До какво имаш достъп, до което аз нямам?

Сякаш съм го имала преди и после ненадейно

съм загубила следата му.

- Ще ти кажа. 

Желанието да желаеш.

15:25

В бадема гнезди гургулица.

Вятърът подема песента ѝ

и я гаси далеч извън двора.

Някой цепи дърва, дете вика майка си.

Лек хлад като исо по кожата.

Ихтиология

Имаш си рибка.

В аквариума две,

навън е проста аритметика.

*

Хубав нов парфюм.

Хубав нов парфюм?

*

Течни граници без никакви ограничения.

Ако се влюбиш само, ми кажи.

*

Хлъзгава и бяла, тук-таме със синки. Рибката.

нова луна

Няма те както татуировките
се заличават, обгорени от лазер.
Блед печат в писмото на галактиката.
Или диск със музика, който няма къде да сложа.
Втренчена в твоето нямане, опитвам да запълня
липсата. Както синът ми запълва очите на свойте
нарисувани кибергерои. Не ги запълва всъщност,
а измисля съдържание.

Събота

Сънувам как прегръщам дядо. Мъртъв е, но топъл. Толкова ми се плаче в прегръдката му.
И после най-обикновено ставане в 7, първите 4 минути до горещото кафе и болезненото разпукване на деня в мен. Отварям служебния си мейл и дълго мисля за едно писмо на клиент - докато тичам, докато чета, докато се къпя. Винаги лесно се идентифицирам с по-слабия.
В последните година-две съм отгледала страхотно желание да казвам истината. Вероятно това също не е съвсем полезно за мен. Чия истина? Лека-полека проумявам, че съвсем доскоро съм била абсолютно заслепена само от своята.
Нищо особено не се случва в битов план. Гледам годините си върху опаковките на крема за лице, гледам годините в статистически данни, гледам годините като абстрактно понятие, което очаква нещо от мен, но не ме е страх от тях. Страх ме е да не загубя разсъдъка си и да умра без връзка с мозъка си. Това например.
Много исках да напиша нещо за ревността, снощи много дълго писах в ума си този текст, докато миех тавата от рибата, но сега всичко се изпари. Навлязох в самодостатъчния си модус и ще се върна след няколко дни. Предвидимо циклична съм,

-

Аз нямам теб и ти мен нямаш.
Близо си, планински, зеленееш
във окото ми, навес или мъх,
в който да изсипя плитката си
или своите съмнения. И спрях
да искам да си всичко или да кръжа
около теб за малко от лъчите ти.
Тази свобода в неискането! Опакото
на стремежа.

Друг тип умора е това. Домоцентричност и желание да си свърша работата прецизно, без да ощетявам децата си много. Изтощение от повторението на дните и страха за здравето. Тъга по лятото, което ври и кипи от логичен обществен бунт, и в което няма нито една радост. Мисля, че даже вече и не очаквам радост, което пък може би е резултат от освобождениято от всякакви очаквания. За добро или лошо.

Beautiful soup

Супа от риба,

добре подлютена. Дай ми да сръбна

от топлия фосфор на твоите перки,

твоите перлени кости дай да намеря.

Дъхът да излиза червен през носа ми.

Супа от риба, ще се омъжа повторно

за девесила ти, цъфнал като прясна рана,

ще го втрия в тъгата си, ще изстискам

лимона ти и през бистрата слюнка

ще изкапят сълзите ми. Мила чорбице,

мила рибена супа.

Ти поникваш,

нямо тяло,

нямаш тяло,

гласа си чуваш отдалече,

патериците ти са хвърлени

за всеки случай, 

за да обориш подозрения в зависимост

и от синя да те видят алена,

да не би, да не би.

Самуил на 7

Мило мое дете,

Малко преди да се родиш България се тресеше от протести, а сега, в годината на седмия ти рожден ден, светът боледува. Съжалявам, че толкова рано трябваше да изпиташ толкова много негативни емоции накуп - тъга, липса, отегчение, яд, разочарование, страх - но си здрав, а това е най-най-най-важното.

Порасна ужасна много, вече те наричам "мъничък мой", само докато спиш. И твоето НЕ порасна, оборвайки всекиго с безупречната си детска логика, но и с нещо повече - с твърдя позиция. Чух толкова много "досадна си/ тормозиш ме/ много ме нервираш", видях толкова много палци надолу и толкова пъти името си задраскано... Аз ти казвам "обичам те", а ти - "обичам те, но понякога...". Да бъда твоя майка означава да живея с "но", да оглеждам обичането и мразенето, да се вслушвам и приемам. Някой ден ще ти припомня колко много пъти нарисува любимите си анимационни герои, как проиграваше ситуации с тях и ги наричаше с имената на приятелите си, които вероятно ти липсват безумно. Ще ти припомня първото ти каране в скейтпарк или падналите ти зъби, които оставяш като сувенири из къщи. И през цялото време...

