Не съм предполагала, че на тази възраст самооценката ми би могла да бъде разколебана, но на моменти се случва. Дадох си сметка за това, когато К. ме попита какво точно правя в работата си. Запитах се всъщност има ли нужда да обговарям нещата, които върша, за да добият те реална тежест. Не само в главата на другия, но и в моята собствена.
За себе си никога не съм изпитвала потребност да легитимирам успехите си. Каквото се е случвало - преживявала съм го в най-тесен кръг, като изключим може би успехите на родителството, които не са изцяло мои. Никога не говоря за пътя, който съм извървяла, за трудностите, за опитите на други хора да ме саботират или подкрепят. Хората са каквито са. Аз гледам само пред себе си, а работата или хобито ми не ме илюстрират изцяло. Често печеля симпатии точно защото присъствието ми е деликатно, а приказките - само при нужда. Друг път ме гледат със съчувствие, защото излъчвам наивност, която може би провокира да ми обясняват като на бавноразвиваща се. Приемам горното с усмивка, защото действително знам коя съм и къде съм.
Барометърът на самочувствието ми е личният ми живот. Ако в него съм дестабилизирана, всичко друго губи значение. Амбициите ми в професионален план не са по-важни от щастието ми в личен. Затова и не говоря за тях. Та така за мълчанието ми.
бележки
3.2.16
нелогичен триптих
7.1.16
Искам да бъда тих пътешественик и да мога да се отърся от импулса да споделям онлайн. Да правя по-бавни и по-помислени снимки. Да не ме е страх да летя и да си купя нова чанта за ръчен багаж.
*
На Коледа гледах как синът ми "вижда" Дядо Коледа истински за първи път, осмисля тарапаната край себе си и възхитено повтаря "уаууу". Всички го снимаха с телефоните си, а аз стоях зад него и проливах горди майчински сълзи. Да е щастливо детето ти е най-върховното осъществяване и неоспоримо доказателство, че част от теб в този момент е чиста като кристал. Всъщност детето ти си ти, само че както никога няма да бъдеш. Това е толкова тъжно, колкото прекрасно.
*
Чувствам се котка до мъжете си. Хваната здраво, утвърждавам се. Знам кои дрехи харесват да нося, кой цвят червило и как да правя косата си. Женски неща, в които се намирам и отражението ми харесва.
18.12.15
Ако трябва да опиша последните месеци с дума, тя ще е английската overwhelming. Обичах да стоя сгушена в някакви очаквания, но всички планове се променяха неочаквано и рядко в моя полза. Тези месеци ме заляха, лишиха ме от контрол над живота ми.
Благодаря все пак за срещите с добри хора. Милена, Радостина, Албена, новите ми колеги (и по-специално Еми). Запознанствата са огромна рядкост, но усещам пълноценното ви присъствие, колкото и лаконично да е то. Аз нямам нужда от честота, а точно от такава безмълвна подкрепа и уют, какъвто ми давате. Всъщност светлина е думата.
Годината бе критична за семейството и приятелите ми. Особено в професионален план. И въпреки че намерих своето чудесно място, околните ми преживяваха сътресения, ерго неприятният вкус от личната победа. Пожелавам на всички обични ми да намерят своята посока и да се чувстват удовлетворени.
Благодаря на 2015, че ми даде това дълго и горещо лято, че ме срещна с толкова хубави книги и че достигнах още малко по-дълбоко в самопознанието си. Съжалявам, че не можах да бъда идеална жена до мъжа си и идеална майка за сина си. Отсъствах с очите си, друг път потъвах в някое четиво и изчезвах. Вдигах стени, исках, роптах. Единствената пречка бях аз. Осъзнавам, че хората, които ме познават добре и обичат, никога не ми задаваха въпроси и не ме претрупваха със себе си. Благодаря на майка ми, която успява да бъде обективна и утешаваща едновременно; на сестра ми, която е стълб и е прекрасно, че сме от една кръв, на приятелките ми, които няма нужда да знаят как съм, защото просто го усещат. Надявам се, че не сте крайно разочаровани от мен, ще се старая повече.
Това е и годината, в която боледувах много. Не само аз, детето ми също. Но ние така или иначе сме едно. Не помня откога не е имало 5 поредни дни, в които да сме здрави. Чувствам остаряването все по-явно, защото вече си пожелавам само здраве.
