И вместо
да гледам как кожата ми прави място на плътта
и мускулите уплътняват всяка ос,
да се радвам, че очите ми виждат небето
в цялата му страстна магента при изгрев,
че косата ми все така не подлежи,
тя бърза все нанякъде, нестегната,
очи за виждане
10.2.21
REM
7.2.21
Завивам я и ѝ казвам:
“Успяваш ли да дишаш през тази малка пролука?”
Не мисля, че ме чува. Ушите ѝ винаги са под водата,
Незадълбочена и повърхностна,
невнятна и хлъзгава,
флуидна и меркуриева.
Само привидности. Влачи мекото ми
тяло все по-навътре сънят.
глад
5.2.21
Тялото ми се държи за своите навици.
Гладът е вечен спомен - искане и недохранване.
Бебето в мен не се хаби да плаче, а послушно
заспива, за да не мисли за топло тесто, да не мечтае за него.
Обичам го, съчувствам на това старо бебе.
26.1.21
Слушах поезия на Езра Паунд, един от онези моменти, в които чуваш тътен дълбоко в себе си, без да можеш точно да го определиш. Не разбирах много, чувах само opposing, opposing,
Opposing...
Толкова е рязка границата между поезията и живия живот, че съм ѝ малко сърдита.
Междувременно - старите навици все още душат наоколо.
И още нещо. Ако човечеството все така се развива и удължава процеса на стареене, как ще се справяме със старостта като по-съществената част от живота ни? И какво ще правим толкова дълго живи на планета, която изгаря? Не знам кое е по-трудно за осмисляне - тленността или бързото убиване на планетата. Все така не вярвам в прераждането, не успявам.
19.1.21
Днес за пръв път заговорих за студентските си години и багажа, който си нося. Сънувах го и затова го подехме с Т. Прелюбопитно, изумително е как главите ни крият такива интересни тайни, толкова много плод. Не вярвах, но се оказа, че сивотата и фригидността на въображението ми в момента са само привидни, или поне временни, всъщност е трябвало да опозная по-добре този спектър на емоциите - празното, кухото, суровото, неапетитното и непарфюмираното.
Вълнувам се, защото предстои да излезе новият брой на "Текстил", където ще има мои стихове. Или стих, не знам всъщност. Но да, ще си имам бебе!
Нещо като пост-скриптум: когато успееш да сготвиш всичко от хладилника и не изхвърлиш и трошица е равно на разтягането на задната линия на бедрата при гущер или гълъб.
Мляс.
13.1.21
Толкова е кратка тишината. Кафето слиза във стомаха ми, далечен като празен кладенец, звукът отскача в следобеда. Пиша с молив в тефтера си, защото ми напомня на рисуване. Мисля за неспазените обещания към себе си - да седна и да се потрудя над стиховете си. Нищо не свърших, но не от липса на време и желание, а от липса на вяра. Сетивото ми атрофира, не става само с четене. Почвам сериозно да се съмнявам, че четенето е някакво sine qua non условие за доброто писане.
Също така, мисля си, е възможно човек да не научи нищо от преживяванията си. Какво точно съм си мислела, като съм чакала да ме споходи някаква поука? Може и още да не ми е времето. На 35 това е малко абсурдно, разбира се, по-възможно е Времето да е отминало.
Междувременно заобичах януари, сух и костелив, особена равнина, в която да посадиш. Отнемам фокуса от липсите и виждам:
лъч, който поляга на масата.
Полузапълнена страница с работни бележки,
зелен молив, изгризан от детето ми.
Няма мечта или план, няма нищо общо
между мен и предметите, освен може би
временността.
22.12.20
Благодарността е трудна в този контекст. Като нещо заседнало в гърлото. Може би привилегията на здравото ми тяло или това, че имам достатъчно, може би вината от комфорта замъгляват гледката. Присядат.
Блести ли прозрението?
Мога ли да го обхвана и видя докъде се простира?
Изтощена съм от себе си.
кръг
21.12.20
Подборка на част от книгите, които най-много ме развълнуваха, разбунтуваха, замислиха през 2020-а. Ако на някого му се говори за някоя от тях, пишете ми в heartbeats във фейсбук.
