Един ден, в който свърших куп неща, но нямаше как завърша нито едно. Нещо ново, нещо старо…
Екранът е събеседник, който изяжда всичко.
Всички във влака са в черно. Предварителният траур, с който битът ни подготвя за неизвестно какво. Няма да играя. Плътта още ухае на круши. Още звуците стигат до мен и се превръщат в ладове, пълни с кръв.
Поставям си за цел да разбера защо в неделя не мога да бъда обикновен човек, който си почива.
PS Книгата ли вкарва човека си в рамка или? И без друго машините вече пишат по-добре от хората, бия натам, че може би няма смисъл. Вяра?
Сцена със играчки. Не виждаш кой стои отсреща. Преструваш се на риба. Сонорът ти долавя демони - и е хубаво, и е лошо. Обичаш солото, но за лов трябва да сте повече.
Калина ми праща страници от книга/ учебник по психология, за които съм я помолила. За нарцисизма ми иде реч. Откривам се в 90% от описанията и се чувствам абсолютно неспособна да променя нещо. Най-тъжното ми го казваше и терапевтката ми - че бъркам нуждата с любов. И аз ѝ вярвах. Права ли е? Възможно ли е да бъда опростена само до това - до оглеждането в себеобектите ми? Необходимостта да потърся пак терапевт дали не е необходимост от себеобект?
Дара е половината от името и възрастта ми. За малко сме едно. Ариел.
Вървим спокойно в кръг, хълбоците ѝ са здрави и уверени, голямо момиче. Има си път, знае си работата, знае кой влиза и излиза и как да се пази. Дава любезно глава да бъде целуната. В окото ѝ плува друго момиче. За пръв път не ѝ се струва примамливо да бъде единствена.
Декември почва с глад и нуждата
да видя себе си отгоре, отдалече, а ти стоиш
и ми подаваш своята практичност, два топли сандвича,
всяко следващо утро.
Вече мисля как денят се усложнява, редуцира, как на ума му се зимува и иска прости неща. Китове, например. В един музей във Венеция слушахме песните на различни китове, беше коремен звук. Стояхме с отворени усти, ние бяхме рибите. Следващият музей, в който сложих слушалки, беше този в Лион, на мястото, където се сливат две реки. Там слушах за смъртта, но имаше малка анонимна статуетка на риба с човешка глава.
Мисля за прости неща. За сън, за подводие.
Представям си ако се бяхме срещали.
Щеше да стоиш със стръмни очи, загледани
в мен и да казваш “не от случката стих,
а от пропуснатото”. Дълго време щях да недоумявам
и да изпиша хиляди воднисти думи. И двете щяхме да
стареем, всяка в себе си, може би нямаше да съм
посмяла да те прегърна. Щях да те обичам
колкото мога от разстояние, да прегръщам
пропуснатото.
Liquor and swimming, Tennessee said in an interview in the 1960’s, is all that keeps me going”.
It had struck me a long time back that the dream of letting go into water is prevalent in the work of alcoholic writers. I’d been collecting them up, these little fantasies of cleanliness, purification, dissolution and death.
The Trip to Echo Spring, Olivia Laing
Трябвало да прогледнем докрай в тъмното и да видим каквото там сме се мъчили да видим в началото на месеца.
Срам от хората.
Досада от бъбривост и безсмислена комуникация.
Страх за чужд живот.
Денят ми един такъв строен, изпънат, с нужна, но изтощителна преднамереност.
Прекаляване с телефона.
Желание хем да съм отвън, хем никой да не ме закача.
Хем да съм написала добра книга, но да бъда анонимна. Срам?
Да не си личи колко бързо ми сече мисълта.
Да загубя съня си от вълнение.
Да искам да съм с мъжа си, но да не го искам, освен ако не е както аз искам. Да знам защо.
Липсата на смелост, но наличие на честност.
Желание за изява, но не директно, а “задкулисно”. Сигурно затова писането ме влече - отмива фокуса от мен и го премества към написаното.
Спонтанен плач на музика, подкаст, книга. Не тук и сега, а в метареалността.
Пускам ги.