Исках да ти пиша и след това видях, че не смъртта ти ме вълнува, а твоето отсъствие. Ти не си умрял, а и аз съм нежива. Опитвам се да те присвоя, да изсмуча силата ти. Пак саморефлексия и пак долу. Отдолу не никне нищо като поезия. Разпитвам се. Мъча се да видя къде е можело да проявя повече честност към себе си, но май повече ми се иска просто да не бъда уловена в измама. Противореча си, не знам коя съм и притежавам стратегии за самозаблуди на всякакви скрити места. Докато се мъча да потулвам следите си, не си оставям време да бъда себе си. Което и без друго е невъзможно.

Владея кухотата. Не признавам колко арогантност и високомерие има в мен. Ти срамувал ли си се някога от себе си, от самия факт на своето банално човешко зло? Откъде са дошли тези белези? Радвам се, че си умрял, за да мога да фантазирам как те има. Обратното би било неприемливо.

Дъното

Сладко като нож,

горчиво като вечер,

обемно като пещера

и тънко като времето.

Бавно като болка,

бързо като сън,

страшно като сянка,

тихо като чакане

си мило мое дъно.

15.03.2021

Ето ме и тук, безделница,

заскучала дваж и триж!

Ана Ахматова

Оказвам се на улица ''Ана Ахматова'', докато трае ремонтът вкъщи. Освен гърмящ дискомфорт, до мен доплуват спомени. Била съм тук преди много години. Улицата ме изритва обратно назад в моите млади бягства. Опитвам се да си припомня кой беше блокът, но в главата ми има само нелепи прасковени нюанси, нищо, за което да се хвана.

Няма интернет, вън е март, домът ми е опакован като нещо, което ще бъде херметизирано. Толкова особено чувство изведнъж да оцениш квартала, улицата, гледката, топлината на апартамента си. Някак си се мобилизирам, за да запазя максимално хомеостазата на семейството, но бързо разбирам, че не е нужно да предпазвам всички. Лягам си с децата и ме заливат всички причини да съм на този свят. Белите им ръце с тук-там мръсен нокът неволно се докосват в съня си, търсят се, аз стоя и наблюдавам с рибешко безмълвие. 

И тъй като имам достатъчно време да се вгледам в поведението си и реактивността си към стреса, осъзнавам още по-ясно, че поведението ми и реактивността ми са избор, който сама правя. У дома няма за кого да вдигам защитите, да сменям лицата си. Мога да бъда 'безделница', Ана.

Явно имам тип.

 Нетърпението да си легна? 

 Тази седмица експериментирах със самовнушенията. Все още не знам кое е истинско - дали привързаността към това да ти е зле или убеждението, че не ти е зле, щом си здрав и любимите ти хора за край теб. Другото странно нещо е, че отново зависи от мен кое колко ме държи и как интерпретирам събитията. Не регистрирам промяна или прогрес, само казвам.

Когато затворих няколко таба, се появи време за гледане в една точка и четене. Вероятно по друг начин не мога да го орагинизирам. Мисията “Слушай тялото си” е горе-долу до кривата круша, но ми е спокойно. Т.е. знам какво е понесло и съм му благодарна, че така вярно ме носи. Толкова мога сега, може и да не мога много повече никога. 

Отново зачетох Емили Дикинсън на български и ми трябваха няколко стихотворения да осъзная, че нещо адски ми липсва - пунктуацията. Можех да го сканирам още с първия поглед, но не го направих, бях изумена. Бях изумена и когато започнах да забравям колко от работния си бюджет съм изразходила, но да речем, че това така или иначе не ми е силата. С две думи - свиквам да съм разочарована от себе си, но да ми минава бързо. 

Самуил ми каза “Мамо, познай какво си мисля.” След което беззвучно артикулира нещо неразбираемо с уста. Не знам, казах му. “Много ме дразниш” отвърна той. Толкова се радвам, че това дете ни е избрало. 

Разочарованието от себе си допуска да можеш да разочароваш другите, което аз виждам като огромна свобода. 

Непрестанно мисля за борове, може би откакто и Самуил започна да се вглежда с особен интерес в тях, да ги брои, когато сме на път.

В ума ми е тъмнозелено. 

Напоследък опитвам да опозная и нетърпението си. Когато не бързам, всичко става една все още непосилна светлина, като преекспонирана снимка. Чудя се възможно ли е да направя опит истински да се забавя, за да може и лещата ми да свикне със скоростта на затвора... 

Истината е, че се усещам, когато е твърде късно. Когато съм смляла порива или инстинкта си и съм припаднала от изнемога. Все едно се деля безкрайно, безпощадно, по средата.

