Имам много за учене. Дори когато нещо се изяснява, то е само привидно. В мен има лимит, който не мога сама да надскоча.
И трябва ли?
Малко съм тъжна, малко самотна, пълна съм с обич, но и леко уморена да търся в себе си и отвъд. И така.

песен

Някой пее нещо на друг език
и езикът все по-малко чужд е.
Разбирам го, той пее

Милост, милост, милост!
И тялото ти е добро и разтегливо,
и мъстта превърнала си жал,
и скръбта - във преговор на травмата,
спомена - във памет.

Всичко е простимо.

Дано дорисуваш стените на Космоса. За да не е мрак,
за да има как
след него да има.
Смъртта е все по-допустима.

превръщане в себе си

Не помня тялото си така дивно, но кротко.
Всички резки на времето са започнали да се обичат,
докато животът и зимата пишат
сивото си стихотворение.
Чувствам как в мен пониква могъщество.
Свободна съм от задължението да бъда свободна
и изобщо от подточките на калъпа.
Аз съм точно тази коса и нос,
точно тези кости и китки,
тези бедра и гръбнак. Всеки ден ги осмислям.

Колко странна година... Безспорно след раждането на Сава като че ли и аз се родих отново. Затварям тригодишен цикъл, в който в личен план ми се случиха мъчителни неща. Със сигурност решението да започна терапия тогава беше сред най-разумните в живота ми. Със сигурност хората, които срещнах през това време, не са случайни и възходите и разривите ни са съвсем закономерни.

Още ме болят и стари, и много стари неща. Още попадам в ситуации, в които реакциите ми са точно като на малко дете - объркани, неадекватни, плахи. Застивам. Ступор, счупване, страх, самоомраза. И въпреки макабрата виждам и цветната Доротея, която стана майка на втори син, пълна е с обич и (о!) мечти, по-търпелива и проницателна е.

Всъщност основното, което научих за себе си, е колко съм разцепена и как разполовявам и хората край мен на или/или. Казвам научих, защото не съм го преодоляла but we're getting there.

И вместо да рецитирам колко приятно осъзнат е животът ми, предпочитам тук да спомена няколко имена, които маркираха 33-тата ми година по един или друг начин. Знам, че ще се прочетат.

Т., която е мой терапевт и която уважавам безкрайно много. Мой тих спътник в промяната на (ра)курса.

К., с която успях да поговоря и да споделя напрежението, което бях натрупала в комуникацията ни. Приликите ни са толкова много, че всяка среща ми напомняше колко много неща имам да си кажа сама на себе си. Ерго и отказът.

А., която търпеливо чете моите мейли с лутащи се мисли и винаги ми отговаря с най-мъдрия ред. Която е поет с огромно сърце и великолепно човешко същество.

Н., която ме откри по волята на интуицията си и с която сме се виждали в сънищата си. Родихме синовете си с 2 седмици разлика, плакахме заедно, слушахме се, обхождахме мъката си надлъж и шир. Liquid lady, sister of night, my Adeline.

Мама.

Благодарна съм, че имах прекрасно лято край морето, лято, в което Самуил беше див и щастлив. Благодарна, че въпреки ужасното раждане на Сава, аз все пак се възстанових бързо, кърмя денонощно и спортувам активно. Сава е с нас, а за него едва пиша, защото сърцето ми ще се пръсне, полудяла съм от обич и отдаденост. Благодарна съм и за онези няколко часа, които имах насаме в Париж и за лучената супа, с която изгорих езика си в едно бистро до Musee d'Orsay. Щастлива съм, че съм здрава, че сме здрави всички и го пожелавам на всеки, който по една или друга причина ще попадне на този текст.

Грижете се за себе си и не забравяйте Правилото за кислородната маска в самолетите.

sincerely,

Косата ми ухае на мляко и парфюм,
лъжица мед подавам ти в ръката,
в черепа ми бял стои едно наум,
нежно по устата целувам те.

 Хеката.

Кой плаче за тебе, палачо.
Протрита скулата на милостта
ти целува сълзите.
Откъдето идваш, аз там съм боляла.

Какво работи поетът?

Музика, танини, мед и архиви.

