Ти поникваш,

нямо тяло,

нямаш тяло,

гласа си чуваш отдалече,

патериците ти са хвърлени

за всеки случай, 

за да обориш подозрения в зависимост

и от синя да те видят алена,

да не би, да не би.

Самуил на 7

Мило мое дете,

Малко преди да се родиш България се тресеше от протести, а сега, в годината на седмия ти рожден ден, светът боледува. Съжалявам, че толкова рано трябваше да изпиташ толкова много негативни емоции накуп - тъга, липса, отегчение, яд, разочарование, страх - но си здрав, а това е най-най-най-важното.

Порасна ужасна много, вече те наричам "мъничък мой", само докато спиш. И твоето НЕ порасна, оборвайки всекиго с безупречната си детска логика, но и с нещо повече - с твърдя позиция. Чух толкова много "досадна си/ тормозиш ме/ много ме нервираш", видях толкова много палци надолу и толкова пъти името си задраскано... Аз ти казвам "обичам те", а ти - "обичам те, но понякога...". Да бъда твоя майка означава да живея с "но", да оглеждам обичането и мразенето, да се вслушвам и приемам. Някой ден ще ти припомня колко много пъти нарисува любимите си анимационни герои, как проиграваше ситуации с тях и ги наричаше с имената на приятелите си, които вероятно ти липсват безумно. Ще ти припомня първото ти каране в скейтпарк или падналите ти зъби, които оставяш като сувенири из къщи. И през цялото време...

...Сава толкова ме нервира, че ще надам вик до Специфичния океан!

Седмата ти година те еманципира още повече. Както с всичко досега, сам постави своите начала - сам започна да четеш, сам си търсиш каквото ти трябва в интернет, сам си лягаш и къпеш, сам си мажеш филии, сам преработваш чувствата си. 

Нарисувал си рисунка на гледащ страшно Мао Мао, всъщност Мао Мао си ти.

-Защо гледаш толкова лошо?

-Защото съм изгубил невинността си.

Понякога се чудя с какво провокираме определени реплики и реакции, нали уж се стараем да разговаряме спокойно и разумно, нали следим най-добрите практики от книгите и от традиционното възпитание, нали уж сме като всяко семейство, в което мама и татко поставят границите, а детето ги тества? 

Да, доста съм гениален и легендарен.

Също така си муден, мързелив, обидчив, инат до последно. Най-често се караме за това, че имам проблем с твоята леност и сръдливост. Предполагам, че това казва доста за мен самата и проблемът си е изцяло мой. Помня как по време на карантината успях за един блажен период да се оставя на течението, да те приема какъвто си и да се усмихвам на нещата, които ме дразнят. И в мига, в който животът ни започна да укрепва, отново обърнах радара си към теб. Съжалявам за това, че понякога забравям, че ти си си ти, а моята взискателност си е лично моя. Съжалявам, че не мога винаги да съм дзен балансьор и благ коректив, опитвам, но понякога просто му изпускам края. Сигурно невинаги намирам точната дума, но ти винаги ми връщаш топката и рано или късно се окопитвам. Да бъда твоя майка означава винаги да наблюдавам колко изсмукващо и парализиращо нещо е перфекционизмът, как в него няма никаква радост, никаква утеха, той е деструктивно и откъсващо желание, което те разделя от теб самия, от децата ти, от другите. 

Искам само да кажа нещо. Когато ми говориш толкова силно, ме заболява гърлото!

Така е, скъпи мой, понякога всички ни заболява гърлото (засяда ни буца му казваме). Има моменти, в които просто те поглеждам и сърцето ми аха да избухне. Изумителна любов, несравнима, спираща дъха отвъд-любов. Ти си чувствителен, съзерцателен, умен млад човек и дано винаги привличаш добро към себе си!