Пойни птици. Или по-скоро птички, малки късове небе за нас. Мнима пролет запотява стъклата ни.

Благодаря. За мен, за нас, за днес.

Не знам защо в такива моменти усещам скоростта, с която си отиваме, по-силно. Когато натиснеш газта, искам да викам от ужас. Не още, не оше...

Ръцете ти варовикови. Как ми стриваш див розмарин и лавандула и поднасяш скалите пред лицето ми.

Виждам се

Тя (по Галина Николова)

Взряна малко над себе си,

вратът леко огънат наляво, 

като че задава въпрос,

усмихва се на кучетата 

и бебетата.

Дали ще надушат каква е, ако

погледнат нагоре,

зададат си въпрос и открият

кучка,

бебе.

От взиране в дупката се превърнах в дупка. Бяла и няма като кръгла нула, като кръгла луна напълних стаята с безсмислен неон, който държи всички в напрежение.

Гледах гимнастика и съжалих. Винаги ме натъжава тази безкрайна ода за перфектността. Хората така нефелно боравят с тази дума, толкова са горди, че се стремят към съвършенство. Става ми много мъчно за тях и в гърлото ми засяда буца.

Само изтощението има вкус, само прекалила се познавам в огледалото, и само неискреността е лакмус за истината. Искам да се предам, но ме е страх, че ще мине в графа мрънкане. Предала съм се вътрешно. Коронавирусът нанесе финален удар върху вкуса ми към живота. Все ми е тая. Някак успявам да нахраня децата и поддържам разговор. Струва ми се, че лъхам на некомпетентност както в кошмарите, в които сънувам, че мириша лошо. 

преводач

Не мога да те стигна,

тегна тежка зад гласа ти,

тътря отеснели гласни,

трупам версии и раждам

трудно. Ехо съм

съм...

съм...

съмнявам се, че мога

да посадя тревога-

та си тук до твоята,

че двете могат да 

растат, а не да се погубват,

съмнявам се, че мога

мога...

мога.

Слънцето троши кости в пръстта.

В тъмната си стая бялото има възможност да бъде

всички цветове, от които е съставено.

Рентген

Усилен съдов рисунък двустранно,

диафрагмални куполи - проследими и рязко очертани,

сърце - нормални размери и правилна конфигурация.

Толкова много поезия в едно тяло,

в една обикновена анатомия, която за света нищо не значи.

очи за виждане

И вместо
да гледам как кожата ми прави място на плътта
и мускулите уплътняват всяка ос,
да се радвам, че очите ми виждат небето
в цялата му страстна магента при изгрев,
че косата ми все така не подлежи,
тя бърза все нанякъде, нестегната,

аз дръзнах

да съм недоволна.

Очното перде се предава фамилно на хората с Д.

Не виждаме каквото е пред нас, а само го забърсваме.

Не го лекуваме, а го мразим сутрин и вечер по два пъти.

Така, докато катарактата ни пречи да видим важното,

оставаме откъснати от себе си. От своя ефимерен дом,

от най-важното обичане.

REM

Завивам я и ѝ казвам:

“Успяваш ли да дишаш през тази малка пролука?”

Не мисля, че ме чува. Ушите ѝ винаги са под водата,

Незадълбочена и повърхностна,

невнятна и хлъзгава,

флуидна и меркуриева.

Само привидности. Влачи мекото ми

тяло все по-навътре сънят.

глад

Тялото ми се държи за своите навици.

Гладът е вечен спомен - искане и недохранване.

Бебето в мен не се хаби да плаче, а послушно

заспива, за да не мисли за топло тесто, да не мечтае за него.

Обичам го, съчувствам на това старо бебе.

 Слушах поезия на Езра Паунд, един от онези моменти, в които чуваш тътен дълбоко в себе си, без да можеш точно да го определиш. Не разбирах много, чувах само opposing, opposing, 

Opposing...

Толкова е рязка границата между поезията и живия живот, че съм ѝ малко сърдита.

Междувременно - старите навици все още душат наоколо. 

И още нещо. Ако човечеството все така се развива и удължава процеса на стареене, как ще се справяме със старостта като по-съществената част от живота ни? И какво ще правим толкова дълго живи на планета, която изгаря? Не знам кое е по-трудно за осмисляне - тленността или бързото убиване на планетата. Все така не вярвам в прераждането, не успявам.

Днес за пръв път заговорих за студентските си години и багажа, който си нося. Сънувах го и затова го подехме с Т. Прелюбопитно, изумително е как главите ни крият такива интересни тайни, толкова много плод. Не вярвах, но се оказа, че сивотата и фригидността на въображението ми в момента са само привидни, или поне временни, всъщност е трябвало да опозная по-добре този спектър на емоциите - празното, кухото, суровото, неапетитното и непарфюмираното.

