13. Нещо синьо

13.12.22

Един ден, в който свърших куп неща, но нямаше как завърша нито едно. Нещо ново, нещо старо… 

Екранът е събеседник, който изяжда всичко.

12. Капатово сира и пти вердо

12.12.22

Всички във влака са в черно. Предварителният траур, с който битът ни подготвя за неизвестно какво. Няма да играя. Плътта още ухае на круши. Още звуците стигат до мен и се превръщат в ладове, пълни с кръв. 

11. Бог

11.12.22

Поставям си за цел да разбера защо в неделя не мога да бъда обикновен човек, който си почива. 


PS Книгата ли вкарва човека си в рамка или? И без друго машините вече пишат по-добре от хората, бия натам, че може би няма смисъл. Вяра?

10. Косатка

10.12.22

Сцена със играчки. Не виждаш кой стои отсреща. Преструваш се на риба. Сонорът ти долавя демони - и е хубаво, и е лошо. Обичаш солото, но за лов трябва да сте повече.




09. NY’s resolutions

9.12.22

Break a rule

Play more

Try out something new

08. Неща, които искат да им обърнеш внимание

8.12.22

 Секс. Сърбеж. Социални мрежи.

07. un-heal

7.12.22

Аз не съм раните си. 

Освен това има рани, които не се лекуват.

06. Шаран

6.12.22

Дефицит е нужен, за да текне текст.

И живеене предимно в Другаде.

05. Нарцис и ехо

5.12.22

Калина ми праща страници от книга/ учебник по психология, за които съм я помолила. За нарцисизма ми иде реч. Откривам се в 90% от описанията и се чувствам абсолютно неспособна да променя нещо. Най-тъжното ми го казваше и терапевтката ми - че бъркам нуждата с любов. И аз ѝ вярвах. Права ли е? Възможно ли е да бъда опростена само до това - до оглеждането в себеобектите ми? Необходимостта да потърся пак терапевт дали не е необходимост от себеобект?


04. Наблюдение

4.12.22

Дали пък наистина не беше паническа атака?

03. Женски

3.12.22

Дара е половината от името и възрастта ми. За малко сме едно. Ариел.

Вървим спокойно в кръг, хълбоците ѝ са здрави и уверени, голямо момиче. Има си път, знае си работата, знае кой влиза и излиза и как да се пази. Дава любезно глава да бъде целуната. В окото ѝ плува друго момиче. За пръв път не ѝ се струва примамливо да бъде единствена.


02. 42

2.12.22

Декември почва с глад и нуждата

да видя себе си отгоре, отдалече, а ти стоиш

и ми подаваш своята практичност, два топли сандвича,

всяко следващо утро.

01. Ирис и кафе

1.12.22

Окситоцинът, когато прегръщам децата си vs
черната злост, когато не мога да изляза извън този предел.

30.11.22




 преведе Теодора Тодорова

29.11.22

Вече мисля как денят се усложнява, редуцира, как на ума му се зимува и иска прости неща. Китове, например. В един музей във Венеция слушахме песните на различни китове, беше коремен звук. Стояхме с отворени усти, ние бяхме рибите. Следващият музей, в който сложих слушалки, беше този в Лион, на мястото, където се сливат две реки. Там слушах за смъртта, но имаше малка анонимна статуетка на риба с човешка глава. 

Мисля за прости неща. За сън, за подводие. 

28.11.22

Казва да не го измъчвам.

Да изчакам да поспи и тогава

да седнем и да почнем да солим.

17.11.22

Как да се държим с човека зад поета, когото не харесваме? 

Много знаеш, вчерашно милодневниче.

11.11.22

a chicken's claw wagging from the pocket
of her white chinos
/
the snake of her voice
slithering in my head
/
black pepper in the turmeric eyes


кокоши крак се клати от джоба
на белите памучни панталони
/
змията в гласа ѝ
пълзи в главата ми
/
черен пипер в очи от куркума


6.11.22

Тъкмо се смях на разговор между трохи и затворих, както правя всеки път, когато книга ме порази.

А вчера пък започнах стихотворение, но не успях да удържа водите му, нямаше в какво да ги събера.

3.11.22

Но не може да тича с повече хора. Казва, че краката му замръзват, езикът му пресъхва и забравя да бъде добро. Според мен се прави на интересно.

2.11.22

Понякога вярвам, че още е живо и мърда. Само да има кой да го гони. Не обича да бяга без причина.

26.10.22

В сънищата ми: обикновена жена, която разговаря с терапевта си. Будя се гневна на себе си, цял ден несъществуване, сякаш ми е отнето правото на специалност.

Няма шанс, казвам, да се преструвам на неразбрала. От себе си излизане няма.

Секвоя

22.10.22

Представям си ако се бяхме срещали.

Щеше да стоиш със стръмни очи, загледани

в мен и да казваш “не от случката стих,

а от пропуснатото”. Дълго време щях да недоумявам

и да изпиша хиляди воднисти думи. И двете щяхме да 

стареем, всяка в себе си, може би нямаше да съм

посмяла да те прегърна. Щях да те обичам

колкото мога от разстояние, да прегръщам 

пропуснатото.


17.10.22

Liquor and swimming, Tennessee said in an interview in the 1960’s, is all that keeps me going”.

 It had struck me a long time back that the dream of letting go into water is prevalent in the work of alcoholic writers. I’d been collecting them up, these little fantasies of cleanliness, purification, dissolution and death.


The Trip to Echo Spring, Olivia Laing

Musée des confluences

16.10.22

Следват малахитения език на реката
и стигат до мястото, където тя се шмугва
в небето, сребърен гущер.

Тук свършва пътят и ще хвърлят телата си
и телефоните. Ще блестят синьо и кратко,
но ще се окажат свободни.



boy

9.10.22

С тънки бамбукови глезени жената пред мен
крачи като воин в метрото. Рокля, рана и
раница. Токчетата пукат като фаланги по лентата. 

4.10.22

Искам да съм жената, на която винаги ѝ стигат спагетите. 


25.9.22

Плътният ѝ глас пълзи в залата, тъмнее, но очите ѝ се усмихват по детски. Какво има в нея?

Layering

21.9.22

Трябвало да прогледнем докрай в тъмното и да видим каквото там сме се мъчили да видим в началото на месеца. 

Срам от хората.

Досада от бъбривост и безсмислена комуникация.

Страх за чужд живот.

Денят ми един такъв строен, изпънат, с нужна, но изтощителна преднамереност.

Прекаляване с телефона.

Желание хем да съм отвън, хем никой да не ме закача.

Хем да съм написала добра книга, но да бъда анонимна. Срам?

Да не си личи колко бързо ми сече мисълта.

Да загубя съня си от вълнение.

Да искам да съм с мъжа си, но да не го искам, освен ако не е както аз искам. Да знам защо.

Липсата на смелост, но наличие на честност.

Желание за изява, но не директно, а “задкулисно”. Сигурно затова писането ме влече - отмива фокуса от мен и го премества към написаното.

Спонтанен плач на музика, подкаст, книга. Не тук и сега, а в метареалността.

Пускам ги.


20.9.22

Искам да кажа - виж тези борове и тези покриви. Докъдето ти стигне погледът - нестрах от високото.