-Карах ужасно смешно.
-Не е било смешно, мамо, караше много хубаво.

После Самуил се разболя точно на партито си за рождения си ден. С баща му имат тази забележителна традиция - на рождените им дни винаги се случва нещо неприятно.

Два дни в болница със Сава и няколко дни, в които се боря с нервен стомах. Напрежението от шофирането ме смазва, ненавиждам го, не мога да се отпусна и мразя обитаването на тази несекваща тревожност. Сравнимо е единствено с ужаса ми от летене.

По някакъв тайнствен начин трябва да съвместя отпускането с концентрацията, letting go vs taking control. Нещо така тривиално, а всъщност неимоверно трудно. Пясъкът в устата! Замислям се колко често животът ми ме изправя пред “мъжки” дейности, към които инстинктивно имам желязна съпротива и как вероятно затова имам синове - за да овладея конфликта. Карането, летенето, поемането на отговорност, разчитането на себе си, професионалната амбиция - все неща, които в главата ми са в мъжки род, защото винаги съм била дундуркана. Разбирам защо съм такава, не искам да продължава вечно, затова правя малки крачки извън комфорта си.

На 34 съм, а ме е страх от всичко. Безсмислено, нали, Марк Аврелий?

И друга бележка: раздялата с всяка една илюзия и заблуда е велика свобода. Кърви известно време, но е божествено.

приоритети

В този влак не се вози никакво стихотворение.
Дъждът е син,
колата е лазурна,
Синът е Син.

Мило мое момче

Не знам какво се случи през последната година. Като че ли живях с непрестанното тюхкане защо времето тече както тече – или прекалено бавно, или дяволски бързо. Пометох те в потока на полубудната си мисъл и рядко достигах до теб, до твоя светлорус бряг и яркозелена мисъл.

Да кажа, че с раждането на брат ти много неща се промениха, би било очевидно. Всяко дете променя всичко наново, но ти изтърпяваше всичко по своя леко дръпнат, дори на моменти неангажиран, начин. Мисля, че само веднъж изказа наглас съжаление, че брат ти се е родил и нито веднъж не го нарани физически. Между тези странни наглед твърдения аз, майка ви, се уча да управлявам отношението си към особената сиблингова ненавист. Чрез вас аз се уча да управлявам отношението си към толкова много неща: към себе си, към приятелите си, към родителите си, към колегите си, към свирепи хищници като завистта, ревността, възхищението, слепия възторг.

Но не това е важно сега. Важното е, че през последната година аз се боях ужасно много, че съм жестока и несправедлива към теб. Влагах свои собствени страхове в невинния ти образ и не успявах да видя теб, ангажирана от ужаса по малката Доротея. Да осъзнаеш, че майчинският ти инстикт работи зле е едно, но да разбереш, че не виждаш детето си, е неописуемо. Всяка твоя пробойна се превръщаше в кошмарна дупка в главата ми, защото мислех, че ще се напълни с моите собствени дефицити. Като че ли нямах доверие в твоите възможности, защото никога не съм имала доверие в своите. Рационалната, начетената половина от мен разпознава всеки импулс, всеки надигащ се крясък, всяка логическа нишка, но емоционално аз съм на не повече от 8-9 години и като че ли не търпя друго дете, (било то и моето!), да отнема от моето право на тантрум.

Вече дори не се и извинявам, любими мой. Просто се моля да мога да прогледна, да съумея да си събера всички фрагменти и да получа цялостен свой образ, защото тогава ще събера и твоя. Ще те приема без шлейфа на вината и неадекватността, които понякога ме заливат в най-банални ситуации. Ти нямаш отговорност за нищо от това и ако някога прочетеш това (или друго от предишните ми писма), бъди убеден, че мама никога не те е обвинявала за нищо, а във възпитанието ти с баща ти дори случайно не сме изпускали тази дума. Ти не си виновен за нищо, а ако имаме конфликти, то е защото досега аз не съм се справяла с проектирането.

