Филмът снощи накратко:
местата, по които сме минавали толкова пъти -
леко винетирани по краищата,
мъжки хор, който те помита,
строшава ти главата все едно си задрямал
в камбана,
малко динозаври,
сос за спагети,
една жена, която е решила да мълчи
и един мъж с брада и зле изиграна вина.

В надписите накрая пише
на всички наши любови.

Иначе не ми хареса.

Какво щеше да направиш, ако не се страхуваше?

Представи си, че имаш всичко, за което копнееш. Какво прави удовлетвореното ти аз?

Доколко сме зависими от децата си?

Имаш ли нужда да получаваш признание за усилията си? (Ами ако си ги получил, но не си забелязал? по Катерина Стойкова)

Какво значи да си добър приятел?

Вярваш ли, че трябва да се отнасяш с хората така, както искаш да се отнасят с теб?

Правиш ли анонимни дарения?

Какво би направил за чуждо внимание? Колко ти е важно?

Еднакви неща ли изискваш от другите и от себе си?

Какво би казал на 15-годишното си аз?

Вярваш ли, че човек заслужава партньора си?

Кое е най-важното нещо в работата?

За какво искаш да харчиш парите си?

Умееш ли да се храниш/ забавляваш/ пътуваш сам?

Увежение или компромиси във връзката?

Стои ли телефонът ти до теб на масата, на която се храниш?

Ти си нещо на френски, mon mec -
пише се повече, отколкото се чува.

Неразбираемо е как нещата стават по-големи, когато чувствата не могат да излязат навън. Събудих се от собствения си глас, изправена в леглото, всичко изглеждаше уголемено и безнадеждно като в антиутопия.
С времето явно съм станала малко по-дебелокожа. Вълненията ми изригват на умерени тласъци.
И все пак сърцето си намира пролуки. Събужда те нощем, пристяга, избира саундтрак.

Тишината.

Светлината, която разцепва предметите, ненадейно нахлула
отнякъде.
Клементина,
чаша с вода, отпечатък червило.
Ти.

Цял ден беше като събуждане след упойка. Току се съглася с обстоятелствата, и хоп! линията прекъсва, в паузата примигванията дори болят, Доротея се разполовява и оставя едната половина да се изплъзне в
Три неща направих за първи път днес.
Не си пожелах нищо. Не насочих ума си към нищо, не задействах нищо. Просто се завих и си пуснах стягащ шведски филм.
Отказах се от плановете си. Не излязох да тичам, не излъсках баните, не си проверих баланса в картата. Не се разтревожих. Да нямаш план и посока било осмото чудо на свeта. За първи път в живота си не стисках нищо здраво в продължение на цял един ден.
Пих чай, без да съм болна.
Бих искала да мога да постоя още малко в упойка.

her sexual drive

да очакваш търсиш НЕ -
любов към агресора.

even lovers drown

Ще се върна към преподаването. Ще стана отново учител.

за страха и чудото

неща, които съм чувала за цезаровото сечение:

това не е истинско раждане

страх я е да роди

лигави се

не носи на болка

предпочита да си плати и някой друг да свърши работата вместо нея

ами тя нищо не направи, само си лежа

бил ѝ тесен тазът, глупости

докторът само иска по-бързо да приключи

бебета, родени чрез секцио, не се научават да се борят в живота

Слава богу, успях да се освободя от срама си, че синът ми се е появил оперативно. Не просто се освободих, а се гордея, защото е здрав и силен, а аз се възстанових много бързо.
Да, боли зверски и дълго.
Да, облекчена съм, че половият ми орган не е бил разкъсан.
Да, тазът ми е тесен. Като на милиони жени по света, които нямат късмета да им бъде помогнато като на мен, за някои това е фатално.
Да, страхувах се като всяка жена, която ражда. Не от болката. Това е вселенски страх, който няма общо с болката.
Да, след секцио е много по-трудно да накараш бебето си да засуче, да се изправиш, да проходиш, да се смееш, да спортуваш.
Да, след операция носиш белег, в началото плътен и отвратителен, после - фин и почти красив  (стига да не пресича татуировката ти по средата). Но белег, който показва, че там се е случило чудо.

