купуваш си чифт обувки за гледане, както аз ги наричам, и изведнъж - бам! - ставаш жената, която може всичко.
не може само кец, нищо че всичко край теб е само в момчета и ти мимикрираш средата от някакъв прастар импулс да си като другите.
но си обичам и кецовете де.
и като цяло защо да не притежавам цикламени токове, след като притежавам глезените, които им подхождат.
с това искам да кажа, че не можеш да изкараш жената от жената, дори Жената да си е била сънотворно.
тя иска обувки.

за мен си утро. лек мирис на пране, кафе без захар. тишина, от която изведнъж руква музика.

лошо съм ви свикнала,
обични мои.
да чувате блестящата ми честност,
обвита в нежен воал,
обезопасена и затъпена.

отделям толкова време да мразя дрехите си
а така малко - да ги сгъна.
важно е чувството.

с теб въпросите ми се превръщат във въздишки

прохождам тепърва в местата, където не си бил
толкова бели места със акустика
нови пиедестали, на които нищо няма да сложа

странният траур

Накрая си купих Дискурса и на български.

При действителния траур "'изпитанието на реалността" ми показва, че обичаният обект е престанал да съществува. В любовния траур обектът не е нито умрял, нито отдалечен. Аз съм този, който решава, че образът му трябва да умре ( и да мога да стигна дотам, че да скрия от него тази смърт). Значи през цялото време, докато трае странният траур, ще трябва да изтърпя две противоположни нещастия: да страдам от това, че другият е тук (продължавайки въпреки себе си да ме наранява), и да скърбя за това, че е умрял (най-малкото такъв, какъвто съм го обичал).

И все пак в думата mourning като омоним стои надеждата. Предпочитам английската версия.

След като 3 дни целенасочено се изтощавах, ревах и се наливах с кафета, мисля да поспра с всичко това и да опитам да се науча да не правя нищо. Да заобичам безделието например. Революционно. Да искам бавно?! Кого заблуждавам.

Нещата не се случват както искаме, а както трябва. Вярвам, че има неща, които не зависят от нас. Вече започвам да вярвам, че има неща, които не зависят от МЕН, но толкова съм свикнала да се ръчкам с остена, че не съумявам да се отпусна.

Тук ми се ще да кажа колко зле се чувствах на предишната си работа. Колко нефункционална, неполезна и неподходяща бях. Колко дълго предавах интуицията си и как с времето кризите на негодувание и безпомощност ставаха все по-редовни и по-продължителни.

Сега още не мога да се окопитя в спокойните води на настоящата си работа. Търся нещо, което да не е наред.Свиканала съм да свързвам възнаграждението с някакво страдание и много хора ми казват, че съм доста глупавка да мисля така.

Не че всичко това има общо с траура на Барт от първия параграф... Но всъщност има. Понякога скърбим дълго за пасажи от живота си, защото все нещо сме оставили там - то си е тук, уж е при нас и ни се иска да не беше умряло.

но мил мой единствен

отново съм на 15 и отново съм затворена в неудобството на важните въпроси. не зная защо се случва на мен. на моменти се изпълвам с автоненавист, в други по нищо не личи, че нещо ме смущава.
търся се в безстрастното. нехудожествена литература и документално кино. като че ли чуждият хладен ум ще ми бъде патерица. странно е, но ми носи научно-фантастичен покой. покой, точно това е думата.
преживявам огромни сблъсъци с това, което виждам като свое спасение, и това, което се случва в действителност. двойнствеността ти, Доротея. ти си винаги една жена, която се харесва, и една която се мъмри. съперница на себе си, която спешно трябва да удавиш.
докато гледах филма за Бош на дублираното си (ха, отново двойнственост!) място, търкулнах една сълза от завист. към Бош, към хората, които могат това. драматизирам доста, естествено, но да - мисля, че точно на 15 гледах глупав танцов филм, на който плаках, защото много исках да мога да танцувам. мисля, че никой никога не ме е питал какво ми се прави. диването в мен винаги е било отглеждано в здрава дисциплина и никакво забавление. никакво. на почти 32 констатирам, че е можело да рисувам и танцувам - две неща, за които безспорно имам усет, но съм оставила да бъдат приспани.
затова и телешкото ми благоговение пред другото.
прочетох едно старо интервю на Бьорк за vulnicura и раздялата с партньори ѝ, която е отключила "тийнейджърски", по нейните думи, текстове и ужасно скучна, по нейните думи, музика. личното е такова - тъпо, плоско, повтарящо се като на всички останали хора, смотано, лигаво, едноизмерно, самотно, ужасяващо тежко и непоносимо.
Don't remove my pain, it's my chance to heal.
понякога не ми се напъва да мисля по-добрата дума. това е речникът, с който разполагам. тъп, плосък, повтарящ се като на всички останали хора, смотан, лигав, едноизмерен, самотен, ужасяващо тежък и непоносим.