Разочарована съм, че светът е това, което е. И ме е страх. И не разбирам.
Ще се опитам да събера 4 неща, които промених към по-лошо и 5 - към по-добро. Така ще е горе-долу честно.
станах по-
започнах да
Обмислям сериозно да се срещам с психолог, за да работя по точките от първата част. Цялостно се чувствам ок, но човек никога не бива да се примирява с недостатъците си.
Та ако времето ни прави ако не по-мъдри, то по-цинични, е, мерси и за този урок.
Загубила ума и дума, но ваша,
Доротея
Благодаря все пак за срещите с добри хора. Милена, Радостина, Албена, новите ми колеги (и по-специално Еми). Запознанствата са огромна рядкост, но усещам пълноценното ви присъствие, колкото и лаконично да е то. Аз нямам нужда от честота, а точно от такава безмълвна подкрепа и уют, какъвто ми давате. Всъщност светлина е думата.
Годината бе критична за семейството и приятелите ми. Особено в професионален план. И въпреки че намерих своето чудесно място, околните ми преживяваха сътресения, ерго неприятният вкус от личната победа. Пожелавам на всички обични ми да намерят своята посока и да се чувстват удовлетворени.
Благодаря на 2015, че ми даде това дълго и горещо лято, че ме срещна с толкова хубави книги и че достигнах още малко по-дълбоко в самопознанието си. Съжалявам, че не можах да бъда идеална жена до мъжа си и идеална майка за сина си. Отсъствах с очите си, друг път потъвах в някое четиво и изчезвах. Вдигах стени, исках, роптах. Единствената пречка бях аз. Осъзнавам, че хората, които ме познават добре и обичат, никога не ми задаваха въпроси и не ме претрупваха със себе си. Благодаря на майка ми, която успява да бъде обективна и утешаваща едновременно; на сестра ми, която е стълб и е прекрасно, че сме от една кръв, на приятелките ми, които няма нужда да знаят как съм, защото просто го усещат. Надявам се, че не сте крайно разочаровани от мен, ще се старая повече.
Това е и годината, в която боледувах много. Не само аз, детето ми също. Но ние така или иначе сме едно. Не помня откога не е имало 5 поредни дни, в които да сме здрави. Чувствам остаряването все по-явно, защото вече си пожелавам само здраве.
Разочарована съм, че светът е това, което е. И ме е страх. И не разбирам.
Ще се опитам да събера 4 неща, които промених към по-лошо и 5 - към по-добро. Така ще е горе-долу честно.
станах по-
- самодостатъчна
- рязка
- безкомпромисна
- самонаказваща се
започнах да
- спортувам много повече
- да чета много повече
- работя за още една своя мечта
- използвам времето си само за неща, които носят наслада
- мисля как да заделям малко пари
Обмислям сериозно да се срещам с психолог, за да работя по точките от първата част. Цялостно се чувствам ок, но човек никога не бива да се примирява с недостатъците си.
Та ако времето ни прави ако не по-мъдри, то по-цинични, е, мерси и за този урок.
Загубила ума и дума, но ваша,
Доротея
кръгове
15.12.15
ирисите нежни на детето ми
грейпфрутите и фруктите
в обедната ми почивка
топките за пинг-понг
които удрям преди да видя
сляпа за неминуемото
нулите в кръглите часове
колелата на влака
халката ми
прозявките след въглехидрат
сферите от дима на цигара
палачинките които никога не правя
грейпфрутите и фруктите
в обедната ми почивка
топките за пинг-понг
които удрям преди да видя
сляпа за неминуемото
нулите в кръглите часове
колелата на влака
халката ми
прозявките след въглехидрат
сферите от дима на цигара
палачинките които никога не правя
14.12.15
Този месец научих, че е много трудно да си добър родител. И че това, което досега ми се е струвало трудно, не е трудно в сравенение с това, което е сега и което ще бъде. Детето ми не разбира защо ме няма, защо вечер съм уморена и защо съм понякога тъжна. Онзи ден, докато си връзвах косата на опашка, дойде и ме задърпа да не го правя. За него мама е само с домашни дрехи и свободно пусната коса. Всичко друго го плаши.
Но и аз се плаша.
Прибирам страховете си и по пътя за работа разговарям с вините си. Повтарям си, че трябва да има място, където да ги изхвърлям. За момента съм ужасна с баланса.