Започнах да преосмислям съдбата на моето раждане. Вече пропускам покрай себе си всякакви коментари за това какво е можело да бъде. Тогава се случиха много неща, за които вече съм си простила, и се чувствам наравно жена и майка с другите.

Странно е как помня не безумния ни вакуум, а моментите, когато стояхме сгушени като зародиши. Един в друг, с ритмичните трептения на миглите ни, луничките, които преброявах по носа ти, музиката, гъгнеща космически. Телата ни в разпад или пък толкова напрегнати, че се стремят към вцепенение. Вкуса ти помня от тогава. Материите ти, текстурите, които епидермисът зазижда вътреклетъчно. Така в главата ми секунди траят цяла вечност.

М.

Висока е и бяла.
Потта ѝ мирише на човек,
който се е любил в колата.
Примигва на каданс,
дъхът ѝ блика кестеняво (риж при залез),
кракът величествено дълго се повдига.

Младостта тактува.

Има една черта, която пресича лицето ти.
Красиво и свежо е, младо дори,
но нещо сбъркано прозира,
наднича шизофренно.
Лъжата ти лъщи, крехко е
стеблото на наедрялото ти самочувствие.
Не те харесвам, не те харесвам,
а нещо в мен иска да си ти.
Така ще мога сигурно да те задраскам.

3 години без дядо. Много ми липсва.

Толкова време отнема да свикнеш с мисълта, че животът те лишава от нещата, които не са правилни за теб, нищо че толкова много ги искаш.

Желанията ни са стрели, насочени към нас.

Упорстват сенките на хора, които са ни наранили, защото сме им се възхищавали. Следователно възхищението е завист, облечена като безсилие. 

Учим се да мълчим там, където най-много ни боли, за да можем да опишем раната. Да я изобразим както можем. Така ще се оттеглим от нея.

К.

Почеркът ѝ прилича на кардиограма. 3 сутрешни страници без език, само трептения на ръката. Разлиства тетрадката с импулси. Момиче.

Казваш на глас думите и те оживяват.

Едно и също нещо ли изпитват хората,

които творят, и тези, които назовават истината?

Животът те пита

Защо план б стана план б?

Един писател в съня ми ми казва
Почети ми от книгата ми
и аз почвам да чета, но това са мои неща
и ме е срам от тях, и се задавям.
Една художничка ми оголва гърба си -
красив, слаб гръб в нежнозлатисто.
Все така това, което съм, ме притеснява,
все така не вярвам, че това, което имат другите,
съм всъщност аз.

Замислих се доста за #metoo споделянето в интернет в момента и осъзнах нещо отвратително. Че паметта ми е допуснала всякакви случки със сексуални подмятания да бъдат приети като "това се случва на всички". И за миг не съм помислила, че съм единичен пример, едва ли не - всичко това е чудовищно нормално.

Да, мисля, че абсолютно всяка жена в някакъв момент е била жертва на намеци/обиди/нападения. Това, че сега започна да се говори ясно и високо, е тъжно и говори колко много примирение, срам и вина стои зад всичко. С ужас четох историите на жертвите на Х. У., разказа на Бьорк, изобщо всеки разказ на познати или непознати. Първоначално паметта ми бе блокирала за подобни събития в моя живот. Днес докато пресичах улицата, някой се провикна от колата си, че ако се усмихна, съм щяла да бъда по-хубава. Запитах се защо - за да ме харесват повече мъжете ли? Не мога ли да си позволя да НЕ се усмихвам и да НЕ ми е важно какво мисли останалият свят за мен?

