3.6.17

extraordinarily pretty teeth
beauty lingers out of reach
(deadcrush)

зъбите ти
дръж си езика

2.6.17

Цял ден изкарах в слушане на relaxer и за пореден път виждам колко много прави музиката с мен. "Създала си цяла история", казва Йоана и знам, че не може да бъде по-добре казано. Историята, която съм си създала, ме държи приклещена към едно неосъществено желание.

Ти обичаш страданието си.
Обичаш да привличаш вниманието към страданието си.
Всичко това не ти е нужно.

Кое ни държи там, в другото, в не-сега-то. Чувствителността? Осъзнаването на тленността в пълния смисъл на думата? Смъртта, която все по-често сее по пътя ни знаци?

Има много тъжна музика в relaxer. И точно това е релаксиращото. In happy agony we sing.
вцепенението след изумлението
никакви лунички повече
тук-там когато ги срещам, ще им казвам, че е гръмнало слънцето

Като се сетя колко ми е противно да виждам как някой си проси благодарност и признание, изведнъж си помагам да се откажа от същото. Не че не искам, но е противно. Благодарност и признанателност изпитвам само към хората, които понасят стоически всичките ми трансформации. Не хората всъщност, човекът.


1.6.17

ами ако започне да ми харесва да държа ножа от правилната страна?
само ще разделям, разделям, разделям
(повторението е важно)
без да се обръщам назад да видя дали някой ръкопляска

урок

за пръв път казвам поумнях вместо остарях

чиста

морето морето
изтласква ме като (пре)раждане
към едно по-чисто аз


31.5.17

Опитвам се да се сетя на колко щеше да станеш утре. Май на 85. Много е странно, с времето ми се иска да те познавах много по-добре. Помня мириса ти и меката отпусната кожа на прегръдката ти, когато заспивахме заедно преди повече от 20 години. И зъбите, и червилото, което неизменно слагаше преди да излезеш от къщи, дори когато вече беше набръчкана като папирус.
Иска ми се да те бях попитала много неща, но всъщност знам, че никога нямаше да те попитам. Защо беше с дядо? Слабата памет някакъв защитен механизъм ли беше? Суетата ти до последно на каква несигурност беше плод?
И аз имах моменти, в които си въобразявах, че нещо се случва с мен - че не виждам добре, че боледувам твърде често, че започвам да забравям... Никой не реагира на воплите ми за внимание и продължих с друго - писането.
До откат. Като луда. Всеки ден, всеки ден, всеки ден. И дори не се напъвам - просто идва.
Понеже адски ме е страх, че мога да стана теб, сега съм концентрирала силите си в това да се променям. Каквото стане. Мислех си дали и аз няма да умра на 83 през март, като теб и като твоята майка?
Сара в "The End of an Affair'' пише в дневниците си '' I'm a phoney, I'm a fake''. Толкова добре те разбирам, Сара. Аз също съм фейк, но много по-малко от хората, които живеят в доволството на самозаблудата си. Понеже вече нямам заблуди за себе си.
Имам твоите очи и ръце. Вкусът ти към дрехи и бижута също, предполагам. Всеки ден те виждам.
Какво се случва със спомените? Те ли изчезват или езикът, с който ги назоваваме? Какво имаше в онова глухо чакане на смъртта, докато синът ти промиваше раните ти от залежаването? Усещаше ли нещо? Искаше ли да кажеш нещо? Кое сетиво ти остана до последно?
Слушах Clay на Голдфрап в деня, в който умря. Your deep seeing eyes, ancient stars...


субтитри

как да слушам музика
и как да гледам филми,
след като.
нали.
споменът днес:
татуировка -
как боли
и колко я обичаш
(въпреки)
ти си роза
ти си крем 
ти си
винаги прав

30.5.17

"Нарцистичният тип иска да му захранваш егото с непрестанното си внимание и грижа. Намира така елегантни начини да те обиди; търпиш, търпиш, докато накрая не спреш да даваш." С.С. (цитат по спомен)

В редките ни през последните 4 дни съобщения разбирам, че тя страда, а аз съм щастлива. Ще възстановим баланса, обещавам ѝ. По много неща си приличаме, все повече се убеждавам.