Ти си човекът, който по най-естествен начин възкликва Ах! или обича с цялото си сърце. Обожавам как рисуваш и рецитираш по памет, без никакви усилия, как погледът ти се отнася по нещо красиво (или микроскопично, някъде в далечината) и как преодоляваш личните си трудности по свой си начин – бавно, аналитично, с мълчалива и трогателна криза и успокояване за финал. Осъзнах, че с времето започнах да казвам „Той не е див и щур като повечето момчета” с гордост. И колкото и да не харесвам ленивостта и нежеланието ти да се занимаваш със спорт, толкова обичам ентусиазма ти за филми и книжки, защото твоят ум пътува, шири се, отдава се на свободни спускания и изкачвания и мисля, че е страхотно.

След няколко часа, в 02:23 ще станеш на 6. Изразяваш задоволство от всичко, което си – колко са ти здрави зъбите, колко е готино, че си напуснал градината, колко са ти каменни мускулите, колко забавни са шегите ти. И въпреки че времето ще положи всички усилия да те накара да загубиш вяра в себе си, желая ти винаги да харесваш човека, който си. Желая ти да приемаш разочарованията като естествена част от пътя си, да умееш да изстрадваш пълноценно загубите си и да не влачиш емоционален багаж. Малко се поотнесох. Просто бъди здрав и порасни благороден и великодушен! Обичам те колкото цялото небе, Самуиле! Честит рожден ден!

багаж

Не аз стягам багажа,
багажът ме стяга.

Тези купчини,
прахът, който остава (от нас).

Дрешникът зее,
скелети връща.

Blonde and blue

Бо 

механизми за Справяне

Помежду какво се случи:

Сафо, фрагмент 84 (пр. Яна Букова): "Ни меда да имам, ни пчелата."

копиран статус на Петя Кокудева (girl crush, муза, жена дете, инстинктивна симпатия):

"Добрата терапия ти помага да се вгледаш в Дракона на хаоса. Ако се вгледаш в Дракона на хаоса, той се смалява. Добрата терапия разслоява големите цели на по-малки. Тя разсича дракона на хаоса и го превръща в малки джуджета, които по-лесно можеш да изриташ. Основното изискване към тези малки цели е: да бъдат достатъчно трудни, но същевременно постижими. Не си губете времето с неща, които не ви затрудняват. От тях няма смисъл.
Добрата терапия интегрира тези цели в ежедневното живеене - като всекидневни, живи процеси, а не абстракции.
Добрата терапия изисква стратегия. Стратегия, която да сглоби твоята лична история. Да изведе във видимото поле взаимовръзките в тази история.
Добрата терапия е тази, която знае коя част от теб да окуражи. Тя не е, за да ти предложи съжаление. Ако терапията те подбужда към самосъжаление, това не е добра терапия.
Добрата терапия има задача да те научи да улавяш проблемите в началните им фази и прояви. Докато все още са управляеми.
Добрата терапия ти открива неща, които не знаеш. Тя те тренира да умееш да чуеш “врага” - този, който не мисли като теб. Само този, който не мисли като теб, може да ти открие нещо ново.
Тъкмо в екзистенциалния ужас се крие екзистенциалната мъдрост, която ще ви помогне да се справите с него. Не става въпрос за изграждане на защита, за щит, който ви пази, а за комплексно умение да се Справяте, което вие дори не подозирате, че е заложено вътре във вас."
Джордан Питърсън, клиничен психолог и професор по психология в University of Toronto

(bold-ът е мой)

още скачам на въже
още ходя добре на токчета
още нося лак и помня как се съгласуват
времената на френски

приличам на експонат

Your soup of lies,
Your fat crust of secrecy,
Your thick sauce of brazen ego
All pouring into my guts with the smashing force
Of a virus
Here I am, a dead bloated body on a bed,
A bed of rigid acceptance, a sex doll of a bed, a mock comfort bed
Of sweet death
I hate you to pieces, intruder
I spit on your vehemence,
I spit, I spit, I spit

Maudi(te)

Пясъчни очи,
не виждам никого. Следобедът тече в кръвта ми,
бавен, венозен антибиотик. Странно се отварят язвите,
където е горяло. Разбирам драматизма на това да имаш зрение,
а себе си едва да виждаш. Умея го добре и му пиша стихотворения.
Любов ли бе да я опишеш? Долу, в ниското задраскано предверие на
истинските думи стои животът ми, несъвършено кръгъл. Нямам връзка
и очи си нямам. Само с пръсти пощя козинката на същинското. Набитото
животно в ръцете нежни на сляпата си майка.