Не съм виждала приятелите си от месеци, а ако случайно ги видя, е за кратко. Ужасно е, че трябва да вземам решения да НЕ излизам, осъзнах го, когато два дни поред не успях да седна дори на дивана вкъщи.
Научих, че имам собствена стая. Не физически. Просто се отделям. Сама и тишина са ми много ценни думи.
Това не е дневник за несправянето. Това е пяната на дните. За напосилността да имаш всичко, за което мечтаеш, да не можеш да понесеш товара му. За отговорността да носиш пушката си топла.
Но и аз се плаша.
Прибирам страховете си и по пътя за работа разговарям с вините си. Повтарям си, че трябва да има място, където да ги изхвърлям. За момента съм ужасна с баланса.
Не съм виждала приятелите си от месеци, а ако случайно ги видя, е за кратко. Ужасно е, че трябва да вземам решения да НЕ излизам, осъзнах го, когато два дни поред не успях да седна дори на дивана вкъщи.
Научих, че имам собствена стая. Не физически. Просто се отделям. Сама и тишина са ми много ценни думи.
Това не е дневник за несправянето. Това е пяната на дните. За напосилността да имаш всичко, за което мечтаеш, да не можеш да понесеш товара му. За отговорността да носиш пушката си топла.
3.12.15
Избираш в какво да се вглеждаш, на какво да отвръщаш и как да се усмихваш. Вглъбяване. Тялото ти боледува твърде често и ти праща крещящи сигнали, виж ме!, чуй ме! Още малко, казваш, изтърпи още малко. Цитруси и течности. Повече минути за книги. Детето ти те иска, плаче горчиво за теб, ти се разкъсваш, поплакваш по стълбите от шестия етаж до партера, бършеш очи и метрото, тролеят, антибиотикът на 12 часа.
Това са просто бележки. Не мириша на вечер, както пише Блага Димитрова. Всичко е такова каквото трябва да бъде, аз съм благодарна, изпитвам се. Балансът наболява.
sine qua non
12.10.15
Когато мислех за теб от бюрото си
и прокървявах кратки любовни куплети,
беше далеч по-добре за мен като пишеща.
Липсата, вината и делничната безгрижност
са добри компаньони на перото ми.
Социалната ми неангажираност
стъпваше леко в мъглата на
сутрешната или вечерната ми напитка,
беше така вълнуващо само и единствено да мисля
за нас. Като за святата истина.
Сега, с всичкото и с никакво време на света,
приклещена от една обсебваща мисъл,
от бдителността на човек, който вече е мислил за края,
ти си леко размит, а каквото напиша е нещо, което
ми се иска да не бях писала.
и прокървявах кратки любовни куплети,
беше далеч по-добре за мен като пишеща.
Липсата, вината и делничната безгрижност
са добри компаньони на перото ми.
Социалната ми неангажираност
стъпваше леко в мъглата на
сутрешната или вечерната ми напитка,
беше така вълнуващо само и единствено да мисля
за нас. Като за святата истина.
Сега, с всичкото и с никакво време на света,
приклещена от една обсебваща мисъл,
от бдителността на човек, който вече е мислил за края,
ти си леко размит, а каквото напиша е нещо, което
ми се иска да не бях писала.
5.10.15
Една жена на по-малко от 40 стои на пейката пред блок 6 на Младост 1. В ушите ѝ има слушалки, в ръката - цигара, до бедрото ѝ - пластмасова чашка кафе. Облечена е в оранжев работен гащеризон, току що е измела листата от улицата. Запечатвам гледката в тефтера, по-късно ще си спомня този октомври.
Денят започна с топлата баница, която ми донесе в 8:20. Излапвам я между двете кафета и горещия душ. Мисля си колко те обичам и как денят не ни стига. Дали да не погледна все пак някакви полети. Ще вземем с нас и детето ни. Имаме само един уикенд време. Трябва да се работи, трябва да се работи.
Преглеждам обяви за работа, но ...... днес не ми се гледа. Какво ми се прави ли? Пие ми се кафе с теб, на слънце, да сме натиснали пауза.
Денят започна с топлата баница, която ми донесе в 8:20. Излапвам я между двете кафета и горещия душ. Мисля си колко те обичам и как денят не ни стига. Дали да не погледна все пак някакви полети. Ще вземем с нас и детето ни. Имаме само един уикенд време. Трябва да се работи, трябва да се работи.
