Poems, Potatoes

The word, defining, muzzles; the drawn line

Ousts mistier peers and thrives, murderous,

In establishments which imagined lines

Can only haunt. Sturdy as potatoes,

Stones, without conscience, word and line endure,

Given an inch. Not that they're gross (although

Afterthought often would have them alter

To delicacy, to poise) but that they

Shortchange me continuously: whether

More or other, they still dissatisfy.

Unpoemed, unpictured, the potato

Bunches its knobby browns on a vastly

Superior page; the blunt stone also.

Решителна, думата муцунка подава. Редът

прогонва неясното и смъртоносен избуява

в обиталища, в които само

редове измислени сноват. Яки като картофи,

камъни без разум, ред и дума устояват,
направиш ли им път. Не че са лоши

(макар че беловата може да ги преправи
в нещо изящно, изкусно), но всеки път
ме ощетяват

малко или повече, все обезсърчават.
Буквален и неукрасен картофът
кафявите си буци струпва по
лист недостижим. Гладкият камък - и той.

Винаги ще помня

Следобед е. Вятърът издува понеделника, който прилича на събота. С А. стоим и преливаме от тема в тема, между темите подскачат Барселона, Неапол, талантът, гърдите ми, които чакат своето бебе, живите ѝ, изумително живи очи и сладък глас. Колко отдавна не съм гледала човек така - с радост, с любопитство, с уважение и възхита.

Копнеж.
Виждам те в очите на детето си.
Роден си някога, но едва сега
разбрал си, че те има. Има те и си
момиче. Име имаш, но си неосиновена.

посрещане

бавно излизаш от тъмната ми стая.
ето, наднича погледът, погалва.
под пластовете ми намираш тази,
която преди време бях, и казваш ѝ
иди си, след всеки отлив ще те опознавам пак.

self/ diary/ letters

Неистово ми се пише тия дни. Имам една черна тетрадка, в която се мъдрят разни скърби, цитати от поетични книги и опити за преводи на стихотворения. Тъкмо там нямам време да попиша. Докато кърмя нощем, нащраквам като сляп радист нещо в notes на телефона, на следващия ден го преглеждам и се озадачавам тъй, както се озадачавам, че все не си спомням финала на Метаморфозата на Кафка.

В това интервю Бени казва, че любимото ѝ време от деня е ''моментът, в който имам едновременно време, енергия и условия за писане или рисуване''. За мен любимо е ранното утро, изгревът, когато посядам на чорчик на дивана с горещо кафе и книга. Сега времето е абсолютно неуловимо. Само екстремната нужда да напиша нещо ми помага да седна със себе си за няколко минути. Та... искам и аз тази едновременност на време, енергия и условия. Впрочем, новата стихосбирка на Албена Тодорова беше последното нещо, което прочетох преди да ида да раждам. Дано я има в повече домове! Човеколюбива книга.

Онзи ден разбрах, че ето тук и сега ще се предам. Няма да мога да управлявам ежедневието си както досега. Както очаквах, че ще мога. И мисля, че ако имам 20 минути за писане, ще пиша, вместо да чистя. А може и изобщо да не намирам 20 минути.

Ето както е писала Доротея в телефона си посред нощите:

дни без да мисля за работа
маси с покривки
бижута. гривни?
животински принтове
архитектура
есента е руса
гладът
корици на непознати книги
заглавия, които започват със self/diary/letters

Иска ми се да поканя приятели вкъщи и да пием червено вино. Иска ми се да се видя с терапевта си и да ѝ разкажа колко покъртена бях от раждането на Сава и колко много се идентифицирам с голямото си дете сега. Сега повече от всякога. Иска ми се да си купя нещо смущаващо скъпо и отново да имам разрешение за тичане. Иска ми се да седна и да превеждам, превеждам... Бебето ми жужи до мен. Всяко нещо с времето си.

“Тази луна защо така бързо се тресе?”

Във всеки негов въпрос Бог го гъделичкат.

