Отвън не идват щурчета, идва китара. Разлиствам и от спомени ми се повдига. Пак съм в онзи офис, затисната от непоносим надрусан ентусиазъм. Ненавиждам шума на околните, не издържам на изкуствената “приятелска атмосфера”. Отнасям се, отплавам, не искам да заспивам със спомени за отминали хора и неща.
Все още много неща не разбирам.
Все така чистя натрапливо. Бягам.
Бащата на Силвия Плат бил нацист. Все още изумявам как точно този къс информация съм скрила от себе си, докато съм чела ли, чела за нея. След всички страници с highlight в киндъла и дългите лутания в преводи и анализи. Първо се фрустрирах, че нещо не знам. После се натъжих, защото знам какво е да имаш баща, с когото не можеш да се справиш.
Не исках да заспивам с точно тези мисли. Китарата млъкна, влачи се саванът на трафика.

Къде са сънищата ми? Дебела пелена е покрила вратата. Виното се стопля, докато лятото изражда най-дългия си ден. Потят се гърбовете на минутите, светът е кръгъл, истеричен, превъртял. Броим, броим, броим и нежно акушираме.

Възрастни

Смъртта нe ме плаши, ако ти си до мен.
С теб искам да бъда във дните.
Разпадът на тялото ще бъде нищо, сравнен
със сплавта на ръцете ни. Аз знам, че ти
ще си вечно дете, винаги опитващ да разбере,
все готов да подкупиш живота за отговор. Не ме плаши
нито Почти, нито Скоро, нито Понякога. Ще изсъхнат
надеждите заедно с тялото, но от тях ще цъфти обичта.

Имам един основен казус с превеждането на Силвия Плат. Чела съм преводи, които са разкошна поезия, но тя няма никаква връзка с оригинала. Просто се отклонява от него в търсене на добро звучене. Не мисля, че поезията на Силвия е класически песенна и мелодична. При нея има много вътрешни рими, анжамбмани и често чезнещ синтаксис, а според мен тези неща трябва да стоят и в превода, вместо да се обяснява.

Лалета, Силвия Плат

оригинал

Лалетата са твърде витални, зима е тук.
Виж колко бяло е всичко, как тихо, как заснежено.
Уча се на покой, лежейки тихо самичка, докато светлината
леко пада върху тези бели стени, тези чаршафи, тези ръце.
Аз съм никоя. Не ме засягат експлозии.
Името и дрехите си дадох на сестрите,
историята си на анестезиолога, тялото – на хирурзите.

Наместиха главата ми между възглавницата и чаршафа.
Като око между два все отворени клепача.
Глупава зеница, всичко трябва да поеме.
Сестрите сноват една след друга, не ми пречат.
Както чайките прелитат над брега, минават в белите си шапчици,
вършат нещо със ръце, съвсем неразличими,
напълно непреброими.

Моето тяло е камък за тях; обгрижват го както водата
заглажда камъните, по които минава.
В блестящите си игли ми носят безчувствие, носят ми сън.
Сега съм изгубена дотяга багажът –
моят куфар от лаченa кожа като черна кутия за хапчета,
съпругът и детето ми, усмихнати на семейната снимка,
усмивките им, мънички кукички, се забиват в моята кожа.

Оставих всичко да мине; упорито закачен за името и адреса си
трийсетгодишен товарен кораб,.
Отмиха от мен всякаква сантиментална обязаност.
Гола върху зеления найлон на болничното легло
с ужас видях чаения ми сервиз, спалното бельо, книгите ми
как потъват и се изгубват от поглед, а после ме заля вода.
И ето ме сега монахиня, по-чиста от всякога.

Не исках никакви цветя; исках само
да лежа с обърнати нагоре длани и да бъда съвършено празна.
Каква свобода, нямате представа каква свобода ---
покоят е така голям, че зашеметява.
Не иска нищо от теб, само името ти и някои дреболии.
Така най-после са готови да си идат мъртвите; представям си ги
как затварят устни около покоя като нафора.