Вълнувам се, защото предстои да излезе новият брой на "Текстил", където ще има мои стихове. Или стих, не знам всъщност. Но да, ще си имам бебе! 

Нещо като пост-скриптум: когато успееш да сготвиш всичко от хладилника и не изхвърлиш и трошица е равно на разтягането на задната линия на бедрата при гущер или гълъб. 

Мляс.

Толкова е кратка тишината. Кафето слиза във стомаха ми, далечен като празен кладенец, звукът отскача в следобеда. Пиша с молив в тефтера си, защото ми напомня на рисуване. Мисля за неспазените обещания към себе си - да седна и да се потрудя над стиховете си. Нищо не свърших, но не от липса на време и желание, а от липса на вяра. Сетивото ми атрофира, не става само с четене. Почвам сериозно да се съмнявам, че четенето е някакво sine qua non условие за доброто писане. 

Също така, мисля си, е възможно човек да не научи нищо от преживяванията си. Какво точно съм си мислела, като съм чакала да ме споходи някаква поука? Може и още да не ми е времето. На 35 това е малко абсурдно, разбира се, по-възможно е Времето да е отминало.

Междувременно заобичах януари, сух и костелив, особена равнина, в която да посадиш. Отнемам фокуса от липсите и виждам:

лъч, който поляга на масата.

Полузапълнена страница с работни бележки,

зелен молив, изгризан от детето ми.

Няма мечта или план, няма нищо общо

между мен и предметите, освен може би

временността.

Благодарността е трудна в този контекст. Като нещо заседнало в гърлото. Може би привилегията на здравото ми тяло или това, че имам достатъчно, може би вината от комфорта замъгляват гледката. Присядат. 

Блести ли прозрението?

Мога ли да го обхвана и видя докъде се простира?

Изтощена съм от себе си.

кръг

Подборка на част от книгите, които най-много ме развълнуваха, разбунтуваха, замислиха през 2020-а. Ако на някого му се говори за някоя от тях, пишете ми в heartbeats във фейсбук. 

януари - Дневниците на Силвия Плат

февруари - Trick Mirror на Джиа Толентино

март - David Bowie. A life от Дилън Джоунс

април - The Child, the Family, and the Outside World от D.W. Winnicott

май - Swimming Home от Дебора Леви или Mothering Sunday от Греъм Суифт

юни - Говори с Нева от Нева Мичева

юли - Mating in Captivity от Esther Perel

август - Фигури от Мария Попова и Мaлкият свят, големият свят от Надежда Радулова

септември - Sylvia Plath. A Critical Guide от Tim Kendall

октомври - Reading Pictures от Roberto Manguel

ноември - Четири пъти север (Линда Франс, Марк Робинсън, У. Н. Хърбърт, Анди Крофт)

декември - Wintering от Katherine May

Wintering завършва с препратка към стихотворението със същото заглавие от Силвия Плат. Мисля, че е е много красиво да започна и завърша годината с такъв завършен кръг. ''Winter is for women...''

 Посивяване. Никнат люспи вместо кожа.

Ние с теб висим на люспата на божествения план. Но в бог не вярвам. Няма от какво да ни е страх, ако от люспата пропаднем, това е просто контракция, за която нямам мъдро познание.

(Тук в първа скоба слагам прегръдката на Сатурн и Юпитер.)

(А във втора - зимното слънцестоене.)

Какво ме спасява? Нищо реално не ме е спасило, защото все още съм човек, когото го е страх и който не знае дали някога отново ще стане не-сив. Който е загубил центростремителната сила на собствената си драма и сега е в общочовешката. Човек, който не знае как да обясни на детето си, че човечеството изчезва, че живеем в смъртта му. Нещата, които обичам, са само клапани за временно отпускане. Като че ли дремя, сякаш не съм прозряла онзи висш смисъл, онази кристална яснота за посока, която човек добива след удар. Не ми се стискат зъби, не ми се прави на силна, не ми се събужда. 

Зимнина

Изоставям всичко, което чета, за да започна Wintering на Katherine May, която е точно, ама съвсем точно това, от което се нуждая в момента.

По същия начин отказах абонамента си за спортна програма, защото видях, че се чувствам нещастна (да, това е думата). Тялото копнее за други неща в момента - коремно дишане и тичане навън. 

Никога не е късно да разпознаеш своя потребност, стига само достатъчно дълго и дълбоко да си се вглеждал.

Кит

Наученото те белязва и понякога във разговор се чувстваш като изхвърлен на брега кит. Около теб са се събрали очи и вече не можеш да се върнеш там, откъдето си дошъл.

