21.3.18

Зимата още преносва, но има време, има време. За обедите ми с приятели и самотните разходки в музеи и кина. За много бавното четене на книги и методично трениране на тялото. Нещата, които ме правят доволна.
Уморена съм, но си давам антидот при всяка възможност.
Настъпил е момент за спомняне. За смъртта на баба ми (на този ден преди 3 години), за любовта, мита, от който нямах време да се отегча, за детството ми, в което бях две деца, но от което още не съм се събрала.

19.3.18

необяздено животно
което се мъчи да живее в двора си
опитва се да има господар
а нощем сънува как тича и умира сам

.

март е тежък месец
пролетта се мъчи да бъде
а ние отдавна - не

16.3.18

Въпреки че харесах романса в последния филм на Вим Вендерс, май разбрах какво не ми хареса. Мисля, че Вендерс е започнал да се чувства удобно. Не че го виня, аз също искам на 70 + години да се чувствам удобно. Но комфортът и съгласието със себе си някак не вървят със съзиданието.
Известното стихотворение на Дън, (който за мен е това в ренесанса, което Блейк е за романтизма), дълго звъня в главата ми. Давам си сметка, че гледах Потапяне като любовен филм и напълно изключих за плакатните послания. Мислех си, ето, Джон Дън към края на дните си също се е ориентирал към монологични теми, към Бог, дори към програмната за времето сонетна форма. Защо не и Вендерс. Себастиао Салгадо, герой от любимия ми Вендерсов филм, е също пример как с времето се свива под мащабите на величествени природни гледки и метафизични процеси, а в подножието им човек неизбежно се смалява.
Това ли е остаряването? Да ти казват как езикът ти обеднява и окото ти губи очаквания фокус? Констатация на това, което вече не си?

тя

15.3.18

цял ден не си ме приближавала
чудя се аз ли те изоставих
или ти най-после пожела да бъдеш забравена
Утре ще има слънце, ще видя Йоана и ще ида на изложба, за да видя как слънцето прониква музея. Ще мисля за портрети на жени. За собствените си портрети, добре архивирани. Вероятно ще ми се прияде сладолед. Вероятно ще зачета малко, неразвълнувана. Ще си подаря 16 март.
Колко често напоследък пиша на приятелки "пише ми се". А не пиша. Как е писането ти в този момент, би попитала Бени. Центробежно, бих отговорила.
Сънувам много секс. Гъстият като меласа секс на езиците навсякъде по тялото. Някой ме гледа, нека ме гледа. Сексуалността ми е неприкосновеното ми аз, това, което никой не успя да ми вземе и направи свое - нито възпитание, нито пренебрежение, нито наказания, заплахи, обвинения, нито един мъж, бил той баща или любим.
Пише ми се за секс, за миризмите на местата, по които стъпвам, за бога, в който не вярвам, за нещата, които правя с ръцете си.

14.3.18

Сама се учих да карам колело.
На село е прашно и топло. Имам синя Зайка, с която много се гордея. Някой е махнал помощните колела и ме е оставил да се занимавам сама.
Години по-късно се чудя откъде това упорство да покажа, че мога. Тази решителност.
Падам безброй пъти, плача, накрая разбирам как.
Колелото после става електриково балканче weekend, което мога да карам дори без ръце. Юнаците на село завиждат, че едно момиче кара по-добре.
Правим кушии до фурната, от където купуваме горещ хляб.

После взех книжка, която стои непокътната в портмонето ми. Последно карах на Нова година, с маратонките на една приятелка, вместо токовете, с които бях. Мразя да карам, но всъщност това, което ме ужасява, е отговорността. Не мога да си позволя да бъда неперфектна на пътя и не мога да понеса мисълта, че ще нанеса вреда. Абдикирам.