Пожелавам ти да си здрав и да започнеш първи клас както си му е редът! Пожелавам ти когато падаш, бързо да ставаш и да не се отказваш! Ние с тате сме тук, когато имаш нужда от нас. Благодаря ти, че дойде преди 7 години в онази новолунна нощ. Обичам те!

6, 5, 4, 3, 2, 1

пълнолуние

Оставям ти твърда бисквита за утре,

оставям ти сребриста закуска.

Плаж

Иска ми се шапка колкото чадър,
бяло скривалище от черни мисли
и от теб, и от теб.

Past participle*

Seen

Seen

Seen

Seen

Seen

Seen

Seen

Seen

*note to self: see also active and passive voice

Виргиния Захариева

Знаех, че нещо искам да намеря в книгите си с поезия и рових десетина минути, докато го открия в “етюди за една ръка”. Цяла книга за раздялата. Бях я чела отдавна и все пак когато я отворих, знаех думите.

Ако можеш, Доротея, някой ден да издадеш нещо толкова тънко, пълно с обич, бяс, тъга, обида, проглеждане, отвързване, ще бъде достатъчно. Кратко, кратко, всяка дума - ножче в джоба ми.

V

Трън в очите, я кажи
кой е прав и кой е крив.

IV

От трън, та на блог.

III

Нищо ново под трънчето.

II

Трънче в пръста ми, 

какво толкова?

I

Ще го преживее -
трънче в пръста ѝ като длето,
което само чопли времето,
без да му предложи някакво решение.
Навярно все така ще се живее. И
сигурно е глупаво да мисли,
че с едно отчупване ще може
да изтръгне тялото.
Не със неудобството се свиква,
а с моментите, в които уж го няма.
Събужда се и ето - междина.
И трънчето е вечно цяло.

Не можеш да излъжеш думата.
Думата е “лъжеш”.

Равновесието - плаж без нищо,

босите ми стъпала на прага на вълнението.

Кой би дръзнал да задраска с нокти

по стената, отнела толкова години за изглаждане.

Тайното пиянство на баланса

е да прекалява с прекалилите.

Мръсотията е възможност за гледна точка.
Аз и аз се стараем да се видим отвъд,
в едно зацапано бъдеще без “seen”,
без да курираме резултата, не много.
Харесвам се вече значи толкова много неща,
значи
и така, и така,
значи все по-малко има значение,
значи да бъда пълна с възможности,
без непременно и една да се случи.

Средна възраст

Знам, че ще съм чиста в края си.

И нека синовете ми ме върнат пак

в подводието леко на историята. Да 

се качат обратно във колите си и да си пуснат

музика. Ще бъда осми океан в ушите им.

Ще бъда чиста и измита. Кожата ми

ще расте и ще се дипли около безсмислените

органи. Косата ми ще се белее като знаме

подир грешките. Ще нося още пръстена,

с който почна моето летоброене.

Ще бъда чиста и пред себе си, аз зная,

че старостта е истинското смислено живеене.

И колкото и да не ми се вярва - ще бъда стара и невидима,

жена от шепата на вечността, изпусната в света,

за да напише своето стихотворение.

She was not a poet. She was a poem.

Swimming Home, Deborah Levy

Не пиша всеки ден, но всеки ден се пиша.

работен ден

Дръпнах леко пердето и видях

къс луна все още да скита в небето,

в небе неистинско синьо. 

Отсреща - мъхести хълбоци, Стената.

Уцелвам зарядното от първия път

и в краката ми плъзва електрическо

топло. Светът почва с протест,

че не съм облак там, нависоко.

Тихо, преди лягане, единствено не съм напуснала опашката си. Очите ми предрусват с кориците на Poetry mag, профила на Brain Pickings, малко безцелен скрол, без който не може.

Книгите ми - една тъпа и една трудна.
Херман де Конинк е оракул, мисля си.
-
Вече е утро, няма 7, сега съм с трудната. Чета за скуката, удивително е как лесно започваш да проглеждаш в себе си, когато детето ти почне да ти казва “Скучна си. Ти си виновна, че ми е скучно. Няма да ти говоря и няма да те обичам, защото ме дразниш. Ядосан съм ти.” Доста е сложно да проявиш съчувствие, да не се намесиш.

