артемида

18.4.18

тя
е тетива

виж как сините ѝ ириси
опъват до скъсване зримото

17.4.18

Агресивна нежност, в която двама или повече души са заедно в кошмара си. Ексхибиционистка интимност, в която говорят език, който само те разбират.
Сърцето иска да слезе.

le navire Night

16.4.18

Разделям морето между мен
и токсичния дъх на удавника.
Сама и по-висока съм в кораба.
Усещам платната да издуват покоя ми.
Сит буревестникът поздравява рибите и отминава.

сл.н.е.

12.4.18

Не, няма да изчезне. По-високо ще стои
кулата на крехката ти смелост.
Слънце ще струи от коридорите
на паметта ти.

11.4.18

Силвия Плат за мен дели върха на модерното поетическо изкуство с малцина. Преводите на Владимир Трендафилов за блестящи, съперничат на оригинала. Мечтата ми е един ден да видя всичките ѝ поеми на български!

Следва плах опит за превод на едно от последните, ако не и последното стихотворение на Силвия, дни преди да сложи край на живота си. Превода на Трендафилов вижте тук.

The Edge

The woman is perfected.   
Her dead

Body wears the smile of accomplishment,   
The illusion of a Greek necessity

Flows in the scrolls of her toga,   
Her bare

Feet seem to be saying:
We have come so far, it is over.

Each dead child coiled, a white serpent,   
One at each little

Pitcher of milk, now empty.   
She has folded

Them back into her body as petals   
Of a rose close when the garden

Stiffens and odors bleed
From the sweet, deep throats of the night flower.

The moon has nothing to be sad about,   
Staring from her hood of bone.

She is used to this sort of thing.
Her blacks crackle and drag.

Накрая

Жената тук е съвършена.
Мъртвото ѝ

тяло се усмихва в задоволство.
Привидна древногръцка обреченост

се стича в диплите нa тогата.
Нозете 

боси сякаш казват
"Дотук дойдохме, вече сбогом".

Мъртви отрочета, змийчета
бели, по едно

до всяка каничка с мляко,
вече празна. Завила ги е

обратно във себе си както
розата навътре прибира свойте

листенца, щом бликне ален дъхът
от сладките дълбоки гърла на нощното цвете.

Луната да тъжи задължение няма,
гледайки от своята костница.

Свикнала е вече.
Пращи и влачи се саванът ѝ.

C

10.4.18

Ще си припомням този текст всеки път, когато се почувствам засрамена от цезаровото раждане на Самуил.

Повече никога няма да се срамувам, притеснявам и ужасявам от обстоятелствата в онази нощ на 7 срещу 8 юли 2013 г.

Няма да се извинявам на никого, че не мога да си представя при повторно раждане да преживея това - how afraid I am of being broken in a whole new way (от статията).


Няма да оправдавам страха си от повторна епикриза, на която пише ОПИТ ЗА РАЖДАНЕ.

Ще разказвам на детето си, че се е появило от корема на майка, която е нямала търпение да го види и прегърне, която се е грижила за него всеотдайно, която го е кърмила с желание и която се чувства щастлива, че всичко е завършило добре и без сътресения.


Темата е много болезнена и все още съм гузна от това, че за мен секциото беше късмет и че следващия път ще бъде избор. Попаднах на статията без да я търся, но ужасно много ме развълнува, та си мислех, че вероятно врагът е в моята глава. Слагам я тук с надеждата, че един ден някоя бъдеща майка ще се почувства окуражена да вярва във вътрешния си глас, така както всяка нормална, здрава жена знае какво е най-добре за нейното тяло и психика. 




миглите ти, облаче ле,
сто хвърчила
и едно - клюмнало в дрямка.

songs of experience

9.4.18

щракна на неправилното място
рукна черното

сме

8.4.18

Все още не зная какво си.
Прииждаш на тласъци като
кръв от отворена рана.
Мъж или жена си?
Мъж или жена съм?
Разбирам ни.
Лепне сокът ти
като лунна пътека,
изтичаща между краката ми.
И в това андрогинно обстоятелство
съм заета да творя еволюция.
Ставам око с пипала, забравила
здравия разум. Разума per se.
Чувство съм където трябва да се мисли.
Обичам тази заедност, в която
сме еднакви и различни. Розата
ти вътре е моят мозък
на повърхността.

ab ovo

денят прелива в многоточие
и после сепва се от лай на куче
избърсва се с ръкав следобедът
преял със тежките минути

камъче хвърли във тъмното
за да събудиш спящите ми тропи
в половия орган на съня си сме
смъртта ни тук е равна на живота


подарък

6.4.18

Благодаря, че ми я даде.
Тази светлоока честност,
на тясното ѝ гръбче - анаграма,
на пръстите - прозрачна тайна,
от корените на косите ѝ
нови корени растат.

elles

5.4.18

добре те разбирам, сладка центробежност
това е чудото на всеки кръг, живял задълго във триъгълник

как се прави експлозив

свързваш двата края на една история
и чакаш

пиша ти писмо, но не зная адреса ти.