Донякъде харесвам тази междинност в живота си. Наникъде, макар по повърхността всичко да е приятно предвидимо и нормално. Харесвам очакването за избори и за установяване в нова роля.
Дълго време се мъчих да се дефинирам, да се поставя в категория, но мисля, че се уморих, особено със съзнаването за по-тежки и по-битови отговорности. Някой ден ще намеря сила да се вгледам и под епидермиса, сега не.
Може никога да не издам нищичко, може никога да не се върна да преподавам и може да повторя същите грешки. Всичко е ок.

Детонираш!
Каза ми веднъж диригентката. Оттогава свързвам свободата с експлозии. Бях отпуснала юздата на гласа си, движението му се е усетило далеч пред мен, право в безжалостните ѝ уши. Не знам  защо сега се сещам за това. Една- единствена фалшива нота, едно мъничко аз.

Устата ми предъвква камъни вместо череши.
С всеки преразказ на спомена се връщам в играта
на бесеница.
Уж беше силна на думи!
Но всъщност мълчат всички морфеми на тялото
и под диплите, които наричаме минало,
стои моята лична агресия.
Винаги гледам с възхищение онези,
които знаят как да се бранят.
Онези, чийто провал е само засилване.
Които не лъжат.
Аз искам да кажа “мразя те”, а всъщност се чувам да казвам
“Мина ми, всичко е наред, извинявай”.
Познавам пътеките, загладени от много обхождане -
светли, излъскани, гладки пързалки към нещо привидно.
Зная добре и виждам призрака си как надолу се плъзва.

Отвън не идват щурчета, идва китара. Разлиствам и от спомени ми се повдига. Пак съм в онзи офис, затисната от непоносим надрусан ентусиазъм. Ненавиждам шума на околните, не издържам на изкуствената “приятелска атмосфера”. Отнасям се, отплавам, не искам да заспивам със спомени за отминали хора и неща.
Все още много неща не разбирам.
Все така чистя натрапливо. Бягам.
Бащата на Силвия Плат бил нацист. Все още изумявам как точно този къс информация съм скрила от себе си, докато съм чела ли, чела за нея. След всички страници с highlight в киндъла и дългите лутания в преводи и анализи. Първо се фрустрирах, че нещо не знам. После се натъжих, защото знам какво е да имаш баща, с когото не можеш да се справиш.
Не исках да заспивам с точно тези мисли. Китарата млъкна, влачи се саванът на трафика.

Къде са сънищата ми? Дебела пелена е покрила вратата. Виното се стопля, докато лятото изражда най-дългия си ден. Потят се гърбовете на минутите, светът е кръгъл, истеричен, превъртял. Броим, броим, броим и нежно акушираме.

Възрастни

Смъртта нe ме плаши, ако ти си до мен.
С теб искам да бъда във дните.
Разпадът на тялото ще бъде нищо, сравнен
със сплавта на ръцете ни. Аз знам, че ти
ще си вечно дете, винаги опитващ да разбере,
все готов да подкупиш живота за отговор. Не ме плаши
нито Почти, нито Скоро, нито Понякога. Ще изсъхнат
надеждите заедно с тялото, но от тях ще цъфти обичта.

Имам един основен казус с превеждането на Силвия Плат. Чела съм преводи, които са разкошна поезия, но тя няма никаква връзка с оригинала. Просто се отклонява от него в търсене на добро звучене. Не мисля, че поезията на Силвия е класически песенна и мелодична. При нея има много вътрешни рими, анжамбмани и често чезнещ синтаксис, а според мен тези неща трябва да стоят и в превода, вместо да се обяснява.