Задавам си въпрос: наистина ли изтърпявам всичко или само съм решила, че трябва да изтърпя? Мога да се счупя във всеки един момент.

Телефонът ми се пълни с въпроси - в чатове с приятели, в бележки, в запазени публикации.

Мълчанието е лековито. Уплътнявам го с музиката на жени, които са ми мост между обективната и субективната реалност.

Чернова на live-а

Препоръките за по-смислено прекарване на карантината препускат край мен, не знам кой има толкова свободно време, че да става перфектен. Сякаш наистина ако случайно ти се мернат някакви 15 минути, трябва непременно да ги уплътниш, а най-добре монетизираш. Жадна съм за своите 15 минути блажено стоене и дишане. Виртуалното всичкоправене ме прави по-зла и агресивна. Не желая никакви срещи през лаптопа и телефона, мерси.

Също - сравних мечтата си с Исландия. Най-дълбоките ми желания са на пръв поглед нелогични и трудно постижими. Несъразмерни с мен самата. Та сега мечтая за Исландия и за исландия.

Всичко, което пиша в последно време, ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ, М?, e резултат от отказването от илюзиите. Това обаче сякаш ме лишава и от способността да пиша, което ме прави много тъжна. Май не мога да съм зряла и креативна. Или-или.

But to refine is to reel back, to withdraw. (Pitchfork mag)

Точно преди да го обвиня, че ме слуша наполовина, че става, за да нагледа картофите в печката, вместо да стои и да ме утешава, той задава правилните въпроси:

-Какво искаш всъщност?
-Има ли как да станеш по-добра? Курсове? Уроци?
-Кое ти е по-важното - удоволствието или аплодисмените?

Винаги съм обвинявала и него, и другите, че не се справям сама с пораженията и неприятностите. Не съм успявала да си дам утеха сама. Днес не вдигнах кръвно, не ми стана зле, не се разревах, не се ядосах. Почувствах се обезкуражена, малко засрамена и неадекватна. Третото е лайтмотивът на “зрялата” ми възраст. Сега ги познах и не ме изненадаха. Бяха странни минути,  застинали, pianissimi. Сега го нарекох разочарование.

Мисля, че част от подкрепата е до теб да стои човек, който вярва, че ще се справиш сам, и който не те вини, ако за малко пак се превърнеш в  безпомощно бебе.

Повтарящи се образи как падам от тераса. Не просто от високо, а от тераса.

Капан за зайци, Силвия Плат

The Rabbit Catcher

Там се усещаше ярост -
вятърът запушваше устата ми с косата,
разкъсваше гласа ми, а светлината от морето
заслепяваше, погубените животи се разстилаха 
в него, разнасяха се като нефтен разлив.

Вкусих злостния прещип,
черните му шипчета,
сетното миропомазване на жълтите му венчелистчета.
Бяха остри, чудно красиви
и ексцентрични като изтезание.

Оставаше само едно място.
Тънеещи и дъхави,
пътеките се свършваха в падината.
А капаните бяха почти незрими -
нули, затварящи се около въздуха,

заложени един след друг като контракции.
Липсата на писъци
пробиваше дупка в зноя, оголваше мястото.
Стъклената светлина бе прозрачна стена,
шубракът мълчеше.

Усетих безшумно раздвижване, намерение.
Чух безчувствени, лениви ръце около чаена чаша
да почукват белия порцелан.
Как го очакваха тези малки убийци!
Като възлюбени го чакаха. Тръпнеше и той.

Ние с тях също имахме връзка --
здрава тел помежду ни,
невъзможни за изтръгване щифтове, и ум,
който щраква около нещо, набързо прибягващо;
тази хватка убива и мен.