13.3.18

Сънувам, че съм родила грозно бебе с маймунско окосмяване по лицето. Веждите му са сключени, а по челото и страните му растат черни косми.
По някакъв начин ме е нямало на раждането - не си го спомням, разделени сме, не разбирам как така хем съм го родила, хем отсъствам.
Изпитвам срам, че не харесвам бебето и срам, че съм пропуснала раждането.

проекция на комплекса

Искам децата ми да се харесват.
а не
Искам децата ми да се харесват на...

11.3.18

Подарявам ти тази вечер. Мирише на април и малко на джойнт по канала. Слушам Dido и вървя към НДК за новия филм на Вим Вендерс. Вечерта почернява в стъклата на една грозна сграда, пречи ми и не ми. Тази метакомуникация.

2.3.18

Много искам да те напиша,
ръбче на дума, която стои на езика ми.
Може би трябва да се разделим за малко,
да си дадем почивка, защото съм уморена от искане.

27.2.18

Четейки поезия, виждам отново теб. Т.е. поезията е архив на миналото, в което сме се съхранили криогенно.
Уханието ти е стъпка в непрогледното, ямб, след който се тътря.

24.2.18

В терапия съм от година и половина. Точно.
Проблемът, за който мислех, че отивам, е само мръсна пяна в сравнение с това, което изплува с времето. Оказа се, че съм разполовена. Разполовявам и всекиго край мен. Не само това, имам още много работа. Успокоих сърцето си и свиквам с мисълта, че терапията не те прави перфектен, а те събира с изгубените (и неродените) ти части.
Не вярвам в щастието, вярвам в насладата от живота, в спокойното отношение към важни неща като остаряването, смъртта и любовта, вярвам в желанието да се променяш и движиш.
Благодарна съм за всяко мъничко вглеждане и проглеждане. Напредвам бавно, имам страхотни съпротиви, понякога се налага да бъда наритана, за да се видя. Нарцистична съм и имам нездравословна нужда от внимание. Но се старая, не съм спирала да искам да си помогна. Мисля, че мрънкам много по-рядко и мисля, че слушам другите много по-добре. Опознавам суетата и гласа си.
Това нямаше да е възможно, ако мъжът до мен не беше стопроцентово подкрепящ, търпелив и благороден. Нито веднъж не ме попита колко още смятам да ходя, не подцени нито способностите на терапевта ми, нито собствената ми сила да се самолекувам. Дължа успеха си на себе си, но се чувствам много по-уверена с неговата безмълвна помощ.

12.2.18

Мамо,

сънувах как се къпеш във фотогенично езеро, много исках да те снимам.
Иска ми се да те помнех като по-млада. Помня как обичах да разресвам косите ти и да си играя с коприните ти. Замирах, когато с едно движение рисуваше очната линия над гъстите си мигли. Пожелавах си да мога така. Мога така.
Веднъж получи тежка бъбречна криза и татко обезумя от тревога. Той ми се скара, задето бях облякла нещо твое. Пожелах си някой така да ме обича. Обича ме.
Дълго време бях като зашеметена от аромата на прегръдката ти. Вече голяма и омърсена, пак се сгушвах в скута ти като безпризорно дете. Пожелавах си тази прегръдка до края на дните ми. Все още изпитвам същото, макар да се прегръщаме по-рядко.

1.2.18

Погледнат отдалеч, изглеждаш заплашителен. После образът омеква и се разнежва в бърза, щурмуваща усмивка.
Аз също се усмихвам като теб, но по-бавно, по-дълго. Погледната отдалеч, изглеждам уплашена.

31.1.18

Взряна в своята мъка, никога не се замислих колко мъка си изпитал ти.

29.1.18

Правото ти да мълчиш за това е също толкова уместно, колкото правото да говориш.
Може би е мит, че истината винаги излиза наяве, че всичко завършва справедливо и suum cuique. В живия живот малко неща зарастват добре и изцяло, и сигурно така трябва.