Лалета, Силвия Плат

оригинал

Лалетата са твърде витални, зима е тук.
Виж колко бяло е всичко, как тихо, как заснежено.
Уча се на покой, лежейки тихо самичка, докато светлината
леко пада върху тези бели стени, тези чаршафи, тези ръце.
Аз съм никоя. Не ме засягат експлозии.
Името и дрехите си дадох на сестрите,
историята си на анестезиолога, тялото – на хирурзите.

Наместиха главата ми между възглавницата и чаршафа.
Като око между два все отворени клепача.
Глупава зеница, всичко трябва да поеме.
Сестрите сноват една след друга, не ми пречат.
Както чайките прелитат над брега, минават в белите си шапчици,
вършат нещо със ръце, съвсем неразличими,
напълно непреброими.

Моето тяло е камък за тях; обгрижват го както водата
заглажда камъните, по които минава.
В блестящите си игли ми носят безчувствие, носят ми сън.
Сега съм изгубена дотяга багажът –
моят куфар от лаченa кожа като черна кутия за хапчета,
съпругът и детето ми, усмихнати на семейната снимка,
усмивките им, мънички кукички, се забиват в моята кожа.

Оставих всичко да мине; упорито закачен за името и адреса си
трийсетгодишен товарен кораб,.
Отмиха от мен всякаква сантиментална обязаност.
Гола върху зеления найлон на болничното легло
с ужас видях чаения ми сервиз, спалното бельо, книгите ми
как потъват и се изгубват от поглед, а после ме заля вода.
И ето ме сега монахиня, по-чиста от всякога.

Не исках никакви цветя; исках само
да лежа с обърнати нагоре длани и да бъда съвършено празна.
Каква свобода, нямате представа каква свобода ---
покоят е така голям, че зашеметява.
Не иска нищо от теб, само името ти и някои дреболии.
Така най-после са готови да си идат мъртвите; представям си ги
как затварят устни около покоя като нафора.

Първо, лалета са твърде червени. Раняват ме.
Дори през хартията ги чувах как леко дишат
в белите си повои като някакво противно бебе.
Тяхната аленост говори на раната ми, съответства.
Коварни  са: уж се носят свободно, а ме натискат с тежестта си надолу,
разстройват ме с нахалните си езици, с цвета си,
дванайсет оловни вериги около шията.

Доскоро бях невидима, ала сега ме провиждат.
Лалетата се обръщат към мен и прозореца зад гърба ми,
където веднъж дневно светлината бавно се издува и бавно отслабва,
и аз се виждам плоска, абсурдна, сянка на хартиена фигурка
между окото на слънцето и техния поглед,
и нямам лик, винаги съм искала да съм заличена.
Ярките лалета ядат кислорода ми.

Преди появата им въздухът бе доста спокоен -
идваше и си отиваше, вдишване-издишване, без суетене.
Но после лалетата като силен шум го изпълниха.
Сега въздухът се завърта и блъска в тях както реката
се завърта и блъска около потънала в нея ръждива машина.
Изискват моето внимание, което доволно редуваше
игра и отмора без в нищо да се фокусира.

Като че ли и стените сега се затоплят.
Лалетата като опасни животни трябва да бъдат във клетка;
отварят паст като истински лъвове,
а аз усещам сърцето си как също отваря и после затваря
своите червени листенца от чиста обич към мен.
Водата, която отпивам, е солено и топло море –
идващо здраве от страните далечни.

по действителен случай

-Изглеждаш на ръба.

-Не. Просто съм в строеж.

Нещо в мен разпознава твоето тъмно
гнездо, твоите лунни пътеки, по които
се изхлузват руси косите ти, ямби и младост.
Обхождам стаите ти и срещам същите
огледала. Сребристи висят обесени зимите ти.
Обсебена от опитите си да паснеш и изпъкнеш...
В теб космосът не е изтрил копнежа по края,
ти знаеш.