Великден

Жълтъкът. Центърът на света.
Топката тесто, която втасва и после става козунак.
Детето, което казва “пъп” и сочи към ядрото си.

Сънувах старата си работа. Всички бяха с маски, а аз - облечена/съблечена като за плаж. Бях на своето си място, но вършех настоящата си работа с привидна небрежност. Не смеех да погледна край себе си, беше толкова неестествено. Бях онемяла.
После боядисах гневно яйцата, много исках да ги оставя в естествения им цвят, не ми се боядисваше. Мисля, че НИКОГА не ми се е боядисвало, защото го правя заради Самуил, не заради удоволствието. Осъзнаването, че пак правя нещо, което реално не ми се прави, ме ядоса. 
Не ми се прави нищо.

След време няма да сме тези. Нищо няма да е същото освен може би спомените ни. От няколко дни тъгувам. Значи, казвам си, горе-долу месец издържах да държа духа си висок и бодър, психиката си отворена за промените, ума - концентриран. Сега се развъртам. Тялото се забавя, копнея за сгушване, покой, за равнина, за предвидимостта на съня ми, този здрав и богат мой сън. Излизането от корубата ме дразни. Когато тичам, съм сама в коридора си, в недействителен кадър на падащи цветове и глухи улици. Ясно е - един месец и тялото капитулира; по-чив-ка.

Бурка, Силвия Плат

оригиналът

Нефритена*---
камък от едната страна,
противоречивата

страна на зелен Адам, аз
се усмихвам, с нозе кръстосани,
загадъчна,

с хаотични проблясъци.
Тъй ценна!
Как само слънцето полира рамото!

И ако
луната, моята
неуморна братовчедка

се покаже с ракова бледност,
влачейки дървета---
малки обрасли полипи,

малки мрежи,
изчезват тогава страните ми видими.
Заблестявам като огледало.

В този фасет влиза женихът,
господарят на огледалата!
Сам себе си води

сред копринените
паравани, атрибутите шумящи.
Поемам дъх и булото

над устните помръдва,
над очите
булото

е наниз от дъги.
Аз съм негова.
Дори когато

той отсъства, аз
се въртя
в ножницата от безсилия,

безценна и тиха
сред канарчета и папагали!
Дърдорковци,

слуги на миглата!
Ще пусна
едно перо като паун.

Слуги на устната!
Ще пусна
навън един тон,

с който ще пръсна
кристалите,
които цял ден полилеят

поклаща,
милиони глупци.
Слуги!

Слуги!
Още една негова стъпка
и ще пусна

ще пусна
навън от скъпоценната мъничка кукла,
която той за себе си къта,

лъвицата,
писъка в банята,
пробитата мантия**.

* Смята се, че "музата" на стихотворението е нефритена фигурка
**Вероятни препратки към  1) “Похищението на къдрицата” на Поуп и 2) убийстовото на Агамемнон

Stretch

Въздухът се учи да се разгяга
В ноздрите прахът става песен
Ясно ухото долавя пукането на педала
на пианото дърво в метал се чуват
Като чукчета почукват
Като сухожилия се обтягат
Износват се струните но не и кракът
Неуморен но не диафрагмата
Не власинките не алвеолите
Не гърлото в което въздухът се разтяга

Макове през юли, Силвия Плат

Малки макове, малки адски огньове,
дали причинявате болка?

Трепвате. Не мога да ви пипна.
Ръка протягам в огъня. Нищо не изгаря.

Изморих се вече да ви гледам
така потрепващи, сбръчкани и алени като кожа на уста.

Уста току разкървавена.
Малки кървави поли!

Има изпарения, които не достигам.
Къде е опиатът ви, наркотичната ви капсула?

Да можеше да изтече кръвта ми, да можех да заспя.
Да можеше устата ми да се сроди с такава болка!

Или от стъклената капсула в мен да изтекат отровите ви,
да притихна, да застина.

Но безцветна. Сива.

юли, 1962