Снощи говорихме с В. за нещата, които искам с цяло сърце, но е малко вероятно (или никак) да осъществя. Поради това, че пухкавите ми наивни години и онзи ми акъл са отлетели безвъзвратно, а сега е трудно да вместя копнежите си в семейния начин на живот. Майка ми твърди, че след 40 съм щяла отново да се почувствам малко по-свободна.
Ако след това се почувстваш добре, иди сама някъде - каза той, така лесно намиращ очевидни решения, за които аз обичайно изпитвам тежка вина. Защото повечето жени искат да пътуват с децата и мъжете си, а аз искам да обикалям градове самичка.
Готов е да задоволи всяко мое желание или странна неосъществена детска мечта, която сега се отделя на повърхността и чака своето. Сигурно чака да ме види отново с вечната усмивка, с непитащите очи, с гладкия нрав. Може би така изкупва вината си, че не проявява интерес към нещата, които пиша, или ако проявява, не разбира защо. А може би отказва да разбере, че съм пораснала и обитавам парадокса да съм много добре устроена в ума и тялото си, но и да не мога да изпитам истинска радост от това.

II

ти казваше

доротея

все едно е констатация

като днес е топло, но ще завали към 3

като има твърде много сиви коли

To know that one does not write for the other, to know that these things I am going to write will never cause me to be loved by the one I love (the other), to know that writing compensates for nothing, sublimates nothing, that it is precisely there where you are not - this is the beginning of writing.
(Barthes)

късно се научих да чета и да пиша.

помня мига, в който написах азбуката съвсем сама -

размахах ръце от радост и дясната залепна право в кактуса,

който майка ми държеше на терасата.

вадех иглички и плаках. 

оттогава - така.

боли ли - пиша. пиша ли - боли.

Предполагам, че един ден страхът да не би да бъда лошият герой ще отпадне. Може да поискам да съм лошата. Като че ли има нещо привлекателно в ролята на жертва, на някой, който е наранен, но не наранява.
Усилието да стоиш настрана от драмата си - урок по премахване на суетата.

XoXo

Един месец остава. До топлия ти камък, до развратната ти gioia.
Толкова отдавна не сме били заедно, вече съм друго момиче, Риме.
Но все още обичам тестяно и слънце, да впръсквам парфюм във косата си
и да сядам по турски в тревата. Всичко ще е почти или не съвсем същото.
Оставям ти тази бележка тук, за да не забравяш, че винаги си бил първи. 

въпроси, които днешният ден ми зададе:
- защо се насочваш към това, което предварително знаеш, че ще те разстрои?
- да не би да си търсиш драмата?
- какво харесват мъжете в теб?
- какво ти хрумва, когато чуеш думата жена?
- какво би станало, ако В. се превърне в типа мъж, какъвто мислиш,че харесваш?
- защо свързваш красотата със сексуалността?