Чакам предишните си животи да скочат обратно в мен. Да поискат да им сипя, да хапнем заедно. Сега във тази сингуларност виждам само стените, в които отскача моето его. Раздавам се и леко се лаская от чувството за мъченичество. Бебето ми топличко заспива в скута ми, сълзите ми капят в устата ми, сълзи от радост, че от мен е излязло нещо истински истинско. Че то неподправено ме тика към жената, която съм. Че няма фалш в желанията му. Че е нормално да е неблагодарно и че май за пръв път научавам какво е да не искаш нищо в замяна.

Изключение

Кадифен споменът разцъфна.
Животът дреме тук. Тогава просто съм летяла.

Сине,

толкова се радвам, че не си жена.

Господи! Ами ако избухне?

ти дойде
а още не съм помислила за теб, обсебена от болката си
КОЕ Е ЧЕСТНО?

оцеляване

Счупена.
От двата ми края:
кървавите окончания на мъчителна амбивалентност.
Да ги събера не мога. Понякога дори не ги виждам.
В мен два потопа лаят, гладни за истина.

Утринна песен (от Силвия Плат)

Езикът още не я е настигнал.

Записва си кратки бележки, с които ще запомни първичното. 

Нещо като memento mori в началото на живота.

То е прясно и царува в свежата си плът и кръв. Тя му се диви, станала е

поданик на воплите му. Била е в този музей и преди, стените му връщат

виковете обратно към нея, за да събудят основното ѝ сетиво - езика.

Love set you going like a fat gold watch.

The midwife slapped your footsoles, and your bald cry 

Took its place among the elements.

Our voices echo, magnifying your arrival. New statue.

In a drafty museum, your nakedness

Shadows our safety. We stand round blankly as walls.

I’m no more your mother

Than the cloud that distills a mirror to reflect its own slow

Effacement at the wind’s hand.

All night your moth-breath

Flickers among the flat pink roses. I wake to listen:

A far sea moves in my ear.

One cry, and I stumble from bed, cow-heavy and floral

In my Victorian nightgown.

Your mouth opens clean as a cat’s. The window square

Whitens and swallows its dull stars. And now you try

Your handful of notes;

The clear vowels rise like balloons.

Любовта нави механизма ти като на златен часовник.
Акушерката те тупна по краката и чистият ти плач
зае мястото си сред стихиите.

Гласовете ни отекват, разгласяват твоята поява. Нова статуя.
В хладния музей голотата ти ни застрашава. Като стени
безизразни стоим.

Не съм ти по́ майка от облака,

който се превръща в огледало, за да види как

бавно вятърът го заличава.

Дъхът ти пеперуден

пърха сред поруменелите рози. Събуждам се и чувам:

в ушите ми се плиска далечно море.

Само вопъл и се заклатушвам от леглото,

като крава натежала и флорална в старомодната си нощница.
Отваряш широко уста като котка. Избледнява

прозорецът и поглъща звездите си гаснещи. И ето

ти пробваш няколко тона;

ясните гласни се издигат като балони.

Ти си нещата, които искам да зная за себе си.
Стрелката на най-необходимото.
Слагаш точката на излишното впримчване в интелекта.
Съмняваш се в метафизичното, но в мен - не.
Нито веднъж не се запита дали и колко те обичам. За теб няма колко.
Ти си верен първо на себе си, после на мен. Аз - обратното.
Не се доказваш чрез мен, на мен. Хуманизъм?
Ти си това, което се вижда.

помни, Доротея, помни.
босилека, динята. как тихо спи
мъжът до теб, как вятърът погалва ходилата.
като котка как се скриваш преди деня, когато ще родиш.

метафори (от Силвия Плат)

Metaphors

I'm a riddle in nine syllables,

An elephant, a ponderous house,

A melon strolling on two tendrils.

O red fruit, ivory, fine timbers!

This loaf's big with its yeasty rising. 

Money's new-minted in this fat purse. 

I'm a means, a stage, a cow in calf.

I've eaten a bag of green apples, 

Boarded the train there's no getting off.