Първо, лалета са твърде червени. Раняват ме.
Дори през хартията ги чувах как леко дишат
в белите си повои като някакво противно бебе.
Тяхната аленост говори на раната ми, съответства.
Коварни  са: уж се носят свободно, а ме натискат с тежестта си надолу,
разстройват ме с нахалните си езици, с цвета си,
дванайсет оловни вериги около шията.

Доскоро бях невидима, ала сега ме провиждат.
Лалетата се обръщат към мен и прозореца зад гърба ми,
където веднъж дневно светлината бавно се издува и бавно отслабва,
и аз се виждам плоска, абсурдна, сянка на хартиена фигурка
между окото на слънцето и техния поглед,
и нямам лик, винаги съм искала да съм заличена.
Ярките лалета ядат кислорода ми.

Преди появата им въздухът бе доста спокоен -
идваше и си отиваше, вдишване-издишване, без суетене.
Но после лалетата като силен шум го изпълниха.
Сега въздухът се завърта и блъска в тях както реката
се завърта и блъска около потънала в нея ръждива машина.
Изискват моето внимание, което доволно редуваше
игра и отмора без в нищо да се фокусира.

Като че ли и стените сега се затоплят.
Лалетата като опасни животни трябва да бъдат във клетка;
отварят паст като истински лъвове,
а аз усещам сърцето си как също отваря и после затваря
своите червени листенца от чиста обич към мен.
Водата, която отпивам, е солено и топло море –
идващо здраве от страните далечни.

по действителен случай

-Изглеждаш на ръба.

-Не. Просто съм в строеж.

Нещо в мен разпознава твоето тъмно
гнездо, твоите лунни пътеки, по които
се изхлузват руси косите ти, ямби и младост.
Обхождам стаите ти и срещам същите
огледала. Сребристи висят обесени зимите ти.
Обсебена от опитите си да паснеш и изпъкнеш...
В теб космосът не е изтрил копнежа по края,
ти знаеш.

Подарък за рожден ден, Силвия Плат

оригинал

Какво се крие зад този воал? Грозно ли е или хубаво?
Блести ли, има ли гърди или пък ръбове?

Сигурна съм, че е несравнимо, че е точно нещото, което искам.
Докато тихо готвя, усещам, че ме гледа, усещам, че си мисли:

„На нея ли да се разкрия?
Тази ли е избраницата, тази - с черни очни орбити и белег?

Отмерва брашното, премахва излишното,
придържа се към правилата, правилата, правилата.

За нея ли е възвещението?
Божичко, колко e смешно!”

Но то блести, не спира, и мисля, че ме иска.
Нямам против дори да е кокал или пък перлено копче.

Тази година и без друго не искам кой знае какъв подарък.
Все пак по случайност съм жива.

Онзи път с радост щях да се убия.
А сега с тези воали,  проблясващи като завеси –

прозирните сатени на прозореца през януари,
бели като бебешко одеяло и с искрящ мъртвешки дъх.
О, слонова кост!

Трябва да е бивна или призрачна колона.
Не виждате ли, че за мен е безразлично какво е.

Не можете ли да ми го дадете?
Не се срамувайте, няма значение дори да е малко.

Не ставайте лош, за нещо огромно пак съм готова.
Нека седнем до него,  по един от всяка страна, да се насладим на блясъка,

на лъскавината, на огледалната му многоликост.
Да изядем последната си вечеря на него, все едно е болничен поднос.

Знам защо не искате да ми го дадете.
Ужасявате се, че светът

ще избухне със крясък, а с него и главата ви,
изпъкнал, бронзов, древен щит, който

правнуците ви ще гледат с удивление.
Няма страшно, няма да стане така.