януари - Дневниците на Силвия Плат
февруари - Trick Mirror на Джиа Толентино
март - David Bowie. A life от Дилън Джоунс
април - The Child, the Family, and the Outside World от D.W. Winnicott
май - Swimming Home от Дебора Леви или Mothering Sunday от Греъм Суифт
юни - Говори с Нева от Нева Мичева
юли - Mating in Captivity от Esther Perel
август - Фигури от Мария Попова и Мaлкият свят, големият свят от Надежда Радулова
септември - Sylvia Plath. A Critical Guide от Tim Kendall
октомври - Reading Pictures от Roberto Manguel
ноември - Четири пъти север (Линда Франс, Марк Робинсън, У. Н. Хърбърт, Анди Крофт)
декември - Wintering от Katherine May
Wintering завършва с препратка към стихотворението със същото заглавие от Силвия Плат. Мисля, че е е много красиво да започна и завърша годината с такъв завършен кръг. ''Winter is for women...''
20.12.20
Посивяване. Никнат люспи вместо кожа.
Ние с теб висим на люспата на божествения план. Но в бог не вярвам. Няма от какво да ни е страх, ако от люспата пропаднем, това е просто контракция, за която нямам мъдро познание.
(Тук в първа скоба слагам прегръдката на Сатурн и Юпитер.)
(А във втора - зимното слънцестоене.)
Какво ме спасява? Нищо реално не ме е спасило, защото все още съм човек, когото го е страх и който не знае дали някога отново ще стане не-сив. Който е загубил центростремителната сила на собствената си драма и сега е в общочовешката. Човек, който не знае как да обясни на детето си, че човечеството изчезва, че живеем в смъртта му. Нещата, които обичам, са само клапани за временно отпускане. Като че ли дремя, сякаш не съм прозряла онзи висш смисъл, онази кристална яснота за посока, която човек добива след удар. Не ми се стискат зъби, не ми се прави на силна, не ми се събужда.
Зимнина
13.12.20
Изоставям всичко, което чета, за да започна Wintering на Katherine May, която е точно, ама съвсем точно това, от което се нуждая в момента.
По същия начин отказах абонамента си за спортна програма, защото видях, че се чувствам нещастна (да, това е думата). Тялото копнее за други неща в момента - коремно дишане и тичане навън.
Никога не е късно да разпознаеш своя потребност, стига само достатъчно дълго и дълбоко да си се вглеждал.
Кит
12.12.20
Наученото те белязва и понякога във разговор се чувстваш като изхвърлен на брега кит. Около теб са се събрали очи и вече не можеш да се върнеш там, откъдето си дошъл.
Но с времето разбираш, че поезията ти дава щит, а психотерапията - начин да приемаш неразбирането като нещо естествено. Даже намираш красота в неразбирането. Даже дестилираш каквото ти е нужно от него и го превръщаш в още научено. Докато китът се превърне в нещо ново, например сцена от “Левиатан” или мъничък пъзел.
Емили Дикинсън, 445
10.12.20
хартия
9.12.20
В метрото човек четеше книга на хартия. Така вкусно беше размекнал старото издание, така податливи бяха страниците, че ми напомниха на ръцете на баба ми преди 30 години. Ръцете ѝ около любовен роман с мъж и жена, сластно вплетени в екстазна прегръдка. Баба ми сгъваше книгата тъй щото да може да я държи с една ръка. Очилата ѝ бяха дебели и грозни, очите под тях - кафяво-зеленикави, бледи, подобно на слепи. Мирисът - на баба ми, на плетиво и крем, на нещо сресано и накипрено. От естествените ѝ зъби беше останала диастемата, която ми се струваше много любопитна, но не колкото гардероба с ръчно ушитите рокли, блузи, комбинезони, поли от истинска коприна, цяла съкровищница с ярки цветове, като за меркуриева жена.