Загадка съм от девет срички.
Слоница, къща наедряла,
на два филиза пъпеш стъпил.
Плод ален, бисер, палисандър!
Бухнал е хлябът с прясна мая.
Парят парѝте в тлъстия джоб.
Канал съм, тепих, крава в разплод.
Преядох с ябълки зелени,
качих се на влак без път назад.

резен луна,

спокойствието ти е течна буря, 

след която чисти и лъскави проплакват звездите

на Н.

река, която потича нагоре

в този възел от кръв и клетки,

в хаоса на пулса, който търси тялото си

стоиш безмълвна и смирена,

мускулите си познаваш ли -

тези клапани, които придобиха животинска твърдост?

знаеш ли какво направи?

натисна спусъка на времето,

така невинно го роди.

преди да се родиш

Слаби са жилките, които още ни свързват.
Познавам по самотата, която изпитвам,
по това свято превъртане на времето, в което
съм аз, съм своята майка, съм ти.

Въпрос към съня

Защо те сънувам след толкова време, време, превърнало бурите в безразлична вода и сълзите - в цинизъм? Какво ли ми казваш с черния си почерк, с малката роза, с далечното присъствие? Ти не си този, за когото те мисля в съня си, нали?

Солта, с която се посипваме, когато морето ни липсва.

.

Ето тук ме парна -
зад ухото, където пръстите ти
проследяваха погледа. Спомен, който
плътта ми върна като удавник.

5

Мило мое дете,

На вилата на баба ти и дядо ти сме.  Нощем виждам бръмбари рогачи да се мъчат, приземили се по гръб на стълбите. Не бях ли и аз същата, когато те поех в ръцете си за пръв път преди 5 години  – диво, застанало накриво, като обезумяла търсех начин да се измъкна от тази несвоя позиция на майка. Исках да се почувствам намясто. Ако можеше и мен някой да ме побутне във вярната посока, както аз побутвам бръмбарите, изпълнена с осезаема емпатия.

Ти си най-добрият учител. Преливам от благодарност и радост, че си нашият син. Всяка своя малка смелост дължа на копнежа си да бъда твоята „достатъчно добра майка”, да те виждам как растеш и ставаш човека, какъвто ще мечтаеш да си.

Става ми все по-трудно да пиша за нашата връзка, защото с времето тя се насища с толкова много цветове и уроци, че в мен застава една едра буца, която тупти като второ сърце. Невинността ти ще започне да чезне, ще се източиш още, космите по русото ти тяло ще потъмнеят, но ти ще си винаги моето дете – човекът сетиво, момчето, което има собствен начин и за най-дребното нещо, два тихи космоса, които ме гледат през очите ти.

Нямах никаква представа колко е трудно в началото. Не защото си бил трудно дете, ни най-малко, а защото не подозирах колко е важно да си нахранил собственото си вътрешно дете, за да можеш да се отдадеш като майка. Всичко в главата ми беше съставено от двете неща, които владея най-добре – академична подготовка и романтични илюзии. Майчинството няма нужда от нищо от това. Трябваше да реанимирам стотици подсъзнателни спомени и да повярвам в правилността на интуицията си, за да мога няколко години по-късно да осъзная какво е липсвало във връзката ми с теб.  С цялото си сърце се надявам да мога да ти върна поне част от липсите по общия ни път досега. За всяка своя неадекватност, за всеки път, в който не съм те защитила по правилния начин и за всяко неодобрение към теб, напълно невинния, бих искала да ти се извиня. Сигурно ще допускам още много грешки, но никога не се съмнявай, че те обичам и че съм до теб.

И хубавите, и неприятните ти страни харесвам. Защото са твои и те правят това, което си. Вероятно все по-често ще чуваш крясъците ми по себе си. Вероятно е и да имаш тежичка година след раждането на братчето ти, не обещавам, че ще е прекрасно. Но сега си на 5, с най-необяснимо логичния ум в човешкия живот – неопетнен, светъл, прям и абсолютен. Знам, че ще се справиш както само ти умееш с нещата, които те затрудняват, плашат или ти пречат. Имам вяра в теб.

Честит рожден ден, любими мой Самуиле! Обичам те!

