Изрази гняв тук

.

Страх, обрасъл корема ми.
Котка, задавена с топка,
топката яростно млати
вътре нещата, наболелите
и дълго смълчавани истини.
Изплюй ги, изплюй, но аз се ослушвам,
просната като в Песента на Т.С. Елиът,
все съм в нечия чужда песен.
Възкръсват в главата ми
толкова предишни обичам те.
Търся вампирите в своето минало,
да им обясня:
Тук е затворено, смрадливо и тясно.
Коремът е пълен догоре със страх,
страхът става на топка.
Вземете си своите стари обичам те
или поне ги хвърлете на котката.

Толкова енигматичен, толкова многолистен глас. Мек и мъркащ като котка, но категоричен и плътнотопъл, с тътнещи обертонове, цигарен, наживян.
Езикът чуква небцето приблизително до ч и ш. Чушка, казва, и се възбуждаш от лютото.
Винаги съм искала такъв глас! Това, което ме изненадва, е че го срещам за втори път.

Копнея да замина някъде. Дълъг уикенд с мен, монохромните ми ризи и очилата. Може би това е копнежът по невидимост и/или заличаване на всичко добре познато?
Сега мечтая силно за себе си, усещам, без да разбирам. Това откъсване, тази голота и липса на претенция като при раждане.

05:49
Бебешки плач и никакво небе.
Въздишка на автобус, кафе,
пет стихотворения.
Мозъкът ми е объркан и натегнат,
28 минути упражнения за корем и ръце.
Избягвам разтягането, защото то ще ми напомни къде боли.
В скоби премислям изсъхналото си либидо и неплатения данък.
Все повече рутинните медицински прегледи се превръщат в успокоения на неврозите. Обичам някой с авторитет да ми казва, че съм си супер, в противен случай не вярвам.
Та отивам на работа за пръв път от година и нещо. Сава е поверен в добри ръце, мога да се фокусирам върху каквото трябва. Какво знам и какво не знам? Старото е напълно ново, всички говорят на смесица между английски език и професионален жаргон, фразите са като тайнствен код, като пилешкия, който говорехме преди време. Напът съм да се паникьосам, както пред баира, който трябваше да качвам с колата на вилата. Мислиш за угасване, угасяш. Понякога провалите ни са нашите собствени умения да се самосаботираме, за да си кажем “Ето, видя ли, пак я угаси!”
Проблемът с моята работа е, че постоянно мисля как няма да съм достатъчно [.........]. Друг проблем нямам.

Гледа Ben 10 и после прерисува епизода. Колебае се. Казва, че ще стане художник на книги, а друг път - шофьор на метро. Все още мирише на мляко и бебе, все още смята, че винаги ще иска да ме гушка.
Стоя встрани от страх, че мога да повредя този малък остров, откъснат от корема ми.

Аз съм сноб. Цял ден мисля защо толкова мразя провинциалното и селското, при все че съм ОТ провинцията, а родителите ми не са високомерни сноби.
Намирам се в Родопите, където е много, много красиво, но непрестанно усещам безумна клаустрофобия, все едно от тия високи гори няма измъкване, те са смърт. Мисля също как хората тук могат да стоят на пейка и цял един ден да гледат пред себе си. Това, например, ме ядосва. Хората пък, които идват тук на почивка, носят анцузи и слушат гръцко. Толерантността ми е на минимум и се измъчвам, че съм такава. Изрезка от моето лъскаво списание. Навярно очаквам, че всички трябва да са като мен, а когато не са, значи са лоши. Аз, детето, отново. Пълна съм с предразсъдъци, за които още нищо не смея да узная.
Познавам добре порива за движение. Защото ако спреш, ако се погледнеш и чуеш за няколко мига, това значи да видиш своята пустош.
Още не мога да свикна, че всеки винаги носи в себе си някаква пустош. Не е за вярване, нали?
Аз не мога да гледам своята, нямам такова сетиво. Уча се бавно като глобалното затопляне, но това не ме успокоява. Утре може да съм мъртва и да не познавам стоенето в пустошта!!!
Иска ми се да омекна.

Виждам все по-малко (смисъл във физическата болка). Все по-малко разбирам защо хората, които искат обезболяващо, са (сме) лигльовци.
Всъщност виждам и разбирам, но имам огромна съпротива към физическата болка, така че просто оставям въпроса тук.

