Понеделник, усеща се като сряда.

Като дръпване на пиърсинг.

1260 дни онлайн обучение, в което напред науката е слънце, но друг път.

Градусите са ниски и лигави. Все така мразя зимата. Все така визуализирам гмуркане в лазур.

Вчера флотирах и не беше малката смърт, нито усетих звездите. Усетих как безпокойството ми изплува нагоре като мръсотия.

Накисване в линкове, шийтове, мейли и някакво особено чувство за неотоплена стая, за течение.

Украсихме елхата и си казах дали пък да не стана в шест, да сложа боба рано, да включа компютрите и да си варим мозъците на слоукукър цял ден, дали пък да не?

Ами ако един ден пропусна да благодаря и да се потупвам за щедростта на съдбата? Не може ли само един ден да съскам подир закъснялото осъзнаване?

Двеста и петнайсети юни. Още нямам минало.

Жалко, че не вярвам в прераждането, иначе щях да кажа колко щях да съм изпрала и изкупила (греховете) и едва ли не платила (кармичните) дългове и НАВРЕМЕ всички, всичко, но не

Затова намирам езика.

Добре, че сме имали “преди” и че сме стискали ръцете на хора, с които сме се запознавали на живо.

И че сме прегръщали приятелите си наистина.

И че сме целували. Не винаги когото трябва, но винаги без страх.

Когато гледам филми, в които има близост, се стряскам от липсата на дистанция. Не мога да повярвам какво препрограмиране тече. Така ми липсва това преди.

Тази година съм гледала толкова малко филми, че ме е срам да си призная, но все пак за последната седмица гледах два - Loro и King Lear (2018). Може би подсъзнателно приветсвам предстоящото затваряне, защото го свързвам с прибиране и покой. Мозъкът ми има нужда от красота. Имам нужда и от прозрачност и от честност, а с това искам да кажа имам нужда да бъда прозрачна и честна.

A gentle reminder

 

субдоминанта

какво се случва? 

въображаемо се гледаме в очите, въображаемо говорим, нещо в мен се препъва, скъсва се жилата на търпението. Какво съзнава самосъзнанието? че има неща, които винаги са тригъри, че трябва да ги приема и да не се срамувам от тях? въображението е най-мощно, когато е най-гладно, то знае, че му се пише, ПИШЕ му се, и всички думи са се отдръпнали,

направили са място

за новото предизвикателство: да гледам в очите този, от когото се страхувам. да кажа не и да го мисля.

какво усещам?

нещо подобно на замръзване, но без частта със студа. (Искам да поговорим за това, Т.) вцепенение, гърлото пресъхва. чувствам се гола и чакам да бъда посочена. разбира се, знам, че това са видения, че няма нищо подобно и трепери само моят стомах. много прилича на влюбване просто защото идва от едно и също място - подчинението.

син топаз 

резлив, резлив,

едно порязване не стига

Съзвездия, Ребека Елсън

 

Да си представим, че не бяха второстепенни богове,

издигнати във вечна памет,

или пък животни, било то зверове,

забодени като експонати в небето.

Да си представим, че това са танцьори на ламбада,

упражняващи своята бавна съблазън

върху космическите повърхнини.

Тогава, в името на науката, може да яхнем

осеяните им със звезди бедра

към ръба на нашите хипотези,

да открием същинските константи

на Вселената:

бързият пулс,

дългият взор,

единственият природен закон.

А ако я нямаше Луната? от Ребека Елсън

 

нямаше да има месеци
океанът щеше да е тих
без приливи
без ясни нощи
звездни окултации
без образ
без песни за Луната
опасност от затъмнение
без място, където да стоиш
и гледаш изгрев на Земята.

Метрономично,

казваш,

стихотворението, дето си си отбелязала. Реших да видя какво четеш. 

От краката ти още капе вода, тежи ти от влага халатът. Не изпитах желание, а изненада, че сърцето ми е меркуриево, че след всички тези години заедно аз се трогвам точно от любопитството ти към ума ми. Още се опитвам да си простя, задето през уикенда не удържах егоистичния си порив, задето повиших глас, за да се уверя, че ще съм чута, а ти -- теб нищо от това не те впечатлява-- ти зачиташ северноанглийските ми поети.

Теории за всичко (или за ризата на лектора, която е като картината на стената), Ребека Елсън

Силно се вълнувам от връзката Вселена-поезия, затова цялата книга Фигури на Мария Попова беше страхотно преживяване за мен. Мисля, че не е нужно да разбираш от физика и да помниш закони, за да припознаваш части от себе си в астрофизиката. Разбираме звездите. Откакто пък прочетох стихотворението Antidotes to the Fear of Death на Ребека Елсън, не мога да спра да мисля за Космоса и неговите стихотворения. Опитите ми за превод на тези нейни стихове са опит да обхвана необхватното, да си обясня неща, които вероятно не ми е писано да разбера, но смисълът, знаем, е в процеса.

Не е ли страхотно, че в Universe има Verse?

Чуйте оригинала във видеото тук, особено мястото, където казва "the state when you're listening to a lecture, a teacher, but you're SPACING OUT''. 