2.4.18

Искам да ти кажа толкова много неща. Колко не ни стигна времето в подводието на взаимното доверие. Там сме меки и хтонични, уплашени дори от себе си. Искам да те питам къде те боли, сънуваш ли много, свършваш ли в съня си, пуши ли ти се понякога. Колко пъти съм те викала с надеждата, че ще положиш линия между мен и тогава. Не знаех къде си, какво си, но дойде като края на Страстната седмица. Всяка година възкръсвам с ново прозрение. Ти си древна и млада. Ти си всенадушващият нос на животно, което играе с ловеца си. Стоя до теб и се превръщаме в кръгове за невъзможен тетрис. Дали отново ще се срещнем? Къде? В колко часа? Да те чакам ли? Ще продължим ли да си продължаваме мислите? Очите ми те познават, а всъщност все едно познавам себе си, чупливо брайлово изречение. 


.

И времето не си прилича с вчера.
Ветровете вече не насилват, а полюшват.
Излюпих се в съня си умножена,
не риба съм била, а птица.

1.4.18

от стомаха ти ще пропътувам в хипокампа - злопаметен щам без дата за връщане.

par avion

31.3.18

искам да ти изпратя от тази събота тук -
лимона, изцеден във чашата
кръглите гърди и мускулите като праскови
любовта към сините рокли
ехото на диафрагмата при широките гласни.
хубаво е тук, където сме поседнали.
краката ни полюшват света,
а той се прозява по лъвски.

30.3.18

Спим, напоени със своята близост. Разменяме си очите, утробите, жълтото в косите. Едно криво зъбче. Отвътре някой настървено ни рита. Ще го родим през устите си.

изпразването

Болеше ме като разместване
сянката на този вятър.
Като заплитане болеше
възелът в недрата.

Свърших вече и влизам
празна в пълнотата.

diminuendo

Във времето гласът ти се разраства.
Остава само глас да бди над туй, което доугасва.

доказателство

Прокървявят венците,
закусили с тайна.

Уж избърсах кръвта от
носа си с ръка.

На девствената ти възглавничка
последната капка преля.

възмездието


В началото не можах да я позная.
Каза, че за да свали
товара от нежните ми плещи,
трябвало да махне целите крила.

хетерохромия

29.3.18

Но да обичаш сладко и да го ядеш са две съвсем различни неща.
Като едно синьо и едно зелено око.

лъжкиня

28.3.18

Коя си всъщност си ти?
А казваше, че не обичаш сладко.

23.3.18

Искам да те разкъсам.

22.3.18

Бяхме ли там и бях ли глътнала наистина сърцето си?
Коя беше тя? Къде съблече връхната си дреха и остана само канава?
И валеше, валеше, валеше.
Трябва ли да тръгваш? Трябва.

21.3.18

Зимата още преносва, но има време, има време. За обедите ми с приятели и самотните разходки в музеи и кина. За много бавното четене на книги и методично трениране на тялото. Нещата, които ме правят доволна.
Уморена съм, но си давам антидот при всяка възможност.
Настъпил е момент за спомняне. За смъртта на баба ми (на този ден преди 3 години), за любовта, мита, от който нямах време да се отегча, за детството ми, в което бях две деца, но от което още не съм се събрала.

19.3.18

необяздено животно
което се мъчи да живее в двора си
опитва се да има господар
а нощем сънува как тича и умира сам

.

март е тежък месец
пролетта се мъчи да бъде
а ние отдавна - не

16.3.18

Въпреки че харесах романса в последния филм на Вим Вендерс, май разбрах какво не ми хареса. Мисля, че Вендерс е започнал да се чувства удобно. Не че го виня, аз също искам на 70 + години да се чувствам удобно. Но комфортът и съгласието със себе си някак не вървят със съзиданието.
Известното стихотворение на Дън, (който за мен е това в ренесанса, което Блейк е за романтизма), дълго звъня в главата ми. Давам си сметка, че гледах Потапяне като любовен филм и напълно изключих за плакатните послания. Мислех си, ето, Джон Дън към края на дните си също се е ориентирал към монологични теми, към Бог, дори към програмната за времето сонетна форма. Защо не и Вендерс. Себастиао Салгадо, герой от любимия ми Вендерсов филм, е също пример как с времето се свива под мащабите на величествени природни гледки и метафизични процеси, а в подножието им човек неизбежно се смалява.
Това ли е остаряването? Да ти казват как езикът ти обеднява и окото ти губи очаквания фокус? Констатация на това, което вече не си?