Помня първото ти писмо. Една много голяма част от мен искаше да си затвори очите. Измъчваше ме непоносима кашлица, стояхме с В. в miyabi, когато видях мигащото съобщение. Бях толкова сразена, че не посмях да го отворя, докато не се прибрахме вкъщи. За да съм сигурна, че ако има нещо неприятно, ще мога да съм сама с реакциите си.

Всичко останало ми се размива, вече не се връщам към това. Знам, че ти отговорих фактологично, може би леко студено. Припомням си как сутринта се събудих много рано и плаках изтощително дълго. Кашлицата ми беше отминала.

Направих място на гнева и отмъстителността си да ме залеят със собствения си магичен коктейл. Ти беше там, съвсем жива и реална, жена, която толкова много бе рискувала, за да може да очертае с плах пунктир собствената си истина. И после го пусна плахо в моята посока. Много плахо, почти извинително почука там, където вярвах, че не може да бъде отворено.

Дали случайно не съм луда?
Дали не си въобразявам, не си ли намествам разни неща, дали не прекрачих границата?
Ами ако греша и не се изложа ужасно?
Имам нужда всичко да бъде изговорено, иначе ще полудея, но може би тя не е човекът?

Знам какво си си мислела, защо си се страхувала. Началото на нашето сближаване беше силно еротично, мъчително възбуждащо, страхувахме се, че щом ерогенността на екзорсизма се стопи, може би и ние ще се стопим, ще изчезнем една за друга. Днес, месеци по-късно, споени още повече от приликите си, можем да сме заедно по много по-спокоен и светъл начин, без топлийките на общото вуду.

Радвам се, че дойде. Толкова ужасно се радвам. Чакам те за онази цигара на онова море.

I buried bones, I borrowed skin
To save me from the hell I'm in
Your fantasy
And every time I think of you
I see the dark, I hear their hooves
They're coming
They're coming for you

на всички мои момчета

От всички страни - косми от брадите ви, тениските ви, пропити с лов и сън, чорапите ви - два различни, мазолите ви, трохите от чипса, които не сте доизбърсали, дъвка, лаптоп, слушалки, ключове като чанове (какво толкова отключвате?), дребни монети, очилата ви, моджото ви като химн, на който се тануцва, козът, бирата против жажда, възторгът от гърди и на косата вълнолома - от всички страни сте ме стиснали и да трябва да ви дишам всеки ден сгъстения тестостеронен въздух! Какво ми преподавате? Важно ли е да ме окупирате така настоятелно? Или може би аз се срамувам да призная, че това внимание ми е приятно, вездесъщи тела, хомо еректуси. 

толкова отдавна имаш име.
толкова отдавна те обичам.

беше космос и вода -
така дълбоко и бездънно беше.
сега те виждам с камера лусида.
отворени са порите на онзи януари.

лануго

Мило дете във корема ми,

мечтала съм да бъда дублажна актриса,
а днес пуснах сълза на този звуков облак,
от който се сетих, че мечтите никога не заспиват.
Не бе приспана и мечтата ми да бъда преводач.
Преводач не съм, но превеждам.
От две седмици превеждам едно Стихотворение
на Силвия Плат.
Та за мечтата казвам. Ти си мечта.
И се радвам, че мечтата ме рита
и че ще бъда майка на две момчета.
Никога не съм мечтала да имам синове. Син може би,
но двама?
Един ден ще ти разкажа колко плаках на 28 февруари,
когато ми казаха, че си момче. Мислех, че това е краят ми.
Какъв ти край. Ти така съвършено ме връщаш в генезиса.
Световния и моя личен. В урока и първопричината.
Избрал си ме да бъда твоя първи дом. Твой саундтрак.
Ти знаеш по-добре от мен защо. Ти знаеш колко е часът
в най-дълбокото ми розово. Ти, руса капка днк.

Превеждам едно стихотворение от седмици. Силвия Плат. В същия черен тефтер, в който изливах най-тежките си емоции преди малко повече от година. Носи ми успокоение да знам, че две доротеи се събират на едно и също място и една не пречи на другата (тежката е прищипана с кламер, за да не съска).
Пораствам.
Би ми се искало да мога да пиша за мъжа си и за децата си, но не мога. Това е далеч отвъд думите. И сякаш няма нужда

.

