чай без край

17.11.18

Пиша ти това писмо
oт опити да събера пейзажите,
които в мене се вълнуват.
В него няма да ти сложа точка
и ще бъда блага като чай.

Ноември е
годишнина от нищо.
Ноември е запомнен само с увисналата
на бесилото глава.
Мирише на подстригана до нулата година.

И какво?
Какво като са минали всичките ни важни дати?
Не спират те, а спира само паметта.
Времето е съсирек във вената на живеенето.

Прочетох каквото можах
по темите за: порастването,
делюзиите, семейната матрица,
повторението като майка на потретването.
Връщаш ме там, където съм все на осем,
люспа от това, което само бих могла --

един пожелателен образ. Ти срещу аз,
аз срещам Ти. Знаеш ли, че зад всяка вина
стоял отказът ни да видим някаква истина?
Сега си го кажи на глас.

Откривам нови места, на които те няма.
Откривам нови думи, които да не се удрят
в теб. Неща, пропити с неутралност. Малки
бистри швейцарии. И преди да ме попиташ,
отговарям - да и да