Подарък за рожден ден, Силвия Плат

оригинал

Какво се крие зад този воал? Грозно ли е или хубаво?
Блести ли, има ли гърди или пък ръбове?

Сигурна съм, че е несравнимо, че е точно нещото, което искам.
Докато тихо готвя, усещам, че ме гледа, усещам, че си мисли:

„На нея ли да се разкрия?
Тази ли е избраницата, тази - с черни очни орбити и белег?

Отмерва брашното, премахва излишното,
придържа се към правилата, правилата, правилата.

За нея ли е възвещението?
Божичко, колко e смешно!”

Но то блести, не спира, и мисля, че ме иска.
Нямам против дори да е кокал или пък перлено копче.

Тази година и без друго не искам кой знае какъв подарък.
Все пак по случайност съм жива.

Онзи път с радост щях да се убия.
А сега с тези воали,  проблясващи като завеси –

прозирните сатени на прозореца през януари,
бели като бебешко одеяло и с искрящ мъртвешки дъх.
О, слонова кост!

Трябва да е бивна или призрачна колона.
Не виждате ли, че за мен е безразлично какво е.

Не можете ли да ми го дадете?
Не се срамувайте, няма значение дори да е малко.

Не ставайте лош, за нещо огромно пак съм готова.
Нека седнем до него,  по един от всяка страна, да се насладим на блясъка,

на лъскавината, на огледалната му многоликост.
Да изядем последната си вечеря на него, все едно е болничен поднос.

Знам защо не искате да ми го дадете.
Ужасявате се, че светът

ще избухне със крясък, а с него и главата ви,
изпъкнал, бронзов, древен щит, който

правнуците ви ще гледат с удивление.
Няма страшно, няма да стане така.

Ще го взема и ще се оттегля тихо.
Дори не ще чуете да го отварям, нито шумолене на хартия,

нито падане на панделка, ни вик накрая.
Явно не вярвате, че мога да съм тъй дискретна.

Да знаехте само как воалите погубват дните ми.
За вас са просто ефирност, чист въздух.

Но, Господи, облаците са като памук.
Цели орди. Те са въглероден оксид.

Сладко, сладко вдъхвам,
изпълвам вените си с незримото, с милионите

прашинки, които отмятат дните ми.
В сребърно сте според случая. О, сметачна машино --------

Не може ли да пуснете нещо да си иде и да го пуснете цяло?
Трябва ли на всяка част да слагате пурпурно клеймо,

трябва ли да убивате всичко?
Само едно искам днес и само вие можете да ми го дадете.

Стои на прозореца ми, голямо като небето.
Вдишва завивките ми, вкочанения център,

където пропилени животи замръзват и се втвърдяват вовеки.
Нека не идва по пощата, едва-едва.

Нека не идва от нечия уста, ще навърша шейсет,
докато цяло пристигне, ще съм твърде скована, за да го ползвам.

Само махнете воала, воала, воала.
Ако е смъртта,

ще се насладя на дълбоката ѝ важност, на вечните ѝ очи.
Ще знам, че не сте се шегували.

Това ще бъде благородство, това ще е истински рожден ден.
И ножът няма да дълбае, а ще проникне

неопетнен и чист като плача на бебе.
А вселената ще се изхлузи от мен.

Сънувам
всепроникващ мирис на розова вода,
която като парфюмна есенция обхваща
във фалангите си кожа, кости и недра.
Тръскам глава, за да я отделя от носа си.
Проклета да съм с тази памет.