Ще го взема и ще се оттегля тихо.
Дори не ще чуете да го отварям, нито шумолене на хартия,

нито падане на панделка, ни вик накрая.
Явно не вярвате, че мога да съм тъй дискретна.

Да знаехте само как воалите погубват дните ми.
За вас са просто ефирност, чист въздух.

Но, Господи, облаците са като памук.
Цели орди. Те са въглероден оксид.

Сладко, сладко вдъхвам,
изпълвам вените си с незримото, с милионите

прашинки, които отмятат дните ми.
В сребърно сте според случая. О, сметачна машино --------

Не може ли да пуснете нещо да си иде и да го пуснете цяло?
Трябва ли на всяка част да слагате пурпурно клеймо,

трябва ли да убивате всичко?
Само едно искам днес и само вие можете да ми го дадете.

Стои на прозореца ми, голямо като небето.
Вдишва завивките ми, вкочанения център,

където пропилени животи замръзват и се втвърдяват вовеки.
Нека не идва по пощата, едва-едва.

Нека не идва от нечия уста, ще навърша шейсет,
докато цяло пристигне, ще съм твърде скована, за да го ползвам.

Само махнете воала, воала, воала.
Ако е смъртта,

ще се насладя на дълбоката ѝ важност, на вечните ѝ очи.
Ще знам, че не сте се шегували.

Това ще бъде благородство, това ще е истински рожден ден.
И ножът няма да дълбае, а ще проникне

неопетнен и чист като плача на бебе.
А вселената ще се изхлузи от мен.

Сънувам
всепроникващ мирис на розова вода,
която като парфюмна есенция обхваща
във фалангите си кожа, кости и недра.
Тръскам глава, за да я отделя от носа си.
Проклета да съм с тази памет.

Разбирам защо съм в момента съм откъсната от стиховете си. Нямам тишина и време, в което да притихна в себе си.
Нямам източник на небуквален въпрос. Всичко е твърдо и натрапливо като филц.
Странното е, че тази мисъл не ме тревожи и не бързам за насиля Онази жила в себе си. Ако ще и никога повече да не пропиша.
Само си мисля, че нещата се връщат обратно. Не, не обратно, други стават. И може би в опипването на искреното и пълно аз ще загубя нещо, което вече съм била. Никога не успях да намеря мотивация за трите страници сутрин. При мен думите упорито отказват да дойдат при покана и ухажване. Не вярвам в тренирането на перото, както не вярвам в хомеопатията, затова сега е редно без мрънкане да изживея прозаичния етап.
Докато гледам децата си... Свиквам с мисълта, че момчетата ще станат мъже и моята роля постепенно пресъхва. Чувството, че няма да съм им нужна, но гордостта, че ще се справят сами.
Призванието. Себе си. Вълнението от срещите с нови мои контури по време на терапия. Все важни неща са изместили стиховете ми.

Обичам тишината на поета. И онези дълги пространства, които остават между думите и ума ми. Скромността ценя, но не и срамежливото подаване на текста. Така и не приех четенето на глас, защото ме пръсва. Многозначно е. Обречено да бъде не каквото е.
Понякога се заливам с куп красиви фрази, които са самодостатъчни и от които човечеството не печели нищо. Питам се за красотата.

la serenissima

Първия път, когато видях Венеция, беше като в мъгла. Слязохме от корабчето право в мъглата. Беше много рано и ръмеше. Може би мъглата е разговаряла.
Един много бавен и упоен Сан Марко. Обърнати с краката нагоре столове на приспаните кафенета.
Разпадът беше магичен. Обраслите основи на сградите излъчваха мирис на застояла вода и вакханалия. Не съм виждала нищо по-хипнотизиращо от Венеция в онези ранни пролетни утрини, в които дори гълъбите пасуваха. Вода и умираща водна растителност. Бях много малка, а този спомен изплува сега. Спомен без човешко лице, без случка - просто мирис и мъгла.

