В мен вирее тънка жестокост.
В резкия крясък, с който отпращам
всеки, който се нуждае от мен. Не понасям
да бъда измествана от никой и нищо.
Само аз имам право да имам нужда!
Зла, кестенява, с будни кафеви очи,
интровертна дъщеря, която всичко
си изяжда,
слушка,
не противостои.
От години остря този молив. Секундите
съскат в пулса на слепоочията. Дерат дните
на това бавно посягане към себе си.

truth

You are nothing but a symbol.

But Symbol has no meaning unless exposed.

Отново поривът да потъна в нехудожествена литература. Всъщност, трудно ми е да я наричам точно литература, не знам защо. Литературата за мен винаги ще е Другото - въображаемото, фантазното, метафоричното.
Напоследък се случват интересни неща в приятелствата ми. Като че ли последните няколко години съм била в кома и сега се пробуждам, виждайки ново аз и нови хора до мен. (Дори не казах срещу, а до)!!! Допускам да виждам приятелките си по-цялостно, без това да ме отблъсне.
Това може би е резултат от дългото прокарване на път към мен самата, в родовия канал на мисълта. Усещам поривиста автономност, чак сега, на тази уж вече улегнала възраст.
Силно ме вълнува какво се случва и между мен и синовете ми, динамиката на тази триада. Къде стоя?
Бележка: все още ревнувам от не-майки. Много.

Да се върна отново на нехудожественото четене. Понеже прекарвам дълги часове в разходки с количката, поне по 6-7 км. дневно, откривам, че слушането на аудиокниги работи много добре в такива случаи. Нехудожествени книги. Не успях да накарам мозъка си да се фокусира в четена на глас белетристика, но с фактологията е като да съм на лекция. Удивително е как добре запомням.  A никога не съм била силна в помненето на истински неща, виж, с имагинерното съм бог.

Страх ме е от водоравното на дните.
Страх ме е, че тъпото ще ме изглади.

дементори

Иска ми се да имам мастило точно за онази черна жила, която се усуква вечер в стомаха ми. Обградена съм от своето без-стимулно аз, опитна, но чиста. Когато цял ден игнорирам жилата, накрая тя ме изпразва по най-баналния и жесток начин - през вината към децата ми.
Намирам за все по-важно да стоя в емоцията си и да я оставям да ме разхвърли, но накрая май не се справям. Да не би пък честите проблясъци на миналото да ми причинявват нещо, което ме е страх да назова?
Сънувам как Самуил се отскубва от прегръдката на непознат, едър, миришещ на вкиснало дебил. Рехавата в съня ми коса на Самуил е залепнала от пот, искам да го дръпна от ръцете на мъжа. Изпитвам паника и гняв, гняв, че детето в било при този човек, гняв, че съм допуснала да го оставя сам там. Искам да го целуна, но гневът е по-силен. Той иска пържени картофи, гладен е. Не, казвам, измий се,  но докато той е в тоалетната, аз му поръчвам (действието се развива в нещо като крайморски ресторант).  Искам да яде и да се махаме. Страх все едно някой ме преследва.
После рязко със Све ядем торти на красива кръгла маса, тя ме снима, аз съм с чувството, че тези две крайно различни ситуации не могат да бъдат реално толкова полярни. Опитвам се да събирам, наистина се опитвам, копнея да видя събрания образ на лошото и доброто.
Хубавото е, че няма нищо фатално в това на близо 34 да нямаш същност и тепърва да трябва да се раждаш. Намирам езика, с който да се назова.

Бутонът unsend е сол ключът на влюбените.
Тя не го изпрати, но той го прочете.

тежка книга

Оставихме тази тъга да изсъхне, любима,
както изсушихме сълзите си.
Хербарият на възмездието стои
притиснат между страниците ни.

Солидарност

Спокойно, момичета.
Всички знаем за какво става въпрос.

🔗

З здрави възела.

Децата ти само сега са деца.
Все по-малко твои.

алергия към скариди

Всеки път една и съща грешка. И чак когато заболи, и чак когато видни са следите, спирам, за да опиша щетите.
Интересен е въпросът кое е по-важно —да изям или да бъда изядена.

корен

В очите ти се виждах такава,
каквато трябваше да бъда -
жилав стрък, дервиш въртящ се
лудо около оста си. В очите ти
се отразявах като изгрев -
първа и лъчиста. Кремът на прегръдката ти
толкова ми липсва, бабо.

Сублимация

Копривата жили както екстазът
повлича след себе си части от тялото.

С изтръпнали пръсти прибавям вода
и от глад те превръщам във супа.

общуване

Мълчанието ти ефервесцира
в зениците ми. Гледам, гледам
станиоли от спомени.

