8.6.20

Плаши ме изтичането на деня.
Не на времето, а на светлата му част,
на тази еуфорична банка глюкоза, която
пътува в кръвта ни.
Децата играят докъсно навън, прибират се,
миришещи на сладка пот и нещо стръмно-синеоко.
Телевизорът стои на нат джио, отмерва
силата на котешкия скок по пладне, на апетита на
питона. Лятото, едва родено, лежи на дъното на чашата
със вино с дъх на току обелено помело.
Лежи като сина ми, излетял от рампата,
където падат синове и стават скейтъри.