Прибирам се. В Дома си нося чушки, моркови и лук, ще правя супа.
Плодове ще купя, защото харесвам как им пукат семенцата между зъбите.
Ще готвя в рокля, защото само така събирам луната.
До последно няма да изтрия грима си, до последно ще се движа боса.
Мисля за детето си и за другото, което ме слуша отвътре.
Превежда ми се, подострила съм си молива, умът ми кипи в това изкуство.
Денят е сочен и къдриците му пружинират някъде пред мен. Отварям уста да го глътна.

.

Местата са Мирис и Език.
Изпра ли онази тапицерия?

Тя каза "Честит наш нов май!"
И продължихме да бълбукаме.

.

Какво предеш там в тъмната си стая?
Виждаш ли добре през толкова измислици?

Аз съм добре, благодаря, че попита.
Цъфтя, разтягам се, виж ме колко съм голяма!

Не съм снимала облаци, откакто ни няма.

има дъждове, които
чакат своята цигара.
вият рошави терасите
без червения език на светофара.

Сатурн

скъпа моя, виждам пръстените ти
центростремително притеглени от кръглостта ти
очаквам всеки миг да направиш пирует
около оста си

Какво ни е виновен другият, че гневът ни изяжда отвътре.
Докато държим хората край нас, си мислим, че сме здраво свързани. Мисълта за това стяга примка около врата ни, това ли е връзката? Всекиго трябва да можем да пуснем.

Праща ми видео, което се казва “Това не е секс”. Жълтият латекс е поздрав за мен. Шиле и възможна литература - това ни интересува. Разменяме си изображения и въображения, по нещо ужасно много си приличаме и това ни носи почти еротична тръпка. После мълчим, прозяваме се, съскаме и пак говорим
с много удивителни.
Купих ѝ картичка с танцьорка на Дега. Гърбът ѝ много ми напомни нейния.

memo

Първата ми целувка с мъж -
тежкият мъхнат дъх на лилиуми
от цветарниците в Париж.

Първият път -
в седем часа в Клиши,
мозъкът срещна тялото пак след седемнайсет години.

разтяжка

• Доротея
• тялото, поезията, гласът, спомените
• в снимките се старая да не прекалявам с обработката, но няма нещо, което не бих снимала. Всяко нещо може да ми се стори приятно за 'обрисуване' в зависимост от момента.
• движението на езика! Обожавам пулса на синтаксиса и внушенията му. Сюжетът почти не ми е важен, стига стилът да е това, което в момента търся. 
• архитект или дублажна актриса. 
• най-често - мъжа си
• не мога да излъча едно произведение. Помня фрагменти от много стихотворения, без да съм си го поставяла за цел, но може би най-много са тези на Виргиния Захариева.
• да се научиш да не се страхуваш от смъртта. и още - удоволствието от живеенето.

Имам тези въпроси от една чувствителна и красива жена, прекрасен поет. Ако и вие бихте искали да постоите малко срещу собствения си writer's block, отговорете си на въпросите по-горе. Забавно е, а може и да ви се стори доста предизвикателно.

Опити в превода

Smell 

William Carlos Williams

Oh strong-ridged and deeply hollowed

nose of mine! what will you not be smelling?

What tactless asses we are, you and I, boney nose,

always indiscriminate, always unashamed,

and now it is the souring flowers of the bedraggled

poplars: a festering pulp on the wet earth

beneath them. With what deep thirst

we quicken our desires

to that rank odor of a passing springtime!

Can you not be decent? Can you not reserve your ardors

for something less unlovely? What girl will care

for us, do you think, if we continue in these ways?

Must you taste everything? Must you know everything?

Must you have a part in everything?

Обоняние
Ах, ти, мой хлътнал нос с високо било!
Какво ли не надушваш?!
Какви глупци нехаещи сме с тебе, костеливко,
безочливи и без много да подбираме,
ей ни тук пред вкисващия цвят на
мърляви тополи: гниеща пулпа върху
мократа пръст. Как жадно само
се надига копнежът ни
подир тежкия дъх на минаваща пролет!
Зaщо не се държиш прилично? Защо не пазиш
своя плам за нещо по-приятно? Коя жена
ще ни обикне, ако все така я караме?
Налага ли се всичко да опиташ? Всичко да узнаеш
трябва ли? Бива ли във всичко да участваш?

Всичко знам, но нямам сили.
И като нефтен разлив ми личи.