Nude III

27.1.18

Никога не ти беше достатъчно.
Рядко те гледах в очите, защото усещах
погледа ти като нещо, което пробива.
Думите ти избухваха като плесници
върху страните ми,
не ми оставаше нищо освен да се съглася,
че мога повече,
че вероятно съм тъпа,
че не давам достатъчно,
че върша нещо престъпно.
Дълго време се срамувах от себе си
и все още намирам място за този срам.
Все още мечтая да бъда обожавана от мъж
вместо да обожавам себе си.
Всяко момиченце е дъщеря,
татко.

Nude II

22.1.18

Не съм сигурна какво е. Какво пресуши думите ми. Вечер се будя и започвам да разказвам и рисувам всичко в ума си, не просто будна, а истински нащрек стоя за образите, които идват в малките часове. Въртя се, опитвам се да задържа очите си затворени, шумовете се видоизменят в неща, които не са. Толкова много ми липсва да изпитам онова траещо секунди облекчение, след като напиша нещо, което е било важно да изхвърля. Може би нямам какво да изхвърля? Или сигурно не умея да преживявам процеса на асимилиране на чувствата и събитията, искам го вън от мен час по-скоро.

Никой не е виновен за това. Мисля, че от всичките си способности най-много съм вярвала винаги в писането. Възможно ли е тепърва да открия нещо, в което ще се чувствам по-уверена? Дълбоко се съмнявам.

nude I

16.1.18

Все още си момиче, което няма достъп до себе си.
Изплашено животно с оръжие. Животно оръжие.

15.1.18

накрая спомените няма да се различават -
случилото се и мечтаното ще сa все част от миналото.

18.12.17

Странно главоболие почуква в главата ми. Дали не е от Павич и всичките му коси, трапчинки, мустаци, нахуйници, пръстени и чайове от коприва с мед? Или може би от пренавиването последните дни, сгрешените джинджифилови сладки (как можеш да сбъркаш сладки?) и бесовете, които упорито ме яздят, когато знам, че трябва да се събирам с хора.

Тази сутрин се събудих в 05:50. Главоболието удряше, синусите ми пулсираха необичайно силно. Почетох пак от Транстрьомер, защото в поезията му винаги е здрач, лъха на море, гора, времето става лабиринт. Ставаше дума за исландския ураган, който Търнър би рисувал привързан за статива си. Учудващо е как добре се слегнах с този швед.

А вътрешно ме е обгърнало топло спокойствие. Глад, който прилича на болка, както пише Павич, но такъв, който ти е необходим, за да се движиш.


14.12.17

Много е наивно, но да си кажа. ♡ 


Благодаря на себе си, че имах и имам смелостта да се изправям непрестанно срещу неща, които досега не съм искала или не съм била готова да чувам. Вече мога да поемам истината, не мога да избягам от нея дори да искам и въпреки склонността да интелeктуалнича, когато искам да (се) излъжа.

Благодарна съм и за стабилността на здравето си. Мисля, че то се дължи главно на горната точка. Виждам как това се отразява и на детето ни. Винаги съм вярвала, че за да е щастливо едно дете, е необходимо и родителите му да са щастливи. Здравословните ми проблеми в последните 4 години бяха външното проявление на срива, който преживях покрай житейския си преход. Скоро четох, че сривовете са точно викът на психиката ни за здраве, ментално и физическо.

Повече от радостна съм, че започнах да танцувам. Предизвиках се извън зоната си на комфорт и започнах да обръщам внимание на тялото си като жена. Спортната мускулатура, с която се гордеех, вече не ме привлича така, както ме привлича изяществото и мекотата на танца. Танцът ме срещна и с дълбоко вкоренени задръжки, за това също съм благодарна.

Благодарна съм, че отново започнах да се прибирам вкъщи с желание и удоволствие. Отново започнах да искам да готвя. Прибирам Самуил от градина с нетърпение, говорим си и се пръскам от удоволствие. Мисля, че свързвам дома си с това, че когато се приберем след дълъг ден, той ще поиска моцарела, ще поиска филмче, аз ще си налея вино и ще приготвя нещо за вечеря, ще чакаме татко му и това е предвидимостта на рутината, която носи сигурност. Също като при бебетата. Ето, в момента това ми е достатъчно.