Разбирам защо съм в момента съм откъсната от стиховете си. Нямам тишина и време, в което да притихна в себе си.
Нямам източник на небуквален въпрос. Всичко е твърдо и натрапливо като филц.
Странното е, че тази мисъл не ме тревожи и не бързам за насиля Онази жила в себе си. Ако ще и никога повече да не пропиша.
Само си мисля, че нещата се връщат обратно. Не, не обратно, други стават. И може би в опипването на искреното и пълно аз ще загубя нещо, което вече съм била. Никога не успях да намеря мотивация за трите страници сутрин. При мен думите упорито отказват да дойдат при покана и ухажване. Не вярвам в тренирането на перото, както не вярвам в хомеопатията, затова сега е редно без мрънкане да изживея прозаичния етап.
Докато гледам децата си... Свиквам с мисълта, че момчетата ще станат мъже и моята роля постепенно пресъхва. Чувството, че няма да съм им нужна, но гордостта, че ще се справят сами.
Призванието. Себе си. Вълнението от срещите с нови мои контури по време на терапия. Все важни неща са изместили стиховете ми.

Обичам тишината на поета. И онези дълги пространства, които остават между думите и ума ми. Скромността ценя, но не и срамежливото подаване на текста. Така и не приех четенето на глас, защото ме пръсва. Многозначно е. Обречено да бъде не каквото е.
Понякога се заливам с куп красиви фрази, които са самодостатъчни и от които човечеството не печели нищо. Питам се за красотата.

la serenissima

Първия път, когато видях Венеция, беше като в мъгла. Слязохме от корабчето право в мъглата. Беше много рано и ръмеше. Може би мъглата е разговаряла.
Един много бавен и упоен Сан Марко. Обърнати с краката нагоре столове на приспаните кафенета.
Разпадът беше магичен. Обраслите основи на сградите излъчваха мирис на застояла вода и вакханалия. Не съм виждала нищо по-хипнотизиращо от Венеция в онези ранни пролетни утрини, в които дори гълъбите пасуваха. Вода и умираща водна растителност. Бях много малка, а този спомен изплува сега. Спомен без човешко лице, без случка - просто мирис и мъгла.

Понякога много искам да напиша
НЕ МОГА.
Написаното остава.

status: floriental

Смяната на сезоните обикновено ме тласка към нови ухания. Предпочитам тази дума пред по-търговската "парфюм". Обикалям парфюмерии, сайтове и себе си, за да проуча какво ме вълнува в момента. В разговор с Дени откривам, че търся метафори, а не реално съвместими комбинации от нотки.
Искам: солено, а защо не и в началото леко горчиво ухание, което се развива в затоплена сладост, да стои леко и ефирно, но не като шампоан, не като студено пране, напротив - като топла кожа, окъпана в морето. Обичам ароматът да се развива във времето, а не да е праволинеен и конкретен. Той трябва да ме изненадва и в края на деня да цъфти нежно и меко, а не да удря шамари на околните.
Правила съм доста грешки с ароматите, които ползвам. Най-честата, слава богу в миналото, е да си взема нещо, което съм подушила само на блотера. Незабравими гафове са ми например избухващо бонбонена Escada, не помня името точно, която на кожата ми се разтваряше до миризмата на дезодорант след тренировка (да, има хора, които го правят, без да са взели душ??!!). Eclat d'arpege на Lanvin ми е друга голяма непоносимост, слагам го в категорията на Кристалите на Versace - чисти, сапунени, бляскави, но с острота, която така и не възприех.
Затова пък има ухания, които са се запечатали в емоционалната ми памет, а някои от тях съм имала и повече от веднъж.
Добрият стар Ultraviolet на Paco Rabanne - с него за първи път изневерих на ученическата ми любов Cool Water. Тогава срещнах Валери и за мен Ultraviolet е сладкото начало на нещо хубаво. Като новогодишна заря е - няма никаква мистерия, нищо загадъчно, просто изригваща светлина, която отиваше на обилния ми тогава грим и патладжаненотъмна коса.
С Pleasures Intense на Есте Лаудер изкарах доста в студентството си. Бях омагьосана от момината сълза в него. Твърде пролетен и чист за въпросния период, но тогава пиех и водка, така че "чистотата" явно съм я дирила не където трябва. Все пак свързвам Pleasures с тоталната несъвместимост между почти девственото ухание (в тъмнорозов флакон) с хаотичния ми и далеч не примерен начин на живот на двайсет и.
Pure Poison Elixir е тотално клише и супер необходимо клише. Четох някъде, че миришел на перилен препарат. Ами да. Но какъв! Диор имат неподражаема луксозност в ароматите си, пищен шлейф, едно досадно "маркаджийство", но Pure Poison обгръща като поразяващ сух студ.. Него също свързвам с един мъж, който ми размъти водите тогава. Той пък ухаеше на INXS (the irony!) и рамката на този период, разбира се, е ОБИЛНО ОТРОВНА.
Улегнах с Mademoiselle на Chanel, който купих импулсивно от митницата на летището в деня на окончателното ми напускане на Острова. Обожавам Mademoiselle, може би дори повече от богатия и лъчисто флорален Chance. Любовта беше моментална и, както често става с големите любови, дори и предварителният изпит не е нужен, просто знаеш. Носих го дълго, носих го и на сватбения си ден.
Последната по хронологичен ред страст е Orchidee Vanille на Van Cleef § Arpels, чиято сладост и пухкавост са несравними. Това ухание е мохерно, мъгливо, одеяло за октомври! Голям почитател съм на всичко tonka и ванилия, но тук захарната опашка е така добре балансирана, така дълго отекваща (без да накъртва), че окапят ли листата, няма какво друго да се случи, освен да си сложа  Orchidee Vanille. Странното е как го открих в тъмен период от живота си и въпреки това все още го нося с неопетнена радост. Мисля, че това е да ти пасне аромат - да можеш да видиш себе си, без да се оглеждаш в хората и обстоятелствата.
Търсенето на лятното ми ухание продължава. Понякога си мисля, че носът ми е повече проклятие, обонянието  е най-претенциозното ми сетиво. Но като че ли скорострелният амок, който настъпва след плуването в различни миризми, не ми пречи. Напротив, изостря апетита ми.

