8.11.17

Цял ден беше като събуждане след упойка. Току се съглася с обстоятелствата, и хоп! линията прекъсва, в паузата примигванията дори болят, Доротея се разполовява и оставя едната половина да се изплъзне в
Три неща направих за първи път днес.
Не си пожелах нищо. Не насочих ума си към нищо, не задействах нищо. Просто се завих и си пуснах стягащ шведски филм.
Отказах се от плановете си. Не излязох да тичам, не излъсках баните, не си проверих баланса в картата. Не се разтревожих. Да нямаш план и посока било осмото чудо на свeта. За първи път в живота си не стисках нищо здраво в продължение на цял един ден.
Пих чай, без да съм болна.
Бих искала да мога да постоя още малко в упойка.

7.11.17

her sexual drive
да очакваш търсиш НЕ -
любов към агресора.

3.11.17

even lovers drown

1.11.17

Ще се върна към преподаването. Ще стана отново учител.

за страха и чудото

30.10.17

неща, които съм чувала за цезаровото сечение:

това не е истинско раждане

страх я е да роди

лигави се

не носи на болка

предпочита да си плати и някой друг да свърши работата вместо нея

ами тя нищо не направи, само си лежа

бил ѝ тесен тазът, глупости

докторът само иска по-бързо да приключи

бебета, родени чрез секцио, не се научават да се борят в живота

Слава богу, успях да се освободя от срама си, че синът ми се е появил оперативно. Не просто се освободих, а се гордея, защото е здрав и силен, а аз се възстанових много бързо.
Да, боли зверски и дълго.
Да, облекчена съм, че половият ми орган не е бил разкъсан.
Да, тазът ми е тесен. Като на милиони жени по света, които нямат късмета да им бъде помогнато като на мен, за някои това е фатално.
Да, страхувах се като всяка жена, която ражда. Не от болката. Това е вселенски страх, който няма общо с болката.
Да, след секцио е много по-трудно да накараш бебето си да засуче, да се изправиш, да проходиш, да се смееш, да спортуваш.
Да, след операция носиш белег, в началото плътен и отвратителен, после - фин и почти красив  (стига да не пресича татуировката ти по средата). Но белег, който показва, че там се е случило чудо.

Започнах да преосмислям съдбата на моето раждане. Вече пропускам покрай себе си всякакви коментари за това какво е можело да бъде. Тогава се случиха много неща, за които вече съм си простила, и се чувствам наравно жена и майка с другите.

27.10.17

Странно е как помня не безумния ни вакуум, а моментите, когато стояхме сгушени като зародиши. Един в друг, с ритмичните трептения на миглите ни, луничките, които преброявах по носа ти, музиката, гъгнеща космически. Телата ни в разпад или пък толкова напрегнати, че се стремят към вцепенение. Вкуса ти помня от тогава. Материите ти, текстурите, които епидермисът зазижда вътреклетъчно. Така в главата ми секунди траят цяла вечност.

М.

26.10.17

Висока е и бяла.
Потта ѝ мирише на човек,
който се е любил в колата.
Примигва на каданс,
дъхът ѝ блика кестеняво (риж при залез),
кракът величествено дълго се повдига.

Младостта тактува.
Има една черта, която пресича лицето ти.
Красиво и свежо е, младо дори,
но нещо сбъркано прозира,
наднича шизофренно.
Лъжата ти лъщи, крехко е
стеблото на наедрялото ти самочувствие.
Не те харесвам, не те харесвам,
а нещо в мен иска да си ти.
Така ще мога сигурно да те задраскам.
3 години без дядо. Много ми липсва.
Толкова време отнема да свикнеш с мисълта, че животът те лишава от нещата, които не са правилни за теб, нищо че толкова много ги искаш.
Желанията ни са стрели, насочени към нас.
Упорстват сенките на хора, които са ни наранили, защото сме им се възхищавали. Следователно възхищението е завист, облечена като безсилие. 
Учим се да мълчим там, където най-много ни боли, за да можем да опишем раната. Да я изобразим както можем. Така ще се оттеглим от нея.


К.

25.10.17

Почеркът ѝ прилича на кардиограма. 3 сутрешни страници без език, само трептения на ръката. Разлиства тетрадката с импулси. Момиче.


24.10.17

Казваш на глас думите и те оживяват.
Едно и също нещо ли изпитват хората,
които творят, и тези, които назовават истината?

Животът те пита

Защо план б стана план б?
Един писател в съня ми ми казва
Почети ми от книгата ми
и аз почвам да чета, но това са мои неща
и ме е срам от тях, и се задавям.
Една художничка ми оголва гърба си -
красив, слаб гръб в нежнозлатисто.
Все така това, което съм, ме притеснява,
все така не вярвам, че това, което имат другите,
съм всъщност аз.