Благодарна съм за съдомиялната, свободния роуминг, киндъла и халата, с който се завивам в зимните сутрини. Ха.

Благодарна съм, че тази година ми донесе нормална работа, с човешки условия и човешко отношение към хората от екипа. Аз съм част от този екип и се справям нелошо.

12.12.17

Никога не съм очаквала, че толкова много ще искам да предпазя сина си от определени свои особености на характера. Току помислиш, че се справяш добре в тази посока, хоп - осъзнаваш, че пробойните се случват другаде.

Не съм преполагала, че ще бъда майката, която съм.

Към шест тази сутрин се промъкна в леглото ни - татко му вече беше долу и работеше. В просъница го видях как ми се усмихва и ме потупва лекичко по бузата. "Спи си мамо, аз просто ще полегна до теб".

11.12.17

Кое не удря на кухо в тази стая? Кое е точно такова, каквото казваш, че е?

9.12.17

И все пак трябваше да я подаря онази яйцеклетка. Две години по-късно съжалявам горчиво. Мисля, че за първи път в живота си изпитвам нужда да направя нещо за някого, с когото нямам нищо общо.

'n sync

6.12.17


Много добре обобщена версия на 2017-а. Личи си колко важни, ако не и най-, са текстовете. Ужасно се радвам как развивам вкуса си, в началото от нужда да избягам от определена музика, а после - от истинско меломанско любопитство.

Моята приятелка Све скоро се записа на пеене. Чрез нея отново успявам да изровя любовта към разбирането, разчитането и възпроизвеждането на музика. Гордея се, че това е един от талантите ми. Гласът ми не е нищо необикновено, но знам, че си има mojo, което хората харесват.

Ясно си спомням няколко много силни музикални момента - как пускам сълзи на Adeline в трамвая на път за офиса; как се возим в колата на връщане от Копривщица и пея с цяло гърло на Hurt me; как вървя сама в много ранното утро на рождения си ден в Созопол, с Лора Марлинг в ушите; как очите ми се разширяват, когато за пръв път чувам Pleader; как Алисън Голдфрап започва концерта си в Берлин с любимата ми нейна песен - Utopia; как се разтягаме на Makeba в часа по съвременен танц; как Бьорк ме е съкрушавала с почти всяка своя песен и дори веднъж дойде в съня ми, защото искаше да си поговорим.

Мерси, спотифаю.

5.12.17

Хризантемите винаги ми напомнят на дядо. Когато си отиде преди 3 години миришеше на тежък дъжд и хризантеми.
Гледам вкъщи винаги да има цветя, но през октомври и ноември е най-хубаво, защото хризантемите издържат по две седмици и чак след това, когато почнат да загниват, се усеща лек дъх на труп. Стерилен и неопределим.
Тази есен изпрати и роднини на близки мои приятели. Виждам тленността все по-ясно и се опитвам да се помиря с това. Дни наред ги оплаквам, като всъщност май плача за смъртта в себе си.

4.12.17

Дава ми да държа корема ѝ с едната ръка, а опашната кост да подпирам с другата. Гледам го как се раздвижва като отделно същество, което се издува и прибира, издува и прибира, срамежливо мокро тяло, женско като прилив. Хайде, хайде, можеш - казва - не го гледай, само го дирижирай с мисълта си.
Ханшът ми вае осморки, толкова ерогенно и естествено, колкото никога не бих предположила. Оставям се на трептенията, които напомнят на прекъснат в полета си оргазъм. Събирам езика - център, диагонал, център, туист, плие, ронд, шими, контрехт. Това е като да се научиш да се гледаш, без да се гледаш, само да се усещаш и да се виждаш интуитивно. Изключително трудно е. Кожата се навлажнява от усилието да танцуваш отвътре и да се усмихваш на образа си. Много съм щастлива.