Той стои там и приказва без обич

за теории в които, според принципите

на тази или онази вселена
може да има законотворци,
определящи траекторията на свободното падане,

където безпристрастно се измислят нещата,

а волята е моментен щрих,

осветен от син антропичен проблясък,

буря на небосклона.

Но дори картината на стената зад него --

случайност от разбити пропорции,

не е съвсем затъмнена от подредените му

йерархично плаки

и историята на мисълта.

A това, което той не вижда, е следното:
себе си, проектиран до своите проекции,
където цветовете на картината
са се разлели по ризата му,
движението им е застинало в сложна
композиция от линии и светлина.

Антидоти на страха от смъртта, Ребека Елсън

Понякога, като антидот 

на страха от смъртта,

ям звезди.

В тези нощи, лежейки по гръб,

ги изсмуквам от всеобхватния мрак,

докато побера всички, всички в мен,

парливи и остри.

Друг път пък се разбърквам

във вселена все още млада,

като кръв топла все още:

няма Космос, само пространство, където,

светлината на невъзникнали още звезди 

се стеле като сияйна мъгла

и всички ние, всичко

вече е там,

но неоградено от форма.

И понякога стига

да легна на земята

до прародовите ни кости:

да тръгна по пътя застлан

с нашите захвърлени черепи -

сякаш скъпоценности, какавиди -

и да си кажа: отлетяло е с искрящи крила

онова, което е напуснало тези обвивки.

Нямаш думи за думата, която, знаеш, е празно.

Линда Франс, пр. Г. Господинов

Има стихотворения, които ме смазват с близостта си. Не търся върхновност и вещина на езика, а свързване, оказва се. Затварям книгата и дишам учестено, защото за миг съм помислила, че и аз бих могла така. Умът ми рязко се спуска от много високо, като нападение от облак е, като затисване от пеперуди.

Докато пускам чужди стихове да плуват в мен, се мъча да запълвам черновите си. Не съм си дала срок, макар да рискувам нищо да не излезе. Но напротив, излиза. Бавно и колебливо, както като произнасям фамилното си име (на мъжа ми) - все още се учудвам как звучи тази мека и горда фамилия, така съшита, несвойствена. 

Би могло сигурно да използвам тази почти веществена празнота в момента за вглъбяване. Какви ли  битови причини не намирам, за да не остана със себе си и стиховете. Страх ме е доста от аутопсията, от това, че ще бъда аз срещу аз, но този път ще се обичаме.

Писането на стихотворения е вглеждане в своето празно. 

Преди 4 години носех грим почти всекидневно. Тръмп стана президент на САЩ, англичаните гласуваха Brexit. Носителят на Нобелова награда за литература беше Боб Дилън. Пролетта беше подивяла. Преживях ръба на разсъдъка си, започнах психотерапия. Нямах никакъв контакт нито със себе си, нито с детето си, нито с никого. 

Странно е да говоря за това като за минало, защото то не е минало, докато не умра. Например, помня лицето на конкретна своя колежка при получаването на новините. Все още знам вкуса на пролетта на 2016,  все още съм в терапия. Къде бях, къде? Съм в 2020, пролетта бе под карантина, Тръмп може би пак ще... Ако сме живи, ще гледаме как ръбът пътува във времето.

 Едно стихотворение ме излъга. Почна игриво, почти на шега, а свърши със сълзи, защото 

такъв е животът.

Имам и една чернова, посветена на зеленото, но всъщност розовото ме смущава много повече.

докато те заболи

Мисля, че тъгата ми по света вдигна стабилна основа на всичко, което преживявам на вътрешно ниво. От лятото насам усещам засилена неадекватност и като че ли отказ да се адаптирам. 

Още с прибирането ми от работа имам нужда да си легна и да спя. Не ми се събужда, не ми се прави нищо, защото или ме е страх, или не се вълнувам. 

Взех колебливо и много чупливо решение да не пиша стихове в блога си. Всъщност част от решението е а) да започна да ги наричам стихове, б) да откъсна зависимостта си от публиката. Откакто съм "взела" това решение, не съм написала нищичко. Много ми е трудно, много.

Сякаш съм отпушила уши за нещо много важно - слушам се как говоря, как формулирам изреченията си. Внимавам да не мрънкам, да не прозвучи като "офффф". Регистрирам как другите ме чуват и какво, евентуално, им причинявам с думите и действията си. Не е приятно. 

В глобален и в личен план тази година ме изцеди от виталност. Остарях, непрестанно ми се върти в главата това - остарях. Сякаш е еднократно действие с тежки последици. Знам, че сама си избирам да го обговоря така, за да се вмъкна в удобната роля на жертвата, от която нищо не зависи. Ех, всички неща, в които се убеждаваме сами... Как често прехвърлям топката в ръцете на другите, сякаш Другите са ме лишили от виталност и всичко останало, а не аз съм избрала този наратив. 

Вчера приятелката ми Теди ми каза - "разбирам те, сега нека го обърнем". После ми даде техника, с която да се успокоявам, когато презентирам пред шефовете си. Та за обръщането - децата и мъжът ми са здрави, аз съм здрава, родителите ни са добре. Имаме работа. Даваме най-доброто, на което сме способни, държим се едни за други, учим се в движение.