homesick

В корема на кухнята ми съм.

Шумят и светят нещата,

които се боря да сложа в ред.

От вкъщи ми се повръща.

Standing in the belly of my kitchen.

Buzzing and blinking around me

Are the objects I’m struggling to juggle.

My home is making me sick.

Непоносима мисъл

Как да имам животно, след като вероятно ще трябва да го погреба?!

Внезапно - спомен:
Коремът ми, току-що родил.
Това усещане за загуба. Мек търбух с изтъняла кожа.
Любовният мех, в който съм правила еволюция.
Децата си.
Свиването на матката, което боли, боли, и разрезът, който все още не знаеш колко предстои да те боли.
Свобода, която прилича на нещо изхвърлено, непотребно. Не знаех какво мога.

име

В първите часове след раждането си съм се казвала Силва.
Представям си се подслонена под тъмнозелената корона на
огромно дърво, съвършено предпазена. Винаги съм харесвала
първото си име, това първородно и последно убежище. Излиза
от устните като сок. Така рядко съм тази флуидна, безпосочна нежност.

black milk

Ужасно е колко масово хората се валидират чрез образа си в социалките. Била ли съм някога ЧАК така?
Всъщност най-големият ми проблем са инстамайките, защото това е и най-големият ми страх - че някъде дълбоко в себе си аз СЪМ една от тях. Призлява ми от прилежащата лексика, мислене, изразяване, снимане, аранжиране. Винаги много внимавам да не би случайно да се видя от този ракурс.
Това извинително "момичета, животът с две деца еди какво си" или "много съм уморена, добре че си сипах и сега мисля закъде да си купя билет".
Интересува ме защо този образ толкова много ми пречи, пречи ми до алергична реакция. Тръпки ме побиват. При всички други неща, които биха могли да ме (и ме) дразнят в онлайн присъствието, именно образът на майката е нещото, което ме смазва на органично ниво. Интересува ме защо в мен едната половина копнее за обикновеността и сливането със средата, а другата го отхвърля всячески.
И като цяло - майката. Къщата на човека. Защо не мога да махна с ръка на демонстрациите и да премина нататък, а имам необходимост да ги заклеймя?