Утре ще ми вадят мъдрец. Ето, ставам детето, което ме чака от другата страна на илюзиите.
Без мъдрец, без страх от смъртта, без чувство за невидимост.
И то ще бъде ново дете.

Пореден септември без теб.
От няколко години се разболявам тежко
преди 19-и.
Страх ме е.
Животът ми може би вече е преполовен
или там някъде.
Страх ме е от това, че изгнивам. Че никога
повече няма да имам своето тук и в момента.
Какво да ти кажа. Всичко започна с едно
обикновено задръстване. После загубих
контрол, равновесие и сила на духа. След това
повръщах на родителска среща и накрая се предадох
на тежката фармацевтична артилерия. Би ми казал,
че не се обличам, че съм много слаба, Доротейчи, бузки нямаш.
Но аз съм постоянно гладна, дядо. Непрестанно искам да се храня.
Като пиявица съм за този, който ме обича. Не изпитах ситост и не зная.
От дете не съм яла.

Мен ме боли, а той плаче в съня си.

femme banale

От рождения ден на Сава насам нещата в здравословен аспект не са добре, но си давам сметка, че това винаги означава нещо друго. Може би това е единственият начин да си дам време да бъда до децата си по начин, по който иначе не умея - плътно телесно, без изключения, бдейки и бидейки.
Може би това е единственият начин да намаля темпото и да съзерцавам пълноценно дъното на душата си, предпочитам да я наричам Подсъзнание, и да гледам какво се случва.
Време, в което трябваше да тренирам да казвам НЕ. Мразя това, защото не обичам да бъда лошата. Не обичам да правя това, което не обичам да ми правят. Но казах НЕ, преглъщайки неудобството, срама до някаква степен, и особено чувство за превъзходство, което НЕ-то налага и което не умея да нося добре. Което пък ме връща на мисълта, че аз предпочитам ролята на по-слабата, защото ме освобождава от отговорност, а в огромна част от живота ми, някой ми е отнемал възможността да бъда отговорна.
N.B. Чувстовото за вина Е нежелание да се посрещне някаква отговорност.
Плюсовете на самонаблюдението са, че виждам как тонът и държанието ми леко се разхлабват, ставам по-лека и гъвкава в общуването. Харесва ми. Напомня на усещането след дълго разтягане, когато ставите ти като че ли се втечняват и мислиш, че можеш да се огънеш всякак. С времето нося все по-пестелив грим, а когато се видя без грим, се опитвам да се концентрирам върху това, което харесвам - кожата, устата, носа си. И не намалявам грима, защото нямам време или защото ми е писнало да се рисувам, не. Намалих го, защото не мога да понеса мисълта, че прикривам нещо от себе си, че използвам камуфлаж и че придавам фалшив вид на... (простете патоса) личността си.
По тази причина зарових идеята, че трябва да уголемя гърдите си. Това би било равнозначно на заличаване на това, което съм, колкото и крехко и лабилно да е то. И да, завиждам на жени с едър бюст, но това е просто нещо, което нямам. Нямането е лайтмотивът на дните ми. Днес са гърди, утре ще е хеликоптер, знам ли.
Скоро се връщам на работа и копнея за малки актове на самостойност. Да пътувам сама в метрото, да ходя сама на кино, да мечтая да ида някъде на почивка сама. Може би все пак съм започнала да се уповавам на себе си. Мъничко. Или може би мъжът до мен е построил нещо огромно и стабилно под краката ми, което ми дава стъпало, на което да се повдигна и което държи главата ми над водата? Толкова съм свикнала да завися, че ми е трудно да разпозная собствените си заслуги за собственото си израстване.
Насред приятните метаморфози има и неща, които са здраво калцирани и които ми се струва, че никога няма да се променят. И аз се питам "Всеки ли прави най-доброто, на което е способен? Наистина"?
Днес ми беше тъпо, сготвих пиле с картофи и направих лимонов кекс. Нищо особено, но ми беше като софтуерен ъпдейт - ето, Доротея, ти си тук и сега.

Сухо, меко и нежно време, в което
липсва съпротивление, но се чува едва
тихото охкане на тишината. Уморен е гърбът
ми, изтичам от дни в кърпички носни,
в невъзможното приятелство между мен и Не-мен,
в сухата, мека и нежна повърхност на есента ми.