Хубаво е да виждаш градове за пореден път. Ориентираш се бързо, знаеш какво да очакваш от местните, както и къде са капаните. Просто ходиш и се наслаждаваш на самотността си. Напомням си следващия път да пратя картички - струва ми се ужасно романтично, а и се улавях как си нареждам на ум: "Мила Б., на това място се изплесках със сладолед, но дори не го позабърсах. Човекоцентрично ми е и съм добре!" или "Мила С., жълтото преобладава като въглехидрат. Пращам ти тая картичка, написана с с радост и доволство, за да те напече и теб." или "Мила Е., не стигнах до рибата. По пътя ме пресрещнаха един колосален сандвич със свинско и водна чаша с кисело вино. Беше разкошно. Картичката е от тук някъде. Танти аугури!".

Та... балансът. Тук е, лежи до мен с 37.9 и не ме изпуска от очи. Казва "обичам те" и едно е сигурно - винаги, абсолютно винаги, трябва да избираме момчетата, които ни обичат.

26.5.17

Все още не мога да реша между vespertine и vulnicura
между

He's the beautifulest
Fragilest still strong
Dark and divine


и изплаканото и извиканото

show me emotional respect

между началото и края, между краката на на 14-годишната ѝ връзка с мъж, когото боготвори.

По целия железен път, който изминавам до работа, разговарям с триангелите на ∆ и Бьорк, която ме е затиснала с точната поезия за случая. Напомня ми за началото на майчинството, когато се чувствах напълно емоционално и физически изчерпана, а трябваше да продължа да давам. Това дори не е избор. Любовта не се ли свежда често до болката, която можеш да понесеш заради друг човек, а така, по пътя, разбираш що е праг, що е себеуважение и що е това сам да си сложиш компрес на раната. 
Не мога да спра да мисля и за филмите на фон Триер и наказаното добро.
Снощи заспах трудно към 1. Будя се разплакана малко по-късно, когато В. си ляга, защото съм убедена, че в леглото ми има черен хартиен паяк с оранжеви ивици на крачетата. Съвсем реално го виждам как пъргаво крачи до лицето ми. В. ми шъшка както на детето, когато се разплаче в съня си и трябва да го успокоим.
Събудих се с друг сън, с уста, пълна с карфици и неистовото желание да запея.


25.5.17

Иска ми се отново да можех да стъпя в онова бледо като мъгла убежище, където косата ми сама избираше да остане, наред с някоя намачкана мокра кърпа. Можех да се наблюдавам в кратките мигове на смирение като излязла извън тялото си, като чужденка.
Рамото ѝ - под странна тежест, приятно е, тихо като в гнездо. Пръстите ѝ лепнат, устата зее. Хубава е тая рошава мърла, говори няколко езика. Никой не я слуша, защото когато човек види нещо хубаво, може само да го гледа, без да го вижда, още по-малко да слуша.
Иска да се подпре на нещо.
Когато пиша, ставам нея. Преда внимателно пътеки, по които да се връщам лесно обратно. Времето има смисъл само когато можем да говорим за него. Позволявам многократни игри с мен и като че ли нито еднa не не стига. Къде ли е краят ми? Къде да се скрия? Убежището има ли го?
Мисълта ѝ е бистра и сочи напред и нагоре. Изглежда много по-млада и глупава, отколкото е. Изглежда много млада. Глупава. Е.
Къде си, инстинкт за самосъхранение? За една приятелка без гордост питам.
интересът е еднопосочен
връзката слаба
обхватът колеблив
приятели

overwhelmed

23.5.17

Томителен страх, както когато гледах Меланхолия. Затишието преди края.
Накрая ще си уморена, костите ще те болят, а когато заставаш на слънце, от теб ще се вижда само коса.

визуален мит

фрагмент от жена
нещо излетяло от себе си
със сянка, която единствена
стои на земята
така гъвкава, любима моя,
преминаваш от нежна пара
в шепата ми - твърда плът
на цвят си жълта
на вкус червена
а звукът ти бял е
като морска пяна

чете ми се много поезия и ми се купува
казвам на Све.
а коя ти е любимата дума?
а защо ти харесва тази книга?
къде те боли, защо хората са зли и
успяваш ли да си починеш?
такива въпроси ме вълнуват.