...Сава толкова ме нервира, че ще надам вик до Специфичния океан!

Седмата ти година те еманципира още повече. Както с всичко досега, сам постави своите начала - сам започна да четеш, сам си търсиш каквото ти трябва в интернет, сам си лягаш и къпеш, сам си мажеш филии, сам преработваш чувствата си. 

Нарисувал си рисунка на гледащ страшно Мао Мао, всъщност Мао Мао си ти.

-Защо гледаш толкова лошо?

-Защото съм изгубил невинността си.

Понякога се чудя с какво провокираме определени реплики и реакции, нали уж се стараем да разговаряме спокойно и разумно, нали следим най-добрите практики от книгите и от традиционното възпитание, нали уж сме като всяко семейство, в което мама и татко поставят границите, а детето ги тества? 

Да, доста съм гениален и легендарен.

Също така си муден, мързелив, обидчив, инат до последно. Най-често се караме за това, че имам проблем с твоята леност и сръдливост. Предполагам, че това казва доста за мен самата и проблемът си е изцяло мой. Помня как по време на карантината успях за един блажен период да се оставя на течението, да те приема какъвто си и да се усмихвам на нещата, които ме дразнят. И в мига, в който животът ни започна да укрепва, отново обърнах радара си към теб. Съжалявам за това, че понякога забравям, че ти си си ти, а моята взискателност си е лично моя. Съжалявам, че не мога винаги да съм дзен балансьор и благ коректив, опитвам, но понякога просто му изпускам края. Сигурно невинаги намирам точната дума, но ти винаги ми връщаш топката и рано или късно се окопитвам. Да бъда твоя майка означава винаги да наблюдавам колко изсмукващо и парализиращо нещо е перфекционизмът, как в него няма никаква радост, никаква утеха, той е деструктивно и откъсващо желание, което те разделя от теб самия, от децата ти, от другите. 

Искам само да кажа нещо. Когато ми говориш толкова силно, ме заболява гърлото!

Така е, скъпи мой, понякога всички ни заболява гърлото (засяда ни буца му казваме). Има моменти, в които просто те поглеждам и сърцето ми аха да избухне. Изумителна любов, несравнима, спираща дъха отвъд-любов. Ти си чувствителен, съзерцателен, умен млад човек и дано винаги привличаш добро към себе си!

Пожелавам ти да си здрав и да започнеш първи клас както си му е редът! Пожелавам ти когато падаш, бързо да ставаш и да не се отказваш! Ние с тате сме тук, когато имаш нужда от нас. Благодаря ти, че дойде преди 7 години в онази новолунна нощ. Обичам те!

6, 5, 4, 3, 2, 1

пълнолуние

Оставям ти твърда бисквита за утре,

оставям ти сребриста закуска.

Плаж

Иска ми се шапка колкото чадър,
бяло скривалище от черни мисли
и от теб, и от теб.

Past participle*

Seen

Seen

Seen

Seen

Seen

Seen

Seen

Seen

*note to self: see also active and passive voice

Виргиния Захариева

Знаех, че нещо искам да намеря в книгите си с поезия и рових десетина минути, докато го открия в “етюди за една ръка”. Цяла книга за раздялата. Бях я чела отдавна и все пак когато я отворих, знаех думите.

Ако можеш, Доротея, някой ден да издадеш нещо толкова тънко, пълно с обич, бяс, тъга, обида, проглеждане, отвързване, ще бъде достатъчно. Кратко, кратко, всяка дума - ножче в джоба ми.

V

Трън в очите, я кажи
кой е прав и кой е крив.

IV

От трън, та на блог.

III

Нищо ново под трънчето.

II

Трънче в пръста ми, 

какво толкова?

I

Ще го преживее -
трънче в пръста ѝ като длето,
което само чопли времето,
без да му предложи някакво решение.
Навярно все така ще се живее. И
сигурно е глупаво да мисли,
че с едно отчупване ще може
да изтръгне тялото.
Не със неудобството се свиква,
а с моментите, в които уж го няма.
Събужда се и ето - междина.
И трънчето е вечно цяло.

Не можеш да излъжеш думата.
Думата е “лъжеш”.

Равновесието - плаж без нищо,

босите ми стъпала на прага на вълнението.

Кой би дръзнал да задраска с нокти

по стената, отнела толкова години за изглаждане.