18.10.17

Замислих се доста за #metoo споделянето в интернет в момента и осъзнах нещо отвратително. Че паметта ми е допуснала всякакви случки със сексуални подмятания да бъдат приети като "това се случва на всички". И за миг не съм помислила, че съм единичен пример, едва ли не - всичко това е чудовищно нормално.

Да, мисля, че абсолютно всяка жена в някакъв момент е била жертва на намеци/обиди/нападения. Това, че сега започна да се говори ясно и високо, е тъжно и говори колко много примирение, срам и вина стои зад всичко. С ужас четох историите на жертвите на Х. У., разказа на Бьорк, изобщо всеки разказ на познати или непознати. Първоначално паметта ми бе блокирала за подобни събития в моя живот. Днес докато пресичах улицата, някой се провикна от колата си, че ако се усмихна, съм щяла да бъда по-хубава. Запитах се защо - за да ме харесват повече мъжете ли? Не мога ли да си позволя да НЕ се усмихвам и да НЕ ми е важно какво мисли останалият свят за мен?

  • Помня страха, с който се прибирах от репетиции в късните зимни следобеди. Ексхибиционисти и нещастници сe срещаха често. Първият пенис, който видях в живота си, е този на някакъв изрод в парка, посред бял ден. Показа го лично на мен и ме гледаше в очите. Бях на не повече от 10.
  • Помня как на около 15 един мъж вървя дълго след мен, докато отивах на плаж, и говореше колко хубаво било тялото ми. 
  • Помня унизителните изпитвания на учителя по физика в гимназията. Аз и още 2-3 съученички, позор за физиката, но с физика, която той обичаше да гледа изтегнат като паша зад бюрото си. Много си хубава разплакана.
  • Преди години не можах дълго време да обясня на един субект, с когото бях имала неблагоразумието да изляза, че не искам повече да го виждам. Директно започна да ми обяснява как след като спим заедно, съм щяла да си променя мнението. Пишеше ми смс-и, в последствие започна и да ме обижда и да казва, че се държа като ощипана госпожица, че си го прося.
  • Подсвиркванията по време на джогинг съм приела, уви, също като част от нещата.
  • За мен често се съди по външния вид. Това че съм хубава е било обявявано като част от преимуществата ми, за да ме вземат на работа. Мисля, че от това се срамувам най-много.
За щастие, никога не съм преживявала физическо сексуално насилие. Подминавам уж случайните докосвания и mansplaining от мъже, които бегло познавам, но които смятат, че щом знаят името ми, могат да скъсяват дистанцията. Съчувствам с цялата си душа на хората, които не са имали моя ''късмет''. 


sci-fi

17.10.17

Нищо не променя този спомен. Затваря се във капсула и тъгува отвътре за бъдеще непоправимо.
казах нещо лошо за човек, с когото не се харесваме, на човек, който няма нищо общо. не ми отива подобно поведение и веднага съжалих, защото този екзорсизъм не ми донесе никакво облекчение.

преди бях настроена другояче, но обиденото ми его се надигна.

чудя се защо се налага само с ненавист да прогонвам спомени за хора, с които съм се чувствала прекрасно. това ли е единственият антидот? случвало ви се е - обичате се с някого много, струва ви се, че си пасвате съвършено, но по някакви причини пътищата ви се разделят. после толкова силно ви боли, че отричането и ненавистта се превръщат в естествен инстинкт за самосъхранение. не искате човекът да страда, не искате да го наранявате, дори пренебрегвате всички обиди, но просто не искате да знаете повече за него.

понякога ти се иска да си приятел с грешния човек. check.

друг път ти се привижда приятелство там, където не вирее нищо друго освен споделена обедна почивка. 

мисля доста за отношенията си с хората и пътите, в които съм постъпвала несправедливо. или - не дай боже - незаинтересовано. правило номер едно - никога не подценявай проблемите на другите. това, че не говорят за тях, не значи, че ги нямат. правило номер две - никога не говори само за своите проблеми. само смъртта е непоправима. правило номер три - с напъване всичко е обречено.

да, съжалявам, че с определени хора сме се променили безвъзвратно и не е имало начин да запазим връзката си. съжалявам, че с други не съм я развила. съжалявам за предразсъдъците, които понякога съм имала, за това, че понякога съдя хората по вида, че имам отвратително натрапчиво чувство за нередност в някои човешки погледи. съжалявам, че понякога съм високомерна. благодаря на тези, които са все още край мен и успяваме да сме си утеха.

16.10.17

мракът в стаята ми -
завила съм едно затишие пред буря.

за тук или за навън?
за вкъщи.

13.10.17

Никой не обича да му казват, че ще му мине.
Да не би случайно да ни мине и всичко да си е пак същото.
не сме накъсани,
а някой ни изряза -
крехки фигурки, които
оживяват само в подходящо
осветление.
ювелирни и застинали
в монотонно настроение.