Знам, че София е сива, но я виждам жълта.
В утрото на сряда, когато вървя към терапевта си и Графа
тъне в сянка, виждам връхчетата ѝ захапани от слънце.

тук

Опитвам се да ти напиша стихотворение.
Но твоята плътност не ме вдъхновява.
Ти си тук, парфюмът ти се разрежда във въздуха.
Винаги забравяш нещо, за да можеш да се върнеш.
Нямам какво да напиша. Живея в опити вече шестнайсет години.

--

Нá ти време!
Светът посрпя да дремне,
но ти, неспособна да гледаш навътре,
казваш "нямам време за глупости, като умрем, ще спим".

Влизам в дома си след дълго отсъствие и всичко е смалено.
Прилича на куклена къща, антика.
Сава снове и реве. Прахът е убил кислорода
и трупът му смърди.
Сукулентите не смеят да гъкнат.
Пералнята вече върти трескаво.
Самуил изсипва всички налични играчки
и адреналинът ми се качва като при изпреварване.
Искам да изчистя всичко до блясък, но
поривът директно да го изхвърля, както направих с
двете кисели млека и забравената пастърма, е по-силен.
Уж е дом, изпитвам нужда да го обживея, а мразя
всеки звук, картина. Стремежът ми към бяло се засилва.

Три години в терапия и ОЩЕ не съм подредила.

Лятото протяга горещи, сухи пръсти. Изпитвам умора и досада. За пръв път толкова малко гледам морето, срам ме е и първа обръщам гръб.
Естествено, ще изпитам дълбока скръб само след седмица.
Какво се случи дотук? Всичко започна с една торта-дракон, мина през болницата в Добрич, където реалността се разгръщаше като в шведски филм, през мен зад волана на едно древно пежо, което обяздих със страх и константно стомашно неразположение, през няколко чудесни книги, отрезвяващ джогинг, освежаваща липса на грим и сутиен, и завършва (лятото) с безконечния мистериозен вирус на Сава. Аз лично се чувствам непригодена за това си дете, защото Сава изстисква всичките ми сокове и ме прави една роботизирана, нищо невиждаща жена. Не че със Самуил е много лесно, просто разбирам неговото “трудно” по-добре. Като цяло това лято бях нон-стоп с децата си и това не ми влияе добре. Не умея да нося сигурност и авторитет толкова дълго време, това седира доброкачествената ми емоционалност.
Започнах отново да сънувам, лирическият ми субект мина от Ти в Той, пия по три кафета, а с утайката си правя пилинг на тялото. Междувременно бях и Баща ми, за което се самобичувах. 2:28 през нощта е, отново пиша в просъница и вероятно този текст утре ще ме изненада.

На моменти с него се чувствах тъпа. Тези супердълги моменти, към които паметта ме връща. Случваха се почти нелепи съвпадения, смехотворни случайности, които приличаха на лоша режисура.
Чувството за неадекватност и тъпота живее и цъфти толкова време... Нещо, на което трябва да обърна внимание някога.
Той достигна идиотката в мен. Смотлата. Но само толкова: нито нещо ми каза, нито аз нещо чух.

глад

Ревнувам от пространствата,
които не заемам. От уроците
на другите, от диханията и
деянията им. Това е завист. Това е
кладенецът, гледан отвътре.

Не умея промените.
Всеки детайл тежи като камък. Тежи собственият ми дух, който се промъква между измеренията, както аз сменям скорости - бавно, обмислено, едва.
Не зная къде съм, не очаквах да изпитам толкова тъга от смяната на ро(к)лите (Стефан).
Снощи по това време бях леко пияна, преяла със скорпид и се заливах от смях на тъпи секс шеги. Тази вечер мириша на децата си, на нещо сладко и неизбежно. Парализирана съм от контраста, разцепването.

Местата без човека си са нищо.

Голи, пукащи дъски,

растителност, която задушава,

морето е враждебно.

Човекът сам избира да не оживява.