Не знам как да го напиша. Краката ми решиха да тръгнат по стария път, който старателно избягвам толкова време. Слушах Heart of Darkness, бях с различни обувки, бях друга. Дори небето беше друго, никаква възможност за игра на светлината. Пътят беше затворен за пешеходци и приех това като знак.

Ако бях написала това вчера, щеше да звучи по съвсем различен начин. Слагам го тук, за да запомня деня, в който тялото ми за малко се отдели от мен и се опита да пресече наужким епицентъра на драмата си, но пък драмата не го пусна.

лято

Можеш ли да бъдеш топъл?
Като смокинята през август,
от слънцето затоплена,
която пръстите на клоните едва покриват.
Нея нарусвай.

Можеш ли да нарисуваш
сочната застиналост в дъха
екстазен на любимия, току преди
от устните му да отхвръкне?

summer

Can you be warm?
Like the fig in August,
Sunbathing,
Barely covered by the hands of the branches.
Paint it.

Can you paint that lush stillness of the breath
Just before it's puffed out of the mouth
Of the ecstatic lover?

Под мене нещо се топи и съска.

На К.

But when I look at the drawings I did keep (I still treasure my sketchbook from back then), I can see that they are filled with genuine sense of grief. They may be technically immature, but it was sincere effort...

Killing Commendatore (Murakami)

Виждам свои стари текстове по същия начин и си давам сметка, че онази тъга, която е стояла под тях, е оставила нещо смислено след себе си. Текстовете са ми по-важни от нея самата.

Не срещаме ли у всекиго по малко от себе си и с това преценяваме колко е важно той да остане в живота ни или да се разминем по взаимно съгласие? Човек е очарован от допира до себе си. Цял живот подреждаме един пъзел.

Та пак да се върна на "скицника" от цитата. Чудя се защо в тъмния спектър на емоциите си се чувствам по-автентична и съответно смятам и текстовете си за по-искрени. Понякога се впивам в някой спомен с идеята да изсмуча от него точно тази кръв - на обидата, на отхвърлянето, на задушаването и заличаването на гласа. Рационално погледнато, това е модел, който преповтарям непрекъснато в живота си и който ме сблъсква не с Другия, а с мен самата. Неразришима до момента задача.

Т.е. старая се да разреша... A sincere effort.

Всъщност ок съм и да не я разреша напълно, но да съм наясно, че съм в процес, който няма край. Да вървя по пътя без да хвърлям камъни по себе си. 

Вълнува ме онази жилка в писането и творенето per se, която не признава гланца. Искам сурови, невекторизирани истини. Търся профила на несъвършеното. 

Вълнуват ме и всички неща, които премълчавам в себе си и онези, които още не съм посмяла да формулирам в главата си. 

Когато преди десетилетия казвах, че искам да пиша книги, не съм предполагала колко искреност може да съдържа тази мечта. Бях дете. Мога да редуцирам мечтата до “искам да пиша”, харесва ми колко просто и ясно звучи.

Сряда сутрин е за терапевтичните ми сесии.

Обичам това време и нещата, които научавам за себе си и взаимоотношенията ми с другите.

Тефтерът ми е подарък от Бени, много важен. 

бил си неизбежен като Троянския кон.

вече дори не се боря с мисълта -

оставила съм я да ме нахлува като зима

през пролуките на времето.

аз съм тук и пиша сценарии

по действителен случай. неубедителен

драматург, който няма нито една

изцяло съчинена история. 

вярвам, че ти ме научи на много неща.

няколко думи и много игри на светлината.

ти, контражурен ръб на бръснача,

който виждам само когато е късно.

попита ме много важни неща:

КОЯ СИ

КОГО СИ

КАКВО ПРОИГРАВАШ?

Дете / Силвия Плат

Your clear eye is the one absolutely beautiful thing.

I want to fill it with color and ducks,

The zoo of the new

Whose name you meditate-- 

April snowdrop, Indian pipe,

Little

Stalk without wrinkle,

Pool in which images

Should be grand and classical

Not this troublous

Wringing of hands, this dark

Ceiling without a star.

------------------------------------------------

Ясният ти поглед е едничкото красиво нещо.

Искам да го напълня с цвят и патета,

зоопарка на новото,

което с думи назоваваш --

априлско кокиче, бяла монотропа

малко

непокътнато стебло,

вир, във който всеки образ

трябва да е чист и възвишен,

а не това тревожно

кършене на ръце, не този тъмен

беззвезден покрив.

Не зная дали скоро ще мога да напиша стихотворение. Това място винаги е събирало и подреждало мислите ми, но стихотворенията се пишат от поети, а не от блогъри.

Наминах да запиша съня си. Прочела съм книга до средата - темата е философско-литературна, впечатлена съм много. Поглеждам името на автора - момиче художник, което познавам. Започвам да се треса от плач, от някакво емоционално пренасищане, претъркулване отвъд рационалната реакция на радост. Виждам момичето пред себе си - носи жълт шал, къдриците ѝ са диви както обикновено. Притискам я силно до себе си и плача ли, плача. Странното е, че тя е написала книгата до половината. КОЙ, за Бога, е написал другата и защо не съм я прочела?