Тайното пиянство на баланса

е да прекалява с прекалилите.

Мръсотията е възможност за гледна точка.
Аз и аз се стараем да се видим отвъд,
в едно зацапано бъдеще без “seen”,
без да курираме резултата, не много.
Харесвам се вече значи толкова много неща,
значи
и така, и така,
значи все по-малко има значение,
значи да бъда пълна с възможности,
без непременно и една да се случи.

Средна възраст

Знам, че ще съм чиста в края си.

И нека синовете ми ме върнат пак

в подводието леко на историята. Да 

се качат обратно във колите си и да си пуснат

музика. Ще бъда осми океан в ушите им.

Ще бъда чиста и измита. Кожата ми

ще расте и ще се дипли около безсмислените

органи. Косата ми ще се белее като знаме

подир грешките. Ще нося още пръстена,

с който почна моето летоброене.

Ще бъда чиста и пред себе си, аз зная,

че старостта е истинското смислено живеене.

И колкото и да не ми се вярва - ще бъда стара и невидима,

жена от шепата на вечността, изпусната в света,

за да напише своето стихотворение.

She was not a poet. She was a poem.

Swimming Home, Deborah Levy

Не пиша всеки ден, но всеки ден се пиша.

работен ден

Дръпнах леко пердето и видях

къс луна все още да скита в небето,

в небе неистинско синьо. 

Отсреща - мъхести хълбоци, Стената.

Уцелвам зарядното от първия път

и в краката ми плъзва електрическо

топло. Светът почва с протест,

че не съм облак там, нависоко.

Тихо, преди лягане, единствено не съм напуснала опашката си. Очите ми предрусват с кориците на Poetry mag, профила на Brain Pickings, малко безцелен скрол, без който не може.

Книгите ми - една тъпа и една трудна.
Херман де Конинк е оракул, мисля си.
-
Вече е утро, няма 7, сега съм с трудната. Чета за скуката, удивително е как лесно започваш да проглеждаш в себе си, когато детето ти почне да ти казва “Скучна си. Ти си виновна, че ми е скучно. Няма да ти говоря и няма да те обичам, защото ме дразниш. Ядосан съм ти.” Доста е сложно да проявиш съчувствие, да не се намесиш.

Задавам си въпрос: наистина ли изтърпявам всичко или само съм решила, че трябва да изтърпя? Мога да се счупя във всеки един момент.

Телефонът ми се пълни с въпроси - в чатове с приятели, в бележки, в запазени публикации.

Мълчанието е лековито. Уплътнявам го с музиката на жени, които са ми мост между обективната и субективната реалност.

Чернова на live-а

Препоръките за по-смислено прекарване на карантината препускат край мен, не знам кой има толкова свободно време, че да става перфектен. Сякаш наистина ако случайно ти се мернат някакви 15 минути, трябва непременно да ги уплътниш, а най-добре монетизираш. Жадна съм за своите 15 минути блажено стоене и дишане. Виртуалното всичкоправене ме прави по-зла и агресивна. Не желая никакви срещи през лаптопа и телефона, мерси.

Също - сравних мечтата си с Исландия. Най-дълбоките ми желания са на пръв поглед нелогични и трудно постижими. Несъразмерни с мен самата. Та сега мечтая за Исландия и за исландия.

Всичко, което пиша в последно време, ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ, М?, e резултат от отказването от илюзиите. Това обаче сякаш ме лишава и от способността да пиша, което ме прави много тъжна. Май не мога да съм зряла и креативна. Или-или.

But to refine is to reel back, to withdraw. (Pitchfork mag)

Точно преди да го обвиня, че ме слуша наполовина, че става, за да нагледа картофите в печката, вместо да стои и да ме утешава, той задава правилните въпроси:

-Какво искаш всъщност?
-Има ли как да станеш по-добра? Курсове? Уроци?
-Кое ти е по-важното - удоволствието или аплодисмените?

Винаги съм обвинявала и него, и другите, че не се справям сама с пораженията и неприятностите. Не съм успявала да си дам утеха сама. Днес не вдигнах кръвно, не ми стана зле, не се разревах, не се ядосах. Почувствах се обезкуражена, малко засрамена и неадекватна. Третото е лайтмотивът на “зрялата” ми възраст. Сега ги познах и не ме изненадаха. Бяха странни минути,  застинали, pianissimi. Сега го нарекох разочарование.

Мисля, че част от подкрепата е до теб да стои човек, който вярва, че ще се справиш сам, и който не те вини, ако за малко пак се превърнеш в  безпомощно бебе.