• Помня страха, с който се прибирах от репетиции в късните зимни следобеди. Ексхибиционисти и нещастници сe срещаха често. Първият пенис, който видях в живота си, е този на някакъв изрод в парка, посред бял ден. Показа го лично на мен и ме гледаше в очите. Бях на не повече от 10.
• Помня как на около 15 един мъж вървя дълго след мен, докато отивах на плаж, и говореше колко хубаво било тялото ми. 
• Помня унизителните изпитвания на учителя по физика в гимназията. Аз и още 2-3 съученички, позор за физиката, но с физика, която той обичаше да гледа изтегнат като паша зад бюрото си. Много си хубава разплакана.
• Преди години не можах дълго време да обясня на един субект, с когото бях имала неблагоразумието да изляза, че не искам повече да го виждам. Директно започна да ми обяснява как след като спим заедно, съм щяла да си променя мнението. Пишеше ми смс-и, в последствие започна и да ме обижда и да казва, че се държа като ощипана госпожица, че си го прося.
• Подсвиркванията по време на джогинг съм приела, уви, също като част от нещата.
• За мен често се съди по външния вид. Това че съм хубава е било обявявано като част от преимуществата ми, за да ме вземат на работа. Мисля, че от това се срамувам най-много.

За щастие, никога не съм преживявала физическо сексуално насилие. Подминавам уж случайните докосвания и mansplaining от мъже, които бегло познавам, но които смятат, че щом знаят името ми, могат да скъсяват дистанцията. Съчувствам с цялата си душа на хората, които не са имали моя ''късмет''. 

sci-fi

Нищо не променя този спомен. Затваря се във капсула и тъгува отвътре за бъдеще непоправимо.

казах нещо лошо за човек, с когото не се харесваме, на човек, който няма нищо общо. не ми отива подобно поведение и веднага съжалих, защото този екзорсизъм не ми донесе никакво облекчение.

преди бях настроена другояче, но обиденото ми его се надигна.

чудя се защо се налага само с ненавист да прогонвам спомени за хора, с които съм се чувствала прекрасно. това ли е единственият антидот? случвало ви се е - обичате се с някого много, струва ви се, че си пасвате съвършено, но по някакви причини пътищата ви се разделят. после толкова силно ви боли, че отричането и ненавистта се превръщат в естествен инстинкт за самосъхранение. не искате човекът да страда, не искате да го наранявате, дори пренебрегвате всички обиди, но просто не искате да знаете повече за него.

понякога ти се иска да си приятел с грешния човек. check.

друг път ти се привижда приятелство там, където не вирее нищо друго освен споделена обедна почивка. 

мисля доста за отношенията си с хората и пътите, в които съм постъпвала несправедливо. или - не дай боже - незаинтересовано. правило номер едно - никога не подценявай проблемите на другите. това, че не говорят за тях, не значи, че ги нямат. правило номер две - никога не говори само за своите проблеми. само смъртта е непоправима. правило номер три - с напъване всичко е обречено.

да, съжалявам, че с определени хора сме се променили безвъзвратно и не е имало начин да запазим връзката си. съжалявам, че с други не съм я развила. съжалявам за предразсъдъците, които понякога съм имала, за това, че понякога съдя хората по вида, че имам отвратително натрапчиво чувство за нередност в някои човешки погледи. съжалявам, че понякога съм високомерна. благодаря на тези, които са все още край мен и успяваме да сме си утеха.

мракът в стаята ми -

завила съм едно затишие пред буря.

за тук или за навън?

за вкъщи.

Никой не обича да му казват, че ще му мине.
Да не би случайно да ни мине и всичко да си е пак същото.

не сме накъсани,

а някой ни изряза -

крехки фигурки, които

оживяват само в подходящо

осветление.

ювелирни и застинали

в монотонно настроение.

когато си отместиш погледа,

ни няма.

Колко малко красота има тук, откакто се отделих. Останал е само скелетът. Липсва ми всяка дума, която имах тогава, всичко, което ми носеше Драмата. Думи като остъргвам, улов, утроба, скърцам, коси, вълнувам, пресъхвам, сок.

Писането ми не може да се изправи оттогава. Озверяло от глад.

скрили сме се от нещата, които не искаме да виждаме.
добре, че имаме работа, която да ни поглъща,
семейства, които да ни прегръщат
и път, по който да не можем да се връщаме.

Припознавам се десетки пъти в един и същ човек. Сакото. Очилата. Завива ми се свят от струпването на секвенции.
Жените в метрото в 17.30 са най-уморените жени в София. Гледат фиксирано в една точка. Всички с еднакво блуждаещи очи, всички с остаряващите ръце на жените на средна възраст (ръцете май първи ни издават). Завива ми се свят от струпването на толкова празно изтощение.