравя как вадиш от джоба си изненадата. Приличала на мен, кумкуат. Ям направо. Първо леко горчи и в носа ти се пръска хлад, после нежен цитрус, нито твърде сладък, нито твърде кисел. Като голяма оранжева маслина е, но досега съм го срещала само в парфюмерията.

Изяждам го и после езикът ми е блотер, на който споменът разцъфва.

Светлината от толкова много стихотворения е тук с мен. Напоследък не внимавам много. Случват се малки, но значими неща, а аз като че ли ги пропускам. Като приемането на невинността или приемащите, неосъдителни очи на жена, с която толкова малко се познаваме (дали е малко всъщност?). 

Никога не бях мислила за невинността освен за тази на децата си. Доста неудобно. Изисква се да се обичаш и да имаш милост.

И после, защо ми е толкова трудно не се чувствам под прицел или на изпит, когато общувам. 

И още нещо. Как очаквам детето ми да разбира и понася гнева си, след като аз трудно го правя. Кой е детето.

Тишината и светлината са най-ценният дар за мозъка ми последните две години. Така се случи.

Балада за Само и Докато, Ребека Елсън

Въпреки че от умора скоро ще капна,
само още нещо трябва да отметна.

да забърша стълбите, да хвърля боклука,
влажното пране да прибера на сухо.

Работата на жената никога не свършва:
затова започнатото ще довърша.

Но само едно не ми е достатъчно.
С докато ще станат три задачите.

Още малко мога да вмъкна със само.
(Простете, само да премета ми остана.)

На работа е същото като вкъщи.
Сметки, писане, телефонни срещи...

Но не може все да е така.
За днес приключих с всичките дела.

Нека Докато е нещо извън мене -
като земната ротация, морското вълнение.

Нека само да съм нейде до вода,
да прехвърлям камъчета от ръка в ръка.

Намирам картичка на северното сияние в Исландия в неотваряна от години детска книжка. 

Кой ми я даде? Откъде знае какво сънувам?

Докато го будя, си мисля: "Дано някой ден човекът, който го обича, да не иска да го промени." Както майка му.

Обичам да слушам книги, четени от автора, макар да имам сложно мнение за четенето на глас. Сега слушам Crying in H Mart и гласът на авторката потреперва на чувствителните места, преживява отново. Всичко е мемоар.

Не всеки може да чете. Бени може, тематичните ѝ четения са успокояващи и извисяващи, ето линк към последното.

И писането извън блога ми е сложно. Не вярвам, че е истинско, докато не го напечатам, докато не видя мравките, строени в редици. Почеркът ми изчезва, моливите ми съскат. Тефтерът ми е пълен с разнородни записки, никаква романтика.

Януари се отвори пред мен като прегръдка. Цяло пълнолуние исках да кажа точно това и благодаря за възможностите, които ми отне и даде.

There's a certain Slant of light (320), Emily Dickinson

оригиналът

Някак косо пада светлината

в следобедите зимни

и ни терзае както ни гнетят

тежки катедрални химни.

От небесната рана, която нанася,

не виждаме никакви белези,

но промяна оставя в душата,

където смисълът таи се.

Не е урок за никой тя,

на отчаянието е печатът.

Тя е върховната печал,

която висините ни пращат.

Щом идва, пейзажът замира,

сенките дъх притаяват,

а тръгне ли си, далечна

като очи на мъртвец си остава.

 Съвсем, съвсем нови.

Неща, които не направих

Не пробвах ски.

Не се качих зад волана.

Не проявих постоянство в йога.

Не бях винаги честна със себе си.

Не изгледах нито един сериал.

Не запазих спокойствие.

Не приемах безусловно.

Не успях да си намеря нова работа.

Не помъдрях и не се смирих от края на терапията.

Не написах нищо месеци наред.

Виждам се като отрупан клон, който за момента не може да понесе друго. На клона има това, което има. Прочетох някъде, че чувството за благодарност не пречи на това да продължиш да искаш нещо различно. На друго място пък - че частите ми почват да си липсват една друга.

 Да не се мразя.

Този град ме смазва. Кафявото и затъмненото в дома, в който отраснах, звучи като гроб. 

Как фалшифицирам гнева си, как подменям бунта с коктейл от приятност. Все същата съм, когато съм тук, сякаш нищо в мен не се е оттеглило, не е помъдряло, не се е стоплило.

Докато се питам къде отидоха всички тези години, поглеждам в огледалото и ги виждам - всичко е там.

В неувереното свикване. 

В порастването на децата и свободата, към която се стреми животът - първо от твоите родители, а после от децата ти. Някои го наричат самота, но не ми е присъщо.

Отказът от идеята, че може би в нещо съм по-специална от другите. Прощавам си, че не съм. Прощавам и на другите. 

Нарцисизмът ми е зрял плод, леко пукнат. Мисля си коя ли е физическата болест на нарцисите… 

Година, в която няколко пъти загубих контрол и бях загубена. Беше необходимо да мина през загубата и да се видя отстрани, но не знам дали видях каквото трябва, дали изобщо е възможно сега.

Надявам се, че никой не чете този блог, очаквайки някаква мъдрост. 

С времето остават все по-малко неща, които да изптаме за пръв път. Доста от тях отлагаме във времето, други пък избягваме или се преструваме, че никога няма да ни сполетят.

Мисля, че нещо безвъзвратно си е тръгнало от мен, само дето не знам как да го назова. 

Пука ми, не ми е все едно, но съм по-приемаща. Да, със сигурност много по.

 Възможно е да е изпаднеш в паника от своята посредственост.