Снощи ходих да гледам филма за Юлия Кръстева - лингвист и философ, когото познавам от студентските си години, но не особено задълбочено. Няколко неща записвам тук, преди да са се отмили в паметта ми.
- талантът и интелектът имат нужда от подходящото пространство, за да се развиват. Мясото им е навсякъде и никъде.
- майчинството не подтиска творческия потенциал. Кръстева казва, че майчинството я е направило интелектуалката, която е днес и благодарение на обсесията, страданието, депресивността, загубата и радостта от родителството, тя е човекът, който е. Действително забележителна, достолепна, проницателна, любопитна, мощна.
- самочувствието на жената е нещо, по което се работи цял живот.
- небето е празно. Бог няма. Хуманизмът е религията ни.
- бракът е да сте "автономни заедно"
- трябва да поставяме въпросителен знак пред всеки факт. Да се съмняваме. Да искаме да разбираме защо.
Беше много хубаво да я слушам. Дълго мислих за нея, още повече след опита ми с Барт, който не ми излиза от ума. Мисля, че тези "срещи" бяха чудесна терапия в последните седмици и отприщиха в мен желание да правя неща. Още опитвам да разбера какво точно, но сутринта се събудх с мисълта, че искам да правя.

Мисля също за липсата. Аз съм от хората, които съжаляват за събития в миналото. Третирам чувството за недохраненост с особена предпазливост, защото знам къде ме води обикновено. Слушам внимателно какво ще ми каже. Сънувам като фабрика и изумявам колко много научавам за себе си, когато се отпусна и наричам нещата с истинските им имена. Чувствам се едновременно центробежна и центростремителна.

Та липсата, мисля си, е защото мислим, че някои неща/ хора ни принадлежат.

Принадлежи ми само тялото ми.

Мисля, че започнах да вниквам повече в приятелките си. В сестра си също. Женското съревнование толкова ме беше изморило, че призмата ми беше само личното ми неудобство или страдание. Всеки има своята битка, всеки има нужда от 2 секунди 100-процентово внимание. Винаги съм харесвала жените почти с окото на мъж, но сега започвам да ги харесвам с разбирането на жена. Много е странно.

Като цяло започвам по-бързо да си прощавам, като свърша някоя простотия. Мисля много за смъртта и, ехей, все още не бих искала да умирам. А, и освен това желая те и имам нужда от теб не значат обичам те и харесвам те. Много важна подточка.

I

ти казваше

косите ти

сякаш ще са лобното ти място

или защото множественото число

ми отива

като въжета

като вълни

като

в
...и
......к
.........о
............в
...............е

алтер его

обичам да те сънувам.
колко упорито ми показваш
коя съм, какво ми липсва, как да бъда.
като разговор с бог, който знае всичко
и услужливо ми сервира истината.

ти си толкова аз,
аз, което мога да бъда.

въпроси, които не обичам:
- колко струва
- как е работата
- колко още смяташ да ходиш на терапия
- защо си махна фейсбука
- наистина ли ще пуснеш прахосмукачка точно сега
- защо звукът на телефона ти е винаги изключен
- защо не пишеш/ не ми се обаждаш [всичко свързано с програмирано поддържане на отношения]
- какво пък толкова може да ти има, нали всичко ти е наред
- това как ти хрумна да го напишеш; защо го написа

цигарата - изчакваш да дойде импулсът и след това хубав семеен скандал ти отвлича вниманието от никотиновия глад. измиваш си зъбите и забравяш.

мъжете овни - пленителни, харизматични и ярки. поздравът им е щурм, гневът им - зле овладян бяс, усмивката и гласът - извити навън и нагоре. гасиш ги в нещо водно.

синът - идва моментът, в който ти казва, че приличаш на Елза и поласкана от искреното внимание, би могло да си хлъзнеш в състояние на захлас. подсещаш се, че някой ден той ще те остави и самотата без детето ти е единственото умение, което си длъжна да усвоиш. лет ит гоу, лет ит гоооооу.

морето - голямото хапче за екзистенциалните ни болежки. когато не можеш да го имаш винаги щом поискаш, си слагаш море на блузка, на десктоп, на брошка, на спомен на стендбай, който да те държи до финалното потапяне.

смъртта - да свикнеш, че всички умират. да казваш "всички умираМЕ".

социалните мрежи - обмисляш как да се откажеш и от инстаграм. още може би не си готова. искаш да се откажеш от инстаграм или от определени хора там? какво те гневи? съревнованието, скалата на щастието, обилността? изпитваш досада, но има и значителна доза ексхибиционизъм. това ще почака. какво в живота ти си струва да бъде показано?