вярно е, изглежда,
че с времето жената все повече харесва себе си.
сега, спокойна, че съм кръг,
се вглеждам с обич в старите си ръбове.

Михаил Билалов. Дали защото възпитаниците на НГДЕК винаги си личат или заради ироничното му чувство за хумор, но да.

Освен това: адски ми допада идеята на Мария и Албена да комуникират съдържание по мейл. Харесва ми как есенциалното пътува от човек до човек, колко е дискретно и приятелски топло, как се докосва до теб, без да ти се натрапва. Дали това е бъдещото нокаутиране на фейсбук? От нас, строителите? Ще видим.

Мишел Обама. Слушах книгата ѝ, докато оцветявах късно вечер и по време на смъртоносно скучния джогинг в Добрич. Препоръчвам я на всеки, който не е вторачен в политиката, но харесва Обама като символ на свежест и способност. Мишел като жена, като американка, като цветнокожа жена и американка, като козирог, като майка, като чистофайница, като орлица, като човек с осъзнати страхове и комплекси, като визионер, като фен на Бийонсе, като гаджето на нърда и изобщо.

Бях на мастърклас по КЕКС при Люба от LuBakery. Люба има най-тъжните очи и най-добре знае каква музика бих харесала. На нея дължа срещата си с Агнес Обел и lucius, както и всичкия пандишпан, който предстои да забъркам в живота си.

Нели каза да се снимам с фотоапарата си. Бях уклончива. Това изисква от мен същата воля, която ми е нужда за йога дишането. Забавянето значи включване на режим Уязвимост, нещо, върху което Т. ме накара да се замисля. Уязвимостта означава да си с мека среда, а моята вече е като натегнато корабно въже.

Осъзнавания: вече не оставям настроенията на другите да ми влияят. Те не са моите настроения и аз не съм виновна за тях. Още: интересува ме живо умът на бебето. Онзи ден, докато слушах Аргонавтите на Маги Нелсън, осъзнах как се превръщаме в това неговорещо бебе, винаги когато ни нараняват. Вълнува ме повтаряемостта на това, което помним само с телата си. А propos: Тялото помни на Бесел ван дер Колк е великолепен пътеводител в разбирането на травмата.

Синовете ми ме изпълват с удивление и страх. Умирам по мъничко с всеки пулс. Умирам, умирам, умирам, умирам... Още едно разкъсващо повтаряне, нали.

А Валери не е от НГДЕК. Нито е ироничен. Но смята толкова бързо, че леко ахвам. Понякога чувствам, че изобщо не го познавам и искам да го изкарам от стабилното му достолепие, но после се сещам, че той никога не би ме извадил от същността ми.

мисля за много неща едновременно

Вторник е денят за риба.
Ще влезеш с чантата с ножове
като лекар, който оперира.
Докато втриваш в бялото ѝ тяло
солта и пипера,
аз ще се чудя как е възможно
да не можеш да мислиш за две неща едновременно.

Ето, аз например, мисля,
че от човек, който обича живота,
не може да се очаква да бъде критик.
Че трябва да запишем сина си в предучилищна.
Че за кино и поезия меродавни няма.
Че отчаяно искам да уча за парфюмите
и че чакам децата да заспят, за да те имам по-близо до себе си.
Мисля си, че изобщо не ме бива в логиката
и ненавиждам шнолите.
Чудя се откъде съм наследила афинитета си към кръстословици
и способността да правя сладкиши.
Защо не съм наследила шивашкия талант на баба си, например,
и защо изобщо някога съм мислела, че някой нещо ми дължи?

А ти какво, любими?
С твоето точно око за зехтин и подправки
и с флирта, който имаш с онази в ръцете ти,
даваш едничък отговор на моите нерибни проблеми.
С щипка любов го сервираш.

Пуши ми се.
Вселено?

Mакар да си известен с боклука си,
носът ми те строи в своя regio olfactoria.
Чакам черната сянка на маломерните ти улици.
Ще гледам за влажния дъх
на прането ти. Цветa ти ще търся под капака на
урина и рибешки кости. Шъшкащия цвят на нещо
опечено в пещта на слънцето, осоленото ш на рибарите.
Какво ли да ти донеса освен безсмислените си фантазии
и синьобелите си ризи. Нося ти е една гладна жена, която
има много за казване.

the ramifications

Харесвам Рами Малек, защото съдържа по нещо характерно от мъжете, в които съм била влюбена някога. Обичам да си пускам негови интервюта и да слушам как гласът му прави въртеливи движения в ухото ми.
Бббжжжжжжццц
Има онези странни, убягващи очи.