Но с времето разбираш, че поезията ти дава щит, а психотерапията - начин да приемаш неразбирането като нещо естествено. Даже намираш красота в неразбирането. Даже дестилираш каквото ти е нужно от него и го превръщаш в още научено. Докато китът се превърне в нещо ново, например сцена от “Левиатан” или мъничък пъзел.

Емили Дикинсън, 445

They shut me up in Prose –

As when a little Girl

They put me in the Closet –

Because they liked me “still” –

Still! Could themself have peeped –

And seen my Brain – go round –

They might as wise have lodged a Bird

For Treason – in the Pound –

Himself has but to will

And easy as a Star

Look down opon Captivity –

And laugh – No more have I –

Затвориха ме в Проза --

както като Малка

ме затваряха в Дрешника,

защото ме искаха 'кротка' --

Кротка! Да надникнат само --

и ще видят Умът ми да се рее --

По-лесно ще е Птица за измяна

да осъдят в Клетка да живее.

Тя само да поиска

и като Звезда спокойно

ще огледа отвисоко Робството си --

и ще прихне -- и аз подобно на нея --

хартия

В метрото човек четеше книга на хартия. Така вкусно беше размекнал старото издание, така податливи бяха страниците, че ми напомниха на ръцете на баба ми преди 30 години. Ръцете ѝ около любовен роман с мъж и жена, сластно вплетени в екстазна прегръдка. Баба ми сгъваше книгата тъй щото да може да я държи с една ръка. Очилата ѝ бяха дебели и грозни, очите под тях - кафяво-зеленикави, бледи, подобно на слепи. Мирисът - на баба ми, на плетиво и крем, на нещо сресано и накипрено. От естествените ѝ зъби беше останала диастемата, която ми се струваше много любопитна, но не колкото гардероба с ръчно ушитите рокли, блузи, комбинезони, поли от истинска коприна, цяла съкровищница с ярки цветове, като за меркуриева жена. 

Баба ми четеше ненаситно, макар и нищо качествено. Това беше нейният ескейпизъм от свръхдеспотичния ми дядо и неговото лошо мнение за всичко, което той не беше. Баба Донка беше жена, която до смъртта си искаше да бъде с червило, която сякаш (а може би не?) имаше само червилото си, за да бъде. Нямам идея, това са моите проекции, коя съм аз, че да мога да предполагам такива неща? Тази, която е познавала само баба си. 

И ми е тъжно, че няма отново да се видим. Да ѝ изпея нещо или да ѝ кажа нещо на френски. Така останах, очакваща одобрение. 

Мъжът от метрото четеше Ерих Фром, разделителят беше мек като косъм. Мисля, че това е една от гледките, които няма да забравя от тази година. По хубав начин ме завива обратно в мен, животът ми добива вид на спомен.

 В часа по изобразително изкуство Самуил нарисува зимна приказка с акварелни бои. 

Сетих се за Winter Trees на Силвия Плат. 

Акварелът дълго пищя в главата ми.

Абзац. Остро предполага, че 

Ще мина на нов ред.

Нека не прибързваме с тези заключения.

Понеделник, усеща се като сряда.

Като дръпване на пиърсинг.

1260 дни онлайн обучение, в което напред науката е слънце, но друг път.

Градусите са ниски и лигави. Все така мразя зимата. Все така визуализирам гмуркане в лазур.

Вчера флотирах и не беше малката смърт, нито усетих звездите. Усетих как безпокойството ми изплува нагоре като мръсотия.

Накисване в линкове, шийтове, мейли и някакво особено чувство за неотоплена стая, за течение.

Украсихме елхата и си казах дали пък да не стана в шест, да сложа боба рано, да включа компютрите и да си варим мозъците на слоукукър цял ден, дали пък да не?

Ами ако един ден пропусна да благодаря и да се потупвам за щедростта на съдбата? Не може ли само един ден да съскам подир закъснялото осъзнаване?

Двеста и петнайсети юни. Още нямам минало.

Жалко, че не вярвам в прераждането, иначе щях да кажа колко щях да съм изпрала и изкупила (греховете) и едва ли не платила (кармичните) дългове и НАВРЕМЕ всички, всичко, но не

Затова намирам езика.

Добре, че сме имали “преди” и че сме стискали ръцете на хора, с които сме се запознавали на живо.

И че сме прегръщали приятелите си наистина.

И че сме целували. Не винаги когото трябва, но винаги без страх.

Когато гледам филми, в които има близост, се стряскам от липсата на дистанция. Не мога да повярвам какво препрограмиране тече. Така ми липсва това преди.