сън, в който очите ми стават жълти

сън в който очите ми стават жълти
устата се разширява и те поглъща
увивам се около кръста ти
всички жени в мен те обичат
особено онази която лепне по пръстите ти

закуската ти беше топла
благодаря за закуската

отраженията ми напоследък се връщат към мен
милите ми чудя се дали сме приятелки
дали не пишат нещо пак зад гърба ми?

мислех, че вървя по път с ясна маркировка
а всъщност пътят е кръг (его)центричен
обещаващ край за хора с неприлично начало

какво ще стане ако се видя там
ако се разпозная някъде
ако срещна онази жена в твое дясно
ще ми кажеш да се връщам обратно
но аз от тъкмо от края си идвам

Пролетният ми плейлист е базиран изцяло на любовта ми към джогинга. Хвърлям малко музика за бягане тук.

Alt -J са бандата, която слушам най-много в последните 3 месеца, така че нищо чудно. Новият им албум идва през юни, три пъти да. Много са ми музикантски, made in England.

Лапсли е нещо като Адел преди 10 години, сходна бленда, но по-небрежна, не така изискваща внимание. Има глас, който стои сдържан и топъл в ниското, не артикулира, когато не иска и не вика, за да се покаже. Много ей така, доста приятна.

Няма как да слушам Джей Кей и да не си представям как вея език от отворения прозорец на колата като глупаво коли.

Нежно така. Тази песен я обичам и заради клипа. Хубава музика за масаж на стъпалата.

Нешо бийтълско намирам в тази музика тук, харесвам повече старите неща на Tame Impala. Слонът им е супер.

Това си остава любимото ми от Банкс. Показва, че не е леко да се занимаваш с хора, които хранят егото си с теб.

Алисън е велика.

 Бош

Шагал

Просто ми се прииска да гледам хора, които летят.

-o, днес нямаш грим?
-???
-нямаш пудра и червило... много си красива.
-???!!!

гримирам се почти всекидневно от 14 години насам. правя го с желание и любов към лицето си и цветовете. това е моето рисуване. но е хубаво да знаеш, че лицето ти не е толкова важно. или че само истинското ти лице е.

фрагмент

обожанието е останка от езика,

казва Барт

там, където почва то, свършват думите

неаргументирана фасцинация, митологизиране,

мистификация, обичам те, защото те обичам

добре знаем къде стъпваме и все пак харесваме

това минно поле

Бях забравила колко харесвах текстлингвистиката. Усещам се увлечена да чета подобни неща, без изобщо да си го налагам. Не се стресирам, ако нещо не разбера. 

Не го разбирам, но го приемам, каза К.

Доста неща бих живяла по различен начин в живота си, ако имах възможност да го изживея отново. Какво ли ще кажа след още 10 години? Чувствам тялото си в разцвета си, ума и любопитството си - все по живи, социалните си функции - прилични. И все "една жена над мен претърсва пределите ми за това, което е" (С. Плат)...

не гледам сериали и не чета разкази

оставям го тук, за да го погледам и да разбера какъв точно ми е проблемът с бързата храна.

the awakening

съвсем неочаквано главната героиня се удави. беше към 16 часа. влезе гола в морето и се умори, та просто потъна.
После се прибрах, сготвих, изчистих, бях умерено забавна майка, избирах си книга един астрономически час (процесът все още тече).
Отделям ги двете - протагонист и антагонист. Вечер си шушукат в мен, споделят, мъмрят се, гъделичкат. Една и съща сме.

елементът на изненадата

Искам да създавам неудобни, невежливи текстове, които да се пукат от сокове.
Текстове без хуманитарна кауза, но дръзки и чувствени като всичко забранено.
Пълни с грешки може би
текстове, които убиват.
Ще ме притесняват. Ще ни притесняват.

- от онези дни, в които искам да стоя вкъщи, изправена пред две филии с малиджано и сирене, дватри изтеглени филма, що не, да си завърша и книгата (елегантна южняшка проза с дълбочина и чувствителност от Кейт Шопен)-