Баба ми четеше ненаситно, макар и нищо качествено. Това беше нейният ескейпизъм от свръхдеспотичния ми дядо и неговото лошо мнение за всичко, което той не беше. Баба Донка беше жена, която до смъртта си искаше да бъде с червило, която сякаш (а може би не?) имаше само червилото си, за да бъде. Нямам идея, това са моите проекции, коя съм аз, че да мога да предполагам такива неща? Тази, която е познавала само баба си.
И ми е тъжно, че няма отново да се видим. Да ѝ изпея нещо или да ѝ кажа нещо на френски. Така останах, очакваща одобрение.
Мъжът от метрото четеше Ерих Фром, разделителят беше мек като косъм. Мисля, че това е една от гледките, които няма да забравя от тази година. По хубав начин ме завива обратно в мен, животът ми добива вид на спомен.
30.11.20
Понеделник, усеща се като сряда.
Като дръпване на пиърсинг.
1260 дни онлайн обучение, в което напред науката е слънце, но друг път.
Градусите са ниски и лигави. Все така мразя зимата. Все така визуализирам гмуркане в лазур.
Вчера флотирах и не беше малката смърт, нито усетих звездите. Усетих как безпокойството ми изплува нагоре като мръсотия.
Накисване в линкове, шийтове, мейли и някакво особено чувство за неотоплена стая, за течение.
Украсихме елхата и си казах дали пък да не стана в шест, да сложа боба рано, да включа компютрите и да си варим мозъците на слоукукър цял ден, дали пък да не?
Ами ако един ден пропусна да благодаря и да се потупвам за щедростта на съдбата? Не може ли само един ден да съскам подир закъснялото осъзнаване?
Двеста и петнайсети юни. Още нямам минало.
Жалко, че не вярвам в прераждането, иначе щях да кажа колко щях да съм изпрала и изкупила (греховете) и едва ли не платила (кармичните) дългове и НАВРЕМЕ всички, всичко, но не
Затова намирам езика.
28.11.20
Добре, че сме имали “преди” и че сме стискали ръцете на хора, с които сме се запознавали на живо.
И че сме прегръщали приятелите си наистина.
И че сме целували. Не винаги когото трябва, но винаги без страх.
Когато гледам филми, в които има близост, се стряскам от липсата на дистанция. Не мога да повярвам какво препрограмиране тече. Така ми липсва това преди.
27.11.20
Тази година съм гледала толкова малко филми, че ме е срам да си призная, но все пак за последната седмица гледах два - Loro и King Lear (2018). Може би подсъзнателно приветсвам предстоящото затваряне, защото го свързвам с прибиране и покой. Мозъкът ми има нужда от красота. Имам нужда и от прозрачност и от честност, а с това искам да кажа имам нужда да бъда прозрачна и честна.
субдоминанта
какво се случва?
въображаемо се гледаме в очите, въображаемо говорим, нещо в мен се препъва, скъсва се жилата на търпението. Какво съзнава самосъзнанието? че има неща, които винаги са тригъри, че трябва да ги приема и да не се срамувам от тях? въображението е най-мощно, когато е най-гладно, то знае, че му се пише, ПИШЕ му се, и всички думи са се отдръпнали,
направили са място
за новото предизвикателство: да гледам в очите този, от когото се страхувам. да кажа не и да го мисля.
какво усещам?
нещо подобно на замръзване, но без частта със студа. (Искам да поговорим за това, Т.) вцепенение, гърлото пресъхва. чувствам се гола и чакам да бъда посочена. разбира се, знам, че това са видения, че няма нищо подобно и трепери само моят стомах. много прилича на влюбване просто защото идва от едно и също място - подчинението.
Съзвездия, Ребека Елсън
20.11.20
Да си представим, че не бяха второстепенни богове,
издигнати във вечна памет,
или пък животни, било то зверове,
забодени като експонати в небето.
Да си представим, че това са танцьори на ламбада,
упражняващи своята бавна съблазън
върху космическите повърхнини.
Тогава, в името на науката, може да яхнем
осеяните им със звезди бедра
към ръба на нашите хипотези,
да открием същинските константи
на Вселената:
бързият пулс,
дългият взор,
единственият природен закон.