Ето я техниката за справяне с ужас по време на презентации (и не само). Снимката и средният пръст са на Т. 

 Опипвам тленността си и в паузите намирам тривиалност. Неща за правене, списъци, роли. Казвам “аз съм и това”.

Това не са стихотворения.

catching fire

 Гласът ти - екстроверт, езикът - пред мисълта ти. Тук нещо е горяло.

 Дели ни параван от стъкло.

Ти си всичките ми слаби места -

по-нависоко, по-далече, с повече

дар слово. Екранът е прозрачен,

но подвеждащ. Кого виждам във всичко,

което не ни се е случило? Себе си по́-

нависоко, далече и повече. 

All you can eat: спагети aglio, olio e peperoncino и походката на мъж, взел душ след тренировка.

Пребивавам в идеите и се учудвам, когато нещо все пак успее да ме изтръгне от равнината. 

Сама

 Няма ти и той,

кого да обвиня за собствената тленност

и кого да натоваря за нещата, които не правя.

Парализиращо осъзнаване,

няма кой.

Тук съм, но без да мога да мръдна.

Бягам, но кръвта ми тежи,

освен когато

изписвам съня в едно интравенозно

земетресение.

Висока е поне 172 см. Или и три. Има дълги крака, които завършват в силни, заоблени хълбоци, а по себе си винаги носи нещо червено. Коланче, панделка за косите си. Виждам я как снове из къщи, чувам я как общува с чашите, чиниите, спалното бельо. 

Чувствам как не ѝ стига.

Редува паузите с мощни кръвоизливи.

The blood jet is poetry.

There is no stopping it.

 Събудих се в нямо небе.

Порите му бяха свити

и сумтеше. Не прибоят

се изливаше в ушите ми,

а уличните обертонове.

Още съм риба. 

Упражнение III

нямаш сили

не дай боже воля

за нещо откачено

(като разходка по Графа)

имаш си планове

за ананда баласана

експресо

Казвам ти, странно е.

Снощи ми се стори, че ултра-

виолетов е станал памукът. 

Зарових се под възглавницата си,

вместо яростно да я стискам под себе си.

Сънувам гъсто. Книгите ми 

се процеждат като черно еспресо

между двата лоба. Отново ще спирам

еротиката, защото не мога. Предавам се

на този вортекс от паранормални явления.

Сутрините вече не ме правят нежна, а

гледаща гневно старица. Два бели косъма

на дясната вежда. Само практични покупки,

само по две срещи в месеца. Мъжът ми ме

търси във тъмното, но сме заспали на два различни

етажа. Как да му кажа?

Познавам си тъмното и не искам да му

давам от сока му. Там съм плувала най-

уверено и най-първично. Оставям се флотираща

в черния сок на тъмницата. Няма страх, само 

дишане бавно, дълбоко от нищото.

метафори

Защо не идвате, защо не ви се говори?

Нощем чувам мощната ви стридулация,

разхвърляни под прозореца тънки антени

улавят и губят на бис своя сигнал.

Страх ме е, че само ви преча,

че вие сте вътре, а аз съм извън.

Искам като вас да приспивам крилата си

и да се будя през юни от нимфически сън.

 Днес беше зле. Ти вероятно знаеш как е - децата тръгват назад и всичко, което представляваш, отстъпва, отстъпва. Работата ти, пазаруването, яденето в печката, ах, да, писането. Паниката заселва гърлото, очите. И снощи тази невестулка от съня ми, която беше захапала здраво дясната ми ръка...

Все пак една от всичките ми ръце трябва да оркестрира другите. Или не? 

Понякога те виждам. По-скоро чувам как шумолят полите ти, когато се обличаш сутрин. В 4:30. Чаят ти. Мразиш ли пейзажа през себе си? А харесваш ли го? Познавам как любовта засяда в гърлото на майката, докато се чуди как да избяга за малко от децата си. Как им иска прошка, но и не съвсем — че иска да бъде сама. Обличаш се и сядаш да пишеш, почеркът ти променя курса си непрестанно, драскаш, отричаш и отсичаш. Накрая остава нещо друго. Е и? 

Всяка буква е контракция. После идва редуването на реалности - битът, трансът, битът, трансът. Но аз нямам ръкопис, който да оставя, пред блока няма бряст, не знам дали в живота на мъжа ми има друга, никоя не ми е звъняла. Оставям лицето ти тук, разделям се от теб. Ако можех да ти се обадя, не бих.

 Деветият месец винаги срязва удобството.

Мускулите за забавят, докато мозъкът бърза.

Не е време за нищо, докато е време за всичко.

Световъртеж, пропадане, побеляване.

Усещам, че когато ме е страх, имам нужда от асани

- да стоя повече вкъщи, но с отворени прозорци навсякъде.

Парализирана съм като плячка

-та на мисълта си.

 части от нас винаги

като косата на вятъра

ще са вплетени

упражнение II

 Черен

ръкопис 

петмез от май

горчивка от септември

между чили кон карне

и давидоф контражур

черен

амур