водата е обилна и кротка.
никаква заплаха в топлите ѝ дипли.
всичко ми е простила и всичко ѝ прощавам
в нашето примордиално единство.

(s)our times

Тя отсече розовите си коси
като послушница. Изгуби толкова
жива плът, че скоро костите ѝ
почнаха да се зъбят на минувачите.
От името ѝ остана само първата сричка,
от езика - само чуждия,
от цигарите ѝ - само кутията.

Видях Фермина Даса месеци след това.
Отново беше почнала да слага цветя
в неравните стръкове новородена коса.

анахронизъм

Дъждът не капеше всъщност, а обгръщаше като пара.
Октомврийски на вид, но топъл. Дойде и ми се допуши цигара.
Исках да вляза в кола и смехът ми да отеква в тясно пространство.
Прогоних мисълта за това, оставих чувството. Като лекото яке, което оставяш върху раменете си, когато на морето вали.

видение

схрускваш недоволството си като лед.
очите ти докосват естествената красота на залеза,
който сега не е топка, а теч
по бакърените коси на момиче. жена.

Мила Т.,

мисля, че се харесвам все повече, а това значи, че все по-малко държа да бъда харесвана. Или по-скоро думата е одобрявана. 

Все по-малко се чувствам виновна. За собствените си грехове и за лошия живот на другите. След всеки наш разговор от мен се отлюспва по един тъничък слой вина и автоомраза. Смятам, че процесът ще продължи и един ден ще мога да спра да гледам и преживявам себе си и истински да обърна поглед към света. 

Срещите ми с определени хора за били функция, знак, че нещо трябва да бъде разместено и разрушено. Наистина се налага да достигнеш платото, в което се чувстваш разбит, изчерпан и дори вреден за себе си и околните, за да можеш да започнеш да се лекуваш. Толкова дълбоко убедена съм била години наред, че фиксациите ми в хора и занимания, са просто част от личната ми естетика, от вкуса ми, а те всъщност са били разиграване на един и същ мотив наново и наново... Докато накрая ритникът не стана прекалено силен, за да не се стресна. Доброволното затваряне на очите е примамливо красиво. В момента съм в етап, в който проглеждам за грозното и се опитвам да го проумея. Вълнуващо е. Overwhelming, бих казала.

И не изпадам вече в тревожни мисли какво ще стане с живота ми, когато родя и второто си дете. Не се страхувам, че с раждането му ще спра да същестувам аз. Не влагам в остаряването си предишния пламенен ужас. Знам, че страстите ми в момента се подготвят да поникнат в нови форми - нови занимания, ново любопитство, ново отглеждане на Доротея.

(Междувременно се надявам да се науча да пия много вода.)

Последните ни разговори бяха толкова разкриващи, така силно ме развълнуваха. Мисля, че бременността ме направи много по-отворена да чуя определени неща, отколкото всяко побутване и насърчаване. С всеки от синовете си опознавам малка част от онази Доротея, която цял живот избягвам. И макар да ми е трудно да назова болката си конкретно, аз съм много по-близо до нея, отколкото бях преди, да речем, 2 години.

Благодаря ти за помощта. Никога не съм имала вяра в собствената си способност да се справя, а и прехвърлянето на отговорността за справянето е слабото ми място. Но ти ме познаваш, а понякога познаването създава близост, която е по-силна от симпатия, интимност, обич. Просто си там.

Чакам нормални неща - морето, четенето, детето си. Не очаквам нещо разтърсващо да ми се случи, да ме отлепи от земята. Просто стоя и ям с очите си живота.

На окосена трева мирише озонът,
на зелени скалпове в нозете ни боси.

желания в скоби

аквамарин в emerald или cushion cut, добре изработени обувки и елегантен аромат в косата, чанти, които остаряват красиво, бяло и червено, Европа, луна, паста aglio olio e peperoncino, дадена назаем книга, защото мирише прекрасно, здрава и лъскава кожа, половин час сутрин насаме със себе си, плодове и зеленчуци, oversize слънчеви очила, спорт и масажи, тишина