Понякога много искам да напиша
НЕ МОГА.
Написаното остава.

status: floriental

Смяната на сезоните обикновено ме тласка към нови ухания. Предпочитам тази дума пред по-търговската "парфюм". Обикалям парфюмерии, сайтове и себе си, за да проуча какво ме вълнува в момента. В разговор с Дени откривам, че търся метафори, а не реално съвместими комбинации от нотки.
Искам: солено, а защо не и в началото леко горчиво ухание, което се развива в затоплена сладост, да стои леко и ефирно, но не като шампоан, не като студено пране, напротив - като топла кожа, окъпана в морето. Обичам ароматът да се развива във времето, а не да е праволинеен и конкретен. Той трябва да ме изненадва и в края на деня да цъфти нежно и меко, а не да удря шамари на околните.
Правила съм доста грешки с ароматите, които ползвам. Най-честата, слава богу в миналото, е да си взема нещо, което съм подушила само на блотера. Незабравими гафове са ми например избухващо бонбонена Escada, не помня името точно, която на кожата ми се разтваряше до миризмата на дезодорант след тренировка (да, има хора, които го правят, без да са взели душ??!!). Eclat d'arpege на Lanvin ми е друга голяма непоносимост, слагам го в категорията на Кристалите на Versace - чисти, сапунени, бляскави, но с острота, която така и не възприех.
Затова пък има ухания, които са се запечатали в емоционалната ми памет, а някои от тях съм имала и повече от веднъж.
Добрият стар Ultraviolet на Paco Rabanne - с него за първи път изневерих на ученическата ми любов Cool Water. Тогава срещнах Валери и за мен Ultraviolet е сладкото начало на нещо хубаво. Като новогодишна заря е - няма никаква мистерия, нищо загадъчно, просто изригваща светлина, която отиваше на обилния ми тогава грим и патладжаненотъмна коса.
С Pleasures Intense на Есте Лаудер изкарах доста в студентството си. Бях омагьосана от момината сълза в него. Твърде пролетен и чист за въпросния период, но тогава пиех и водка, така че "чистотата" явно съм я дирила не където трябва. Все пак свързвам Pleasures с тоталната несъвместимост между почти девственото ухание (в тъмнорозов флакон) с хаотичния ми и далеч не примерен начин на живот на двайсет и.
Pure Poison Elixir е тотално клише и супер необходимо клише. Четох някъде, че миришел на перилен препарат. Ами да. Но какъв! Диор имат неподражаема луксозност в ароматите си, пищен шлейф, едно досадно "маркаджийство", но Pure Poison обгръща като поразяващ сух студ.. Него също свързвам с един мъж, който ми размъти водите тогава. Той пък ухаеше на INXS (the irony!) и рамката на този период, разбира се, е ОБИЛНО ОТРОВНА.
Улегнах с Mademoiselle на Chanel, който купих импулсивно от митницата на летището в деня на окончателното ми напускане на Острова. Обожавам Mademoiselle, може би дори повече от богатия и лъчисто флорален Chance. Любовта беше моментална и, както често става с големите любови, дори и предварителният изпит не е нужен, просто знаеш. Носих го дълго, носих го и на сватбения си ден.
Последната по хронологичен ред страст е Orchidee Vanille на Van Cleef § Arpels, чиято сладост и пухкавост са несравними. Това ухание е мохерно, мъгливо, одеяло за октомври! Голям почитател съм на всичко tonka и ванилия, но тук захарната опашка е така добре балансирана, така дълго отекваща (без да накъртва), че окапят ли листата, няма какво друго да се случи, освен да си сложа  Orchidee Vanille. Странното е как го открих в тъмен период от живота си и въпреки това все още го нося с неопетнена радост. Мисля, че това е да ти пасне аромат - да можеш да видиш себе си, без да се оглеждаш в хората и обстоятелствата.
Търсенето на лятното ми ухание продължава. Понякога си мисля, че носът ми е повече проклятие, обонянието  е най-претенциозното ми сетиво. Но като че ли скорострелният амок, който настъпва след плуването в различни миризми, не ми пречи. Напротив, изостря апетита ми.

homesick

В корема на кухнята ми съм.