тих си като озон съм написала
без да подозирам какво значи
и чии ръце съм попивала с поглед
преди да изчезнат в тъмното

/винаги съм се страхувала от тъмнината/

зимата има свойството да умъртвява
болезнените нерви на поникващите равносметки
какъв напън само, господи,
какъв натиск оказва смъртта над живота

в сънищата ми косите ми са отрязани грозно
опипвам врата за следа от милувка
безсмилено е да държа толкова много коса там
където всъщност искам да бъда погалена

Докато отвътре ме чопли защо съм по-скоро затворен човек и дръпнатата ми фаза е много по-дълга от "посягащата", осъзнавам, че аз всъщност не искам да съм друга.
После изведнъж идва чувството, че съм древна. Ненужна. Старост?
Както и да е, мъчително е да се опитвам да се харесам на всички всякак и винаги. Let go, let go.

I believe in your existence
Dear Santa of To Each His Due.

Мръсното на черното е бяло.

Яна Букова

Твърде много неща ме натъжават напоследък и в привикването към смъртта (защото изначално тъгата е тъга на екзистенца и тленността) се уча да живея по-чисто.
Това, което се случва с близките и обичните ми, е моят урок по благодарност. Имало е огромни периоди в живота ми, в които съм позирала в златистия декор на фантазното. Не знам дали гнилочът, който виждам сега, е плод на порастването, узряването или опита... The dirt beneath the dirt, мръсното на черното, снегът, приятно замаскирал калта. Та, трудно свиквам с мисълта, че всичко отминава и със жестокостта на способността ни да продължаваме напред след най-големите трагедии.
Всъщност, опитвам се да разбера есенцията на това, което искам да кажа, пишейки всяка мисъл.
Накратко казвам:
- мъчно ми е, че хората край мен преживяват ужасни, кошмарни събития, които ги разтърсват изоснови, а аз стоя в периферията и не мога да им бъда панацея. Трябва да се отуча да завиждам за катарзиса след страданието. Тъпанарско отключване на древен комплекс.
- съжалявам, че е имало моменти, в които съм приемала за даденост брака, дома, семейството си.
- мразя снега.
- опитвам се да разбера очите си.
- нещо, което ще ме разплаква до края на дните ми: the still face experiment.
- Б. Шоу: Рано или късно всичко ни се случва.

Смее се в съня си.

Пробожда ме същото нещо отпреди година, когато броях дните от цикъла си като обсебена. Защо не се получава, защо не се получава! После чух рева на лъвовете в зоопарка и бях разтърсена до мозъка на костите си. Сигналът беше звуков, обратното броене започна. Казват, че лъвският рев и бебешкият плач са най-дразнещите звуци в природата. Възразявам.
Очите му постоянно сменят цвета си. Езеро. Коприва.
Има нещо, на което не съм знаела, че съм способна.

твърд център

табу

зарежда се окото и просветва
жълто във стомахчето на мрака.
чете в страниците на забраната,
рогат мъж ѝ пази вратата.

не

Правила съм това и преди. Изброяване на нещата, които ме влудяват. Оказва се, че имам доста повторения. Всичко това - в процеса на себеанализа, защото макар да не правя нищо от тези неща, отношението ми към тях е по-скоро крайно, по което всъщност имам работа.

дълги нокти
силиконови презрамки
думата парички
телефон на масата
косми в полезрението
капки или следи от чаша
стоенето отляво
думата комшия и думата кооперация
лапането на кичур коса/ потриването на брадата
малки чанти
найлонови торбички, торбенца и торбища
събирането и трупането
говоренето отблизо
поливането с парфюм
маникюрът на жената на пазара, който докосва ръката ми, докато ми връща ресто!
small talk
злонамереният сарказъм
мачизмът
непознат да ми говори на ти/ мила/ момиче

Lorem ipsum

it was so absurd it hurt

Г-ца Б. по латински език казваше, че
словоредът е случаен и смисълът се разгадава
само по падежите. В синтаксиса като на война,
си казвах, и се влюбвах в най-трудното изречение.

Пад, падеж, падение.

Спрягах тривиални думи за упражнение.
Имах петица, което значи, че е можело и по-добре,
но за мъртъв език — толкова. Т о л к о в а
помнене как, а не какво съм научила.

денят иска да влезе

Бялата пяна на утрото

остава на устните ни.

Да спрем тук, да останем

завинаги тези двама, които

инсценират смъртта си. 

да не правиш нищо за таланта си също е вид свобода.

няма нужда от моите картофи, Силвия.

днес бих искала да бъда Херман де Конинк

Виждала бе морето с осакатените му
раци, изхвърлени като при Дюнкерк. Дълги дни,
в които не помръдва, в бран от бронзовите
завоеватели. В началото нямаше ни звук, мълчанието
на водите бумтеше като тонколона. Едно усилено мълчание.
Зениците ѝ тежко всмукваха това олово, ушите ѝ
издърпваха въжетата на удавените обертонове.
Виждала бе и оцелели раци. В кофичка на мъничко дете.