Сава на 1

Мило мое дете,

още не съм се съвзела от упойката. Вчера ли беше това ужасно цезарово раждане? Чувам в просъница как лекарите си говорят за Сицилия, казвам нещо за стиховете на Силвия Плат, как ги превеждам, когато съм в настроение. Ей сега, ей сега, казва анестезиологът, и държи телефона си пред очите ми, за да видя точния час, в който те вадят. Минават още 2 минути, какво става? Къде си?
15 август, 14:24. Здраво момченце, 3.150, 51 см.
После дявоска болка и секцио, завършило час и 15 минути по-късно. Не знам какво стана, бях толкова потънала във физическите усещания, толкова нещастна (?), че изведнъж бях просто празната обвивка на нещо отделено от мен. И така благодарна, че имам синове, а те никога няма да изпитат нищо подобно.
Но с теб веднага и искрено се потопих в майчинството. Нямаше чудене и лутане, само безусловна любов и грижа, която ми носеше върховна наслада. Бях обсебена от теб, бебето ми, моя Фин Млечен, сладкия ми Сава.
Днес, година по-късно, искам да вия от изнемога. Не мога да повярвам колко много искам да се отскубна поне за ден от яркото ти присъствие, от денонощната симбиоза. Уморена съм, маме, а ти изобщо не си кротък и спокоен като брат си. Признавам си, че вместо да се вълнувам и да тръпна за първия ти рожден ден, аз мечтая да избягам!
От самото начало заяви, че гласът ти трябва да се чува. Наслаждаваш се на вниманието на хората  и така и не прояви страх и срам от непознати. Добре дошъл е всеки, който ти се зарадва. Малко завиждам на тази твоя искряща непринуденост. Ти си детето усмивка! Виждам как разцъфваш в благороден и щедър човек. Дано запазиш открития си нрав!
Тази година мина ужасно бързо. Както казах - още не знам дали съм се събудила от упойката, още се съмнявам в календара, в собственото си време, в промените, които следват една след друга, една след друга...
Твоето раждане, Сава, беше прелом в много отношения. Иска ми се да не те натоварвах с толкова много знаци, но май засега разглеждам биографията си като преди и след теб. Всъщност, толкова различни доротеи виждам, когато общувам с теб и Самуил. Вие сте всичко, което трябва да знам.
И ето ме, невярваща, че вече подтичваш край нас, произнасяш срички и командваш с малкото си пръстче. Къдравата ти глава и 8 зъба неизменно ме карат да се усмихвам. Искам да спра мига и не искам! Искам да си винаги бебе, вкопчено в гърдите ми, и не искам. Искам да избягам от теб и не искам.
Миличко, слънчев мой, обичам те и си лягам. Честит първи рожден ден, Сава!

:

Нощта е луда. 

Щурчета надвикват прибоя,

който гъгне бесен, ритмичен.

Тя живее като нож между Той и Той.

Между двама различни. 

Средата зее: час, в който нищо не се случва.

Сънувам катастрофи, кули без предназначение,
лицето си надвесено над бивш любовник.
Той казва “красива си, когато...”
и се будя възбудена в центъра на
леглото, сама.
Страстта ми дърпа навътре
като морето след преображение.

Amores perros

Обичам те, изкривено и може би не точно обичам те.
Все още копнея твоето одобрение,
вярна кучка,
и от тази лоялност ми призлява.
Отвращава ме връзката ни,
не знам как да се справя.

Ти си разделителната линия,
устойчива, непоклатима маса, след която
нещо се отчупи и търкулна бързо дните
като след христа.

Йогата ме вбесява и удивлява. Мразя в червата повторяемостта и бавността ѝ, но когато се заключа в дълбоко разтягаща поза, изпитвам почти екстазно удоволствие. Към какво се стремя, стремейки се да харесвам йога?
Когато тичам, тялото ми е подсигурено в режим “спасение”. То знае, че може да се измъкне.
Когато правя йога, съм разоръжена. Тази уязвимост ми е тотално чужда, дори антипатична. Изпитвам погнуса от точно тази телесна уязвимост и много искам да разбера защо и докога.
Дишането.
Отпускането.
Предаването.
Всъщност искам да няма толкова значение за мен колко точно обичам йога, но въпросът е тук, значи по някакъв начин сърби.

Вкусът ти мек като тъга.

Обичам твоето присъствие,
което като зид стои неоспоримо
и тихо пази моите води.
Обгръщаш ме веществено,
истински си и си цял,
а целостта ти ме учудва.
Не бих ли искала със пръсти
или с каприз копринен да я срина?