Шумят и светят нещата,

които се боря да сложа в ред.

От вкъщи ми се повръща.

Standing in the belly of my kitchen.

Buzzing and blinking around me

Are the objects I’m struggling to juggle.

My home is making me sick.

Непоносима мисъл

Как да имам животно, след като вероятно ще трябва да го погреба?!

Внезапно - спомен:
Коремът ми, току-що родил.
Това усещане за загуба. Мек търбух с изтъняла кожа.
Любовният мех, в който съм правила еволюция.
Децата си.
Свиването на матката, което боли, боли, и разрезът, който все още не знаеш колко предстои да те боли.
Свобода, която прилича на нещо изхвърлено, непотребно. Не знаех какво мога.

име

В първите часове след раждането си съм се казвала Силва.
Представям си се подслонена под тъмнозелената корона на
огромно дърво, съвършено предпазена. Винаги съм харесвала
първото си име, това първородно и последно убежище. Излиза
от устните като сок. Така рядко съм тази флуидна, безпосочна нежност.

black milk

Ужасно е колко масово хората се валидират чрез образа си в социалките. Била ли съм някога ЧАК така?
Всъщност най-големият ми проблем са инстамайките, защото това е и най-големият ми страх - че някъде дълбоко в себе си аз СЪМ една от тях. Призлява ми от прилежащата лексика, мислене, изразяване, снимане, аранжиране. Винаги много внимавам да не би случайно да се видя от този ракурс.
Това извинително "момичета, животът с две деца еди какво си" или "много съм уморена, добре че си сипах и сега мисля закъде да си купя билет".
Интересува ме защо този образ толкова много ми пречи, пречи ми до алергична реакция. Тръпки ме побиват. При всички други неща, които биха могли да ме (и ме) дразнят в онлайн присъствието, именно образът на майката е нещото, което ме смазва на органично ниво. Интересува ме защо в мен едната половина копнее за обикновеността и сливането със средата, а другата го отхвърля всячески.
И като цяло - майката. Къщата на човека. Защо не мога да махна с ръка на демонстрациите и да премина нататък, а имам необходимост да ги заклеймя?

5 минути

Обожавам кафето в Columbus. Днес, докато с едната ръка надигах чашчицата, а с другата държах Сава на хълбок, си мислех колко обичам да пия кафе сама и колко бих искала скоро да се върна към този си обичай. Да ида в любимо кафене и да поръчам нормално еспресо, загледана в прозорец, без да правя нищо друго.

Силвия,

омекнаха коленете на дъжда.

От коремния разрез на облака

проплака Колосът. 

От трийсет години се бъхтя

да изчегъртам от гърлото ти утайката.*

Ще зейне липсата му като дупка от зъб,

дано да е млечен.

*из Колосът на Силвия Плат
пр.: Владимир Трендафилов

На-на-на

Сънят ти е пролетен, лек и лъжовен,
на мама милият млечен, мъничък змей. След полунощ оживява
вампирът на Края, още сукалче, който не ще да разбере.
Мама и змей вече не са едно цяло. Имаме Мама. Имаме Змей.
Пей
своята яростна кода. Всеки син се състои от това, за което гладува.
Понякога дори мама да цунка, обич моя, пак ще боли.

На 13 или 15 съм. С хора, в който пеех, сме в Италия, в едно градче между Милано и Комо, чието име съм забравила. Пеехме в църкви с твърде разливаща се, но в спомените ми божествена акустика. Сега, докато слушах книгата за Леонардо, си спомних как веднъж ни стовариха пред една църква, за да ни кажат, че ТУК (Santa Maria delle Grazie) се намира Тайната вечеря. Виждах стена, която не ми говореше абсолютно нищо. Така и не влязохме вътре.
Чудя се как този спомен изобщо се е задържал в паметта ми. Как гласът на Алфред Молина го разбуди. Има нещо опияняващо в невъзможността да се докоснеш до гения.
Което пък ме препраща към един цитат от интервю на Марин Бодаков с преводача Александър Андреев:

Това е по-скоро драмата на добрия творец, който - веднъж озовал се лице в лице с гения - разбира, че завинаги е обречен на елитарна посредственост.