кръг

Стоенето в смущаващите чувства - лодка,
в която неумело се полюшвам.
Детронирам пластмасовото щастие,
неистистинската оазисна хубост на дните.

Междувременно разчиствам.
Има толкова език във чистенето.

И в любовта към децата.
Виждаш себе си отново и отново порастваш.
Никнат ти зъби и всичко.
Проговаряш може би също.

Искам да видя тази цялост, да я бъда.
Мисля (мисля си само), че чувам гласа си.

зимно време

помня мръсните залези на идващата зима. комините ѝ,
които инжектират прах в слънцето.
защо са ни толкова красиви залезите питах аз,
а ти казваше защото е мръсно.

понякога се чудя защо помня точно това.
неща като студ, лед и подхлъзване.
внимателното стъпване, от което сякаш ти зависи
животът.

в пет и половина вече беше мръсно.
тъмно исках да кажа.
сега питам много по-лесни неща като
да ти оставя ли да свети нощната?

между

Същата жена съм между
двете страни на раната си. Едната страна
не отрича другата и двете са споени
с пурпурна нишка. Тъканта
отгоре зараства. Погледът е цял и кръгъл.

Ужасно трудни неща:

да се отпуснеш напълно

да дишаш като йогите

да плачеш за себе си

да се поставяш на чуждо място

да не се месиш

да пазиш сoбствената си тайна

да нямаш очаквания

Freudian slip

Don’t forget me wrong.

етюди

всеки нов ден от октомври
гората мирише различно.

първа подхваща флирта цигарата
на инвалида в количка, седнал отсреща.
димът ме хваща неподготвена -
стар любовник, когото срещаш случайно
и нищо не те спасява от подкосяване.
слънцето забива окото си в мен
точно под ъгъл, от който всичко ослепява.
влажната пръст под краката ми надига
олфакторното си одеяло и дървесният парфюм
нахлува с всичка сила в онова любовно място
в лоба.

второ. приплъзва се невидим следобеден
джойнт. звънецът на нечие голямо междучасие.
не оставя след себе си усмивка, безмълвен е вперил
очи в синия таван на парка. диша бавно след трескаво
изкачване. свидетел съм без нищичко да съм видяла.
термосът в ръката ми трепери от тази
неочаквана младост, която се перчи въпреки
смъртта на листата. нежна датчанка пее в ушите ми
за golden greens и денят застава за снимка.

Стихове, картофи - Силвия Плат

Poems, Potatoes

The word, defining, muzzles; the drawn line

Ousts mistier peers and thrives, murderous,

In establishments which imagined lines

Can only haunt. Sturdy as potatoes,

Stones, without conscience, word and line endure,

Given an inch. Not that they're gross (although

Afterthought often would have them alter

To delicacy, to poise) but that they

Shortchange me continuously: whether

More or other, they still dissatisfy.

Unpoemed, unpictured, the potato

Bunches its knobby browns on a vastly

Superior page; the blunt stone also.

Решителна, думата муцунка подава. Редът

прогонва неясното и смъртоносен избуява

в обиталища, в които само

редове измислени сноват. Яки като картофи,

камъни без разум, ред и дума устояват,
направиш ли им път. Не че са лоши

(макар че беловата може да ги преправи
в нещо изящно, изкусно), но всеки път
ме ощетяват

малко или повече, все обезсърчават.
Буквален и неукрасен картофът
кафявите си буци струпва по
лист недостижим. Гладкият камък - и той.

Винаги ще помня

Следобед е. Вятърът издува понеделника, който прилича на събота. С А. стоим и преливаме от тема в тема, между темите подскачат Барселона, Неапол, талантът, гърдите ми, които чакат своето бебе, живите ѝ, изумително живи очи и сладък глас. Колко отдавна не съм гледала човек така - с радост, с любопитство, с уважение и възхита.

Копнеж.
Виждам те в очите на детето си.
Роден си някога, но едва сега
разбрал си, че те има. Има те и си
момиче. Име имаш, но си неосиновена.

посрещане

бавно излизаш от тъмната ми стая.
ето, наднича погледът, погалва.
под пластовете ми намираш тази,
която преди време бях, и казваш ѝ
иди си, след всеки отлив ще те опознавам пак.