А ако я нямаше Луната? от Ребека Елсън
нямаше да има месеци
океанът щеше да е тих
без приливи
без ясни нощи
звездни окултации
без образ
без песни за Луната
опасност от затъмнение
без място, където да стоиш
и гледаш изгрев на Земята.
16.11.20
Теории за всичко (или за ризата на лектора, която е като картината на стената), Ребека Елсън
13.11.20
може да има законотворци,
определящи траекторията на свободното падане,
Но дори картината на стената зад него --
себе си, проектиран до своите проекции,
където цветовете на картината
са се разлели по ризата му,
движението им е застинало в сложна
композиция от линии и светлина.
Антидоти на страха от смъртта, Ребека Елсън
9.11.20
Понякога, като антидот
на страха от смъртта,
ям звезди.
В тези нощи, лежейки по гръб,
ги изсмуквам от всеобхватния мрак,
докато побера всички, всички в мен,
парливи и остри.
Друг път пък се разбърквам
във вселена все още млада,
като кръв топла все още:
няма Космос, само пространство, където,
светлината на невъзникнали още звезди
се стеле като сияйна мъгла
и всички ние, всичко
вече е там,
но неоградено от форма.
И понякога стига
да легна на земята
до прародовите ни кости:
да тръгна по пътя застлан
с нашите захвърлени черепи -
сякаш скъпоценности, какавиди -
и да си кажа: отлетяло е с искрящи крила
онова, което е напуснало тези обвивки.
8.11.20
3.11.20
Преди 4 години носех грим почти всекидневно. Тръмп стана президент на САЩ, англичаните гласуваха Brexit. Носителят на Нобелова награда за литература беше Боб Дилън. Пролетта беше подивяла. Преживях ръба на разсъдъка си, започнах психотерапия. Нямах никакъв контакт нито със себе си, нито с детето си, нито с никого.
Странно е да говоря за това като за минало, защото то не е минало, докато не умра. Например, помня лицето на конкретна своя колежка при получаването на новините. Все още знам вкуса на пролетта на 2016, все още съм в терапия. Къде бях, къде? Съм в 2020, пролетта бе под карантина, Тръмп може би пак ще... Ако сме живи, ще гледаме как ръбът пътува във времето.
докато те заболи
Мисля, че тъгата ми по света вдигна стабилна основа на всичко, което преживявам на вътрешно ниво. От лятото насам усещам засилена неадекватност и като че ли отказ да се адаптирам.
Още с прибирането ми от работа имам нужда да си легна и да спя. Не ми се събужда, не ми се прави нищо, защото или ме е страх, или не се вълнувам.
Взех колебливо и много чупливо решение да не пиша стихове в блога си. Всъщност част от решението е а) да започна да ги наричам стихове, б) да откъсна зависимостта си от публиката. Откакто съм "взела" това решение, не съм написала нищичко. Много ми е трудно, много.
Сякаш съм отпушила уши за нещо много важно - слушам се как говоря, как формулирам изреченията си. Внимавам да не мрънкам, да не прозвучи като "офффф". Регистрирам как другите ме чуват и какво, евентуално, им причинявам с думите и действията си. Не е приятно.
В глобален и в личен план тази година ме изцеди от виталност. Остарях, непрестанно ми се върти в главата това - остарях. Сякаш е еднократно действие с тежки последици. Знам, че сама си избирам да го обговоря така, за да се вмъкна в удобната роля на жертвата, от която нищо не зависи. Ех, всички неща, в които се убеждаваме сами... Как често прехвърлям топката в ръцете на другите, сякаш Другите са ме лишили от виталност и всичко останало, а не аз съм избрала този наратив.
Вчера приятелката ми Теди ми каза - "разбирам те, сега нека го обърнем". После ми даде техника, с която да се успокоявам, когато презентирам пред шефовете си. Та за обръщането - децата и мъжът ми са здрави, аз съм здрава, родителите ни са добре. Имаме работа. Даваме най-доброто, на което сме способни, държим се едни за други, учим се в движение.
Ето я техниката за справяне с ужас по време на презентации (и не само). Снимката и средният пръст са на Т.