артемида

тя
е тетива

виж как сините ѝ ириси
опъват до скъсване зримото

Агресивна нежност, в която двама или повече души са заедно в кошмара си. Ексхибиционистка интимност, в която говорят език, който само те разбират.
Сърцето иска да слезе.

le navire Night

Разделям морето между мен

и токсичния дъх на удавника.
Сама и по-висока съм в кораба.

Усещам платната да издуват покоя ми.

Сит буревестникът поздравява рибите и отминава.

сл.н.е.

Не, няма да изчезне. По-високо ще стои
кулата на крехката ти смелост.
Слънце ще струи от коридорите
на паметта ти.

Силвия Плат за мен дели върха на модерното поетическо изкуство с малцина. Преводите на Владимир Трендафилов за блестящи, съперничат на оригинала. Мечтата ми е един ден да видя всичките ѝ поеми на български!

Следва плах опит за превод на едно от последните, ако не и последното стихотворение на Силвия, дни преди да сложи край на живота си. Превода на Трендафилов вижте тук.

The Edge

The woman is perfected.   

Her dead

Body wears the smile of accomplishment,   

The illusion of a Greek necessity

Flows in the scrolls of her toga,   

Her bare

Feet seem to be saying:

We have come so far, it is over.

Each dead child coiled, a white serpent,   

One at each little

Pitcher of milk, now empty.   

She has folded

Them back into her body as petals   

Of a rose close when the garden

Stiffens and odors bleed

From the sweet, deep throats of the night flower.

The moon has nothing to be sad about,   

Staring from her hood of bone.

She is used to this sort of thing.

Her blacks crackle and drag.

Накрая

Жената тук е съвършена.

Мъртвото ѝ

тяло се усмихва в задоволство.

Привидна древногръцка обреченост

се стича в диплите нa тогата.

Нозете 

боси сякаш казват

"Дотук дойдохме, вече сбогом".

Мъртви отрочета, змийчета

бели, по едно

до всяка каничка с мляко,

вече празна. Завила ги е

обратно във себе си както

розата навътре прибира свойте

листенца, щом бликне ален дъхът

от сладките дълбоки гърла на нощното цвете.

Луната да тъжи задължение няма,

гледайки от своята костница.

Свикнала е вече.

Пращи и влачи се саванът ѝ.

C

Ще си припомням този текст всеки път, когато се почувствам засрамена от цезаровото раждане на Самуил.

Повече никога няма да се срамувам, притеснявам и ужасявам от обстоятелствата в онази нощ на 7 срещу 8 юли 2013 г.

Няма да се извинявам на никого, че не мога да си представя при повторно раждане да преживея това - how afraid I am of being broken in a whole new way (от статията).


Няма да оправдавам страха си от повторна епикриза, на която пише ОПИТ ЗА РАЖДАНЕ.

Ще разказвам на детето си, че се е появило от корема на майка, която е нямала търпение да го види и прегърне, която се е грижила за него всеотдайно, която го е кърмила с желание и която се чувства щастлива, че всичко е завършило добре и без сътресения.

Темата е много болезнена и все още съм гузна от това, че за мен секциото беше късмет и че следващия път ще бъде избор. Попаднах на статията без да я търся, но ужасно много ме развълнува, та си мислех, че вероятно врагът е в моята глава. Слагам я тук с надеждата, че един ден някоя бъдеща майка ще се почувства окуражена да вярва във вътрешния си глас, така както всяка нормална, здрава жена знае какво е най-добре за нейното тяло и психика. 

миглите ти, облаче ле,
сто хвърчила
и едно - клюмнало в дрямка.

songs of experience

щракна на неправилното място
рукна черното

сме

Все още не зная какво си.
Прииждаш на тласъци като
кръв от отворена рана.
Мъж или жена си?
Мъж или жена съм?
Разбирам ни.
Лепне сокът ти
като лунна пътека,
изтичаща между краката ми.
И в това андрогинно обстоятелство
съм заета да творя еволюция.
Ставам око с пипала, забравила
здравия разум. Разума per se.
Чувство съм където трябва да се мисли.
Обичам тази заедност, в която
сме еднакви и различни. Розата
ти вътре е моят мозък
на повърхността.

ab ovo

денят прелива в многоточие
и после сепва се от лай на куче
избърсва се с ръкав следобедът
преял със тежките минути

камъче хвърли във тъмното
за да събудиш спящите ми тропи
в половия орган на съня си сме
смъртта ни тук е равна на живота