19.5.17

специално отношение
де го чукаш, де те чука

ne znam kakvo da pravia (seen)

18.5.17

… не знам какво да правя:
във мене живеят две души…

Сафо

прибери си наследствата, мила -
влачим цяла вечност



неизпратените
неполучените
черновите
самопорицанието
сдържането
негодуванието
тъгата
задраскването
вглъбението
виното
пак започна много да пушиш
ненормалната еуфория
май
алергиите
биволското сърце
сърцето ми на една година
сърцето ми и въобще
резервациите като лек
бягането
избягването

17.5.17

тъкмо преди да изляза за обедната си разходка
минавам да ти кажа
че цели трийсет минути не се сетих за теб
като че ли говоренето на английски изключва
всички липси като в ситуация на живот или смърт
паметта ти почва да се рови за спасителна реакция
и в мен нахлува синтаксис вместо теб
езикът винаги знае как да продължим напред

16.5.17

Имам нужда да отпратя и захвърля някои неща/хора от средата си - от апартамента и социалния си амбианс, за да мога да продължа добре.
Иска ми се всички, които не харесват вируталните ми изяви и ме следват по непонятни за тях причини, да се оттеглят. Както и онези, които някога са ме харесвали, но вече - не; тези, които смятат, че вече нямаме какво да се кажем; хората, с които сме си станали банални, пределно ясни и скучновати - unfollow, unlike и аста ла виста. Ще е хубаво да се разделим с хубаво, може и да не го разбирам директно, но просто вярвам, че в живота на всеки от нас ще се освободи място за някоя по-смислена връзка или по-пълноценна комуникация. Хората се променят и разделят, опитвам се да го сдъвча този факт, и не сме задължени да се харесваме вовеки.
Написах всичко това, защото понякога ми се случва да скролвам инстаграма си абсолютно безцелно и да се чудя този човек защо е във фийда ми. Предполагам мнозина изпитват същото по отношение на моите постове. Всички къкрим на едно място...
В живия живот съм доста обрана. Както каза една нова моя приятелка - много си сдържана, Доротея. Но усещам интимния свят на хората много добре, при това без да ровичкам и без да обговарям наличната база данни. Ако това ми е от хубавите страни, то от лошите е, че често непитането ми се тълкува като незаинтересованост и удобство в личната ми зона. Рядко това е така.
Така че, да, ако съм ви писнала, задраскайте ме. Така ще ми спестите много вътрешна борба как да постъпя с онези, към които аз изпитвам минусови емоции. Не ми се ще да хабя енергия в полемика, просто давам път.
преглъщам истината с усилие, тя все още ме стъписва, защото нали уж добре се познавам, нали уж знам кое как защо, но всъщност има толкова неща, до които не можеш да стигнеш сам...
всичко е наред, можеш да спасиш остатъка. мотивирана си да се справиш.
знаеш къде ще ти е трудно и какво вероятно никога няма да успееш да промениш.
понякога много ми се иска да съм като онези доволни в себе си хора, които се ласкаят от собствения си глас и обичат просто да бъдат последна инстанция, независимо дали са прави. сигурно е чудесно да си във вечен разрез с другите и това да те забавлява, вместо да те замисля.
но друга работа имам за вършене. да се одобря, да се щадя, да си прощавам. 

15.5.17

месо
зеленчуци
фелини
сънища
деца
нос
градски тен
крака
резервации
гледки
срещи
Дадох си сметка колко различно виждам детето си в изолацията на семейния балон. Колко нереална представа съм имала за него в продължение на много време.
Имало е моменти, в които съм се питала кога ще махне биберона, кога ще свали памперса, кога ще проговори, кога ще научи азбуката. Такива неща действително са ме тревожели, за някои дори съм се побърквала. Всичко се случваше от раз, тогава, когато той реши. Елиминираше всяко мое усилие да го вкарам в рамката на нормалното развитие, всеки мой въпрос защо не е като децата на другите. (Бел. ред. Не, излъгах. Не на нормалното развитие, а на свръхнормалното. Очаквала съм детето ми да е по-различно и по-надарено от другите. Била съм пълен гъз).
Сега дори подозирам, че няма да е фатално, ако се научи да чете на 7 вместо на 4. Мисля, че единственото нещо, за което ще го натискам като истински амбициозна майка, е да спортува. Понеже е мързелив, а това не е добрe нито за него, нито за хората, с които ще контактува.
Не успявам да му дам всичко, което мисля, че му е нужно. Детско обкръжение, приятелчета, достатъчно срещи с природата, не обича да му пея. Но опитвам малко по малко да приплъзвам идеите си  и те се материализират в "Мамо, виж колко е хубав облакът/планината/цветето" или "Мамо, искам да закусваме заедно тримата". Това е бавен труд, в който не получавам благодарност, но се чувствам полезна. Май това стига.
Той няма да е гениален, вероятно ще ме изнервя доста с чутовния си инат и променливи настроения, но пък, хей. Аз наистина го харесвам и смятам, че е страхотен. Става все по-хубаво да сме заедно.