6.5.20

В облачно време те извиквам пред себе си.
Пушим, когато вали и богът на нормалното
дреме в хамака си. Мъча се да слушам като глухите,
въпреки твоето сложно съставно мълчание.
Сега ми мълчиш относно небето по Търнър,
опитвам се да гадая по устните какво
си мислиш, докато не ме стриваш на прах. Коя
съм, когато не гледаш?

По въжения мост между мен и теб някой
все ще се намери да се заклатуши. Литват
птиците и стряскат капките, които със отскок
застават в нова композиция. Ти отново казваш
нещо умно за дисперсията.