Възможно ли е елитарната посредственост, на която сме обречени, да бъде гориво? Необходимо ли е гении като Леонардо да бъдат наш еталон или е достатъчно да пламтим със собствения си пламък?

Четенето на книги като "Преведе от..." е томително занимание. Изправят те пред твоята посредственост, но и изпъват тетивата на бляна, на усърдието, на всичко, което помага в творенето. Приемам напрежението от този конфликт. 

Кой ще подслони челото ти,
звука ти, огнедишащ драконе,
кой ще слуша в скута на леглото ни,
ако нямаш мен - облак центростремителен.

Спря ме некрологът на първата ми любов.

причастие

едно докосване и бетонната плоча,
която виси над главите ни, ще бъде отложена.
ще се види ръбът на лунна усмивка,
силует на прегърнати клони. богът на влагата.
ти знаеш как, пак, пак,
как да върнеш стрелките назад.

Скоро боса ще режа домати.

за гардероба

Забелязвам все по-намаляващия ми интерес към дрехите в магазините и все по-нарастващата ми неприязън към тенденциите. С годините интересите ми стават все по-недостъпни, количествата рязко намаляха.
Белите ризи и тениски винаги са ми фаворит.
Не мога без рокли. Това е дрехата.
Спрях да експериментирам с кройката на дънките - само слим фит и нищо друго не ми стои добре.
С времето вкусът ми еволюира към по-скъпи (мразя да дефинирам нещата според цените им) аксесоари - бижу /обикновено само едно на брой/, обувки или чанта. Дрехата може да е от remix, може да е mango, може да е базовата линия на някоя от mainstream марките, но обичайно акцентът е ключовото.
Всичко това резонира с начина ми на живот, обичам класическите, ненабиващи се на очи неща и богатите подправки, които изострят апетита. Невинаги е било така. В студентските си години съм правила безброй гафове в търсенето на стила си - тънки вежди, дълги нокти, прекаляване с накитите, невъзможно високи обувки, изкуствени материи, каквото ви дойде на ума.
Дрехата неизбежно ме кара да си създавам твърдо мнение за хората. Уви.
Много бих искала да имах повече талант и въображение в тази посока. Покрай работата ми започнах да мечтая и за бижутерийния занаят. Имам чувството, че щях да се справям много добре.
И все пак... голотата е единственото състояние, в което не се чувствам направена, режисирана. Харесвам дрехите, които обличам да ме доближават до това усещане на естественост.

Двама. Времето изтича в скута ми,

докато миглите ти неспокойни хвърлят

сенки. Времето ще остарее в нас, 

а ние ще сме орех. На завет събрани.

Napoletana

Отиват ти тази жълта врата
и тези Линчови плочи.
Да, и еспресото, което няма
шанс да изстине.
Под него скръбта е безупречна.
Скръб - съвършено изпечена
залъгалка за оптимисти.
Някой ден ще помниш точно мига,
в който си вярвала в тази тестена
благост на дните си.

скица

В мен вирее тънка жестокост.
В резкия крясък, с който отпращам
всеки, който се нуждае от мен. Не понасям
да бъда измествана от никой и нищо.
Само аз имам право да имам нужда!
Зла, кестенява, с будни кафеви очи,
интровертна дъщеря, която всичко
си изяжда,
слушка,
не противостои.
От години остря този молив. Секундите
съскат в пулса на слепоочията. Дерат дните
на това бавно посягане към себе си.