-- метафора да помирява
камъни и хора.
Твори. (Идеите са само
във нещата). Измисляй!
Цветето ми е каменоломка и то
руши скалата.
*Преди години се влюбих в това стихотворение заради превода на последното изречение, което напълно осмисля всичко по-нагоре.
Нейното тяло не е като анемоната
бяло, нито тъй гладко,
ни тъй надменно стои. То е поле
с диви моркови, което превзема със сила
земята; над него тревата
не се подава дори.
Тук е наистина бяла;
бяло огражда луничка от пурпур
в средата на всеки цвят.
Всеки цвят е педя
от нейното бяло. Където
дланта му е минала, е оставила
пурпурен знак. След допира му
всяка частица у нея разцъфва, поникват
жилки една по една, докато
цялото поле не стане от желание бяло,
голо, един стрък,
един грозд, цвете до цвете,
блян безмерен за бяло --
или край.
Тисът размахва черни пръсти:
нахлуват студени облаци.
Така глухонемите сочат пътя
на слепите, но все тъй напразно.
Харесвам черни послания.
Какъв безизразен облак!
Като око - целия бял!
Окото на слепия пианист
от моята маса на кораба.
Пипнешком търсеше храната си,
пръстите му надушваха всичко.
Не можех да откъсна очи.
Той чуваше Бетовен:
черен тис, бял облак,
ужас и мъки.
Капани от пръсти, хаос от клавиши.
Наивно и празно
се усмихват слепците.
Аз жадувам големите звуци -
тисовия плет на Голямата фуга.
Глухотата е друго.
Татко - неясен проход.
Виждам гласа ти,
черен и гъст като в детството ми.
Плет от команди -
готски, варварски,
чисто арийски.
Кара мъртъвците да стенат.
Пледирам невинна.
Значи тисът е моят Христос.
И двамата - еднакво измъчени.
Виждам те през Първата световна,
зад месарския щанд,
как сечеш вурстове!
Те обагрят съня ми -
червени, нашарени, прерязани шии.
И после - мълчание!
Някакво ново, тежко мълчание.
Бях на седем, нищо не знаех.
Светът се случваше.
Ти имаше един крак и пруска мисъл.
Сега и облаците
простират своите бели чаршафи.
Все така ли мълчиш?
Препъва се и моята памет.
Помня синьо око,
куфарче с мандарини.
Ето това бе човек!
Като черно дърво смъртта се отвори зловещо.
Междувременно аз оцелявам,
подреждам деня си отрано.
Ето ги моите пръсти, моето бебе.
Облаците са сватбена рокля,
също толкова бледи.
Poetry
There’s a vast, vast vastness
Somewhere deep inside,
Bringing directions together.
For all I know, this vast, vast vastness
Splits into cells —
A kaleidoscope of comforts,
A flash of a room to inhabit,
A flash of a hollow,
A flash of a squeaking waggon
Going uphill empty,
Loaded on the way down.
I don’t know what the three have in common
But we go against the draught, making
Our invisible counterweight
Visible.
*благодаря за уютите, Т.!
My ear touches
the hair
of some girl in the crowd, sunlight
and a grey silhouette — I go deaf
from the strings. Grass
seemingly grows and a mole’s
nuzzling his way to the sound,
but it never succumbs. Walled up,
as if by bricks,
the ear is trying to say something out loud.
Отчупваш хляб край потока,
мълчиш,
а селото потъва в планината
камък по камък,
змия се плъзва във водата -
митична, точна, вглъбена,
и внезапно те обгръща усещане за време
като вода от сухо възвишение.
Всяка частица пейзаж
е частица от някъде другаде.
Докато, легнал по гръб,
изгубваш от очи планината
и остава само небе,
в което само облак
пробягва.
Какво струи от този фар, който бавно се появява и изчезва от дъното на нощта. Моята самота и аз седим в стари шезлонги. Около нас попукват щурци. Погледът ми, уморен от слънце - почива върху зеления фосфор на лозовия лист. Толкова е тихо - знам какво сънуват чайките. Лунното око се вторачва в мен и разваля картината. Вече сме заедно.
Mid-July
What’s streaming out of that lighthouse,
As it emerges and fades
From the bottom of the night?
My loneliness and I are seated on old deckchairs.
Crickets are crackling around us.
My eyes, tired of sunlight
Lay themselves on the green phosphorescence of the vine leaves.
It’s so quiet I can hear the dreams of the seagulls.
The Moon’s eye stares at me
And spoils the picture.
We’ve become one now.
Да си представим, че не бяха второстепенни богове,
издигнати във вечна памет,
или пък животни, било то зверове,
забодени като експонати в небето.
Да си представим, че това са танцьори на ламбада,
упражняващи своята бавна съблазън
върху космическите повърхнини.
Тогава, в името на науката, може да яхнем
осеяните им със звезди бедра
към ръба на нашите хипотези,
да открием същинските константи
на Вселената:
бързият пулс,
дългият взор,
единственият природен закон.
нямаше да има месеци
океанът щеше да е тих
без приливи
без ясни нощи
звездни окултации
без образ
без песни за Луната
опасност от затъмнение
без място, където да стоиш
и гледаш изгрев на Земята.
Понякога, като антидот
на страха от смъртта,
ям звезди.
В тези нощи, лежейки по гръб,
ги изсмуквам от всеобхватния мрак,
докато побера всички, всички в мен,
парливи и остри.
Друг път пък се разбърквам
във вселена все още млада,
като кръв топла все още:
няма Космос, само пространство, където,
светлината на невъзникнали още звезди
се стеле като сияйна мъгла
и всички ние, всичко
вече е там,
но неоградено от форма.
И понякога стига
да легна на земята
до прародовите ни кости:
да тръгна по пътя застлан
с нашите захвърлени черепи -
сякаш скъпоценности, какавиди -
и да си кажа: отлетяло е с искрящи крила
онова, което е напуснало тези обвивки.