когато си отместиш погледа,
ни няма.

12.10.17

Колко малко красота има тук, откакто се отделих. Останал е само скелетът. Липсва ми всяка дума, която имах тогава, всичко, което ми носеше Драмата. Думи като остъргвам, улов, утроба, скърцам, коси, вълнувам, пресъхвам, сок.
Писането ми не може да се изправи оттогава. Озверяло от глад.

скрили сме се от нещата, които не искаме да виждаме.
добре, че имаме работа, която да ни поглъща,
семейства, които да ни прегръщат
и път, по който да не можем да се връщаме.

11.10.17

Припознавам се десетки пъти в един и същ човек. Сакото. Очилата. Завива ми се свят от струпването на секвенции.
Жените в метрото в 17.30 са най-уморените жени в София. Гледат фиксирано в една точка. Всички с еднакво блуждаещи очи, всички с остаряващите ръце на жените на средна възраст (ръцете май първи ни издават). Завива ми се свят от струпването на толкова празно изтощение.

Минава 23 ч., разглеждам ИГ профила на Азиа Ардженто и се дивя на толкова смелост. Известното ѝ гадже, мой астрален събрат, ѝ пише мили коментари под повечето снимки, но не лигаво мили, а просто "Гордея се с теб. Ти си най-силната и най-интересната жена, която познавам", по такъв начин мили.
Мили Антъни, не бих искала да имам нужда мъж да ми казва подобни неща, но, факт, искам мъжът да ми казва "Ти си най-силната и най-интересна жена, която познавам". Друг е въпросът, че мъж, който се изживява като герой, не е способен на такива думи, но това е наистина ДРУГ въпрос.
За добро или лошо, никога не получавам точно това, което си представям, но се утешавам с мисълта, че получавам това, което ми е нужно в момента. Може би отсъствието на мъжката фигура, като пиедестал, на който да стъпя, е съвсем резонно. Да, падам си по PDA's, но възторгът на любимия няма как да съществува без моя собствен възторг от мен самата.
По-скоро харесвам живота си. От една година се опитвам да разбера защо е такъв и какво мога да поправя. Усещам индивидуалността си все по-ясно, все по-комфортно ми е с мен, разбирам недостатъците си и по-рядко се самобичувам. Случва се, разбира се. Толкова пъти преди съм вярвала, че ей го, това е, от тук нататък няма да се променя. Ами не. Толкова пъти още ще се променям.

9.10.17

Онова чувство, когато си загубил някого или нещо и толкова много си плакал, че вече си напълно пресъхнал. Тялото ти е болезнено, очите - с тежки подпухнали кръгове, никаква светлина.
Когато нямаш какво повече да дадеш, идва такова облекчение! 

за когато реша да се оплача от нещо:

6.10.17

бавният, неизмерим труд
ме поглъща
излизам от къщи в треска, бързам през дворчето
на детската градина, където оставям сина си
ще ме вземеш днесутре, казва той
ще те взема довечера, поправям
обичам те и приятен ден са нещата,
които обменяме, докато се целуваме по устата
и после всеки поема към своето днесутре
той - в нелепите си кроксове
аз - в обувките с тракащи токове

листата поемат от чаткането
стомахът ми стърже
не знам как съм се издокарала днес,
но казват, че съм красива
машинално благодаря, поизпотявам се
работя, грижа се за дома си, мускулите си
и ума си
това дребно вглеждане в дните
ми е толкова противно
баналното повтаряне на екзистенца
но денят е мой и го живея.

5.10.17

майка жали чак до гроба
хората умират.
и млади хора умират.
и бебета умират.
у-ми-рат.

3.10.17

Чета доста особена книга - Химера на Джон Барт. Обичайно харесвам метакниги. Харесва ми да чета за писането и литературата. Това е едната страна. В тази книга става дума за мъже, които са силно погълнати от своя (разказвачески) талант, а това пречи на нормалната любовна връзка. Казвам го съвсем между другото, защото още не съм съвсем убедена дали проблемът на нефункциониращите любови е егоцентричният мъж (това е втората страна). Така де. Тук има митове, приказки, огромни ерекции, които неминуемо спадат, когато мъжът/ героят се окаже пред достойна (равна?) жена, смъртоносен секс, музи със спортни коремчета, досадни философствания около темата, приятно шизофренна корица от Борис Праматаров, която не непременно ми харесва, но ме поглъща.
Това, което ме държи в на моменти тегавото повествование, е усещането, че държа нещо голямо. То няма да ми обясни нищо, нито ще се престори на многознаещо. Напротив. Според мен тук един несретен мъж писател се опитва да обясни защо и как пише и да оправдае с това несгодите си с жените.
Способни ли са хората да съвместяват любовта си към нещо с любовта си към някого? Защо не говорим просто за любов.