Преглеждам обяви за работа, но ...... днес не ми се гледа. Какво ми се прави ли? Пие ми се кафе с теб, на слънце, да сме натиснали пауза.
нищо важно
26.9.15
Отварям този блог и нищо. Знам, че ужасно много ми се пише, но ужасно ми липсва да знам как. И ако преди прочитах нещо красиво, нещо, написано от друг, веднага рискувах и пишех каквото ми падне, префасонирах момента. Сега нито едно вдъхновение не работи в полза на моето писане и си липсваме тежко.
Толкова много прочетени страници, а съвсем мъничко реализирам като спомени. Чела съм за спасение, а не толкова за удовлетворение. Не съм търсила отговори, но съм получила още повече въпроси.
Често мисля за пътуванията, които някой ден все ще се случат. Трябва да си купим раница, повтаряме си от няколко месеца, въпреки че няма как да пътуваме в момента. Но нека си имаме раница. С блаженство застивам в блогове с фоторазкази. Несбъднатата ми Португалия, нещо от Северна Африка, Германия, Япония. Билети не гледам, но кой знае.
Опипвам миналото си за случаи, когато съм се чувствала истински вдъхновена. Не разбирам откъде е идвала онази обилност. Неизбежно си мисля, че е необходимо страдание, защото никога не се вдъхновяваме от щастливите животи, нали. Речникът ни е много по-богат за тъгата.
Та така, ще си направя едно кафе и ще почета. Както каза Стефани, Голдфрап са чудесни за дъжд.
Толкова много прочетени страници, а съвсем мъничко реализирам като спомени. Чела съм за спасение, а не толкова за удовлетворение. Не съм търсила отговори, но съм получила още повече въпроси.
Често мисля за пътуванията, които някой ден все ще се случат. Трябва да си купим раница, повтаряме си от няколко месеца, въпреки че няма как да пътуваме в момента. Но нека си имаме раница. С блаженство застивам в блогове с фоторазкази. Несбъднатата ми Португалия, нещо от Северна Африка, Германия, Япония. Билети не гледам, но кой знае.
Опипвам миналото си за случаи, когато съм се чувствала истински вдъхновена. Не разбирам откъде е идвала онази обилност. Неизбежно си мисля, че е необходимо страдание, защото никога не се вдъхновяваме от щастливите животи, нали. Речникът ни е много по-богат за тъгата.
Та така, ще си направя едно кафе и ще почета. Както каза Стефани, Голдфрап са чудесни за дъжд.
16.9.15
Всеки ден по 5 минути да мисля за смъртта - така пише в последната ми книга. За да съм я оглозгала добре, когато дойде краят. Но в същото време - списъци с неща за правене, за имане и за откриване. Неща, които да си спомням.
Понякога те поглеждам и ми вдъхваш смисъл. Най-хубавото нещо, което напоследък си ми казвал. Аз стоя зад твоя гръб, ти стоиш зад моя. Мисълта да е друго ме срива. Не би могло да бъде друго, освен нашето и всеки ден си мисля дали го заслужавам.
Наблюдавам слабостите си и се уча да ги разбирам. Мъча се да ги калявам, полагам усилия. Никога не съм харесвала примирението в думите "аз съм си такъв" и последиците от него. Каква незаинтересованост от живота би те спряла да се променяш? Движи се.
Много искам да променя формата на нещата, които пиша. Усещам, че трябва, а и всичко дотук не отговаря на потребността ми да намеря новото. Очаквам я с убеждението, че някой ми я е обещал. Нещо кратко, нещо чисто, нещо, което си струва.
Понякога те поглеждам и ми вдъхваш смисъл. Най-хубавото нещо, което напоследък си ми казвал. Аз стоя зад твоя гръб, ти стоиш зад моя. Мисълта да е друго ме срива. Не би могло да бъде друго, освен нашето и всеки ден си мисля дали го заслужавам.
Наблюдавам слабостите си и се уча да ги разбирам. Мъча се да ги калявам, полагам усилия. Никога не съм харесвала примирението в думите "аз съм си такъв" и последиците от него. Каква незаинтересованост от живота би те спряла да се променяш? Движи се.
Много искам да променя формата на нещата, които пиша. Усещам, че трябва, а и всичко дотук не отговаря на потребността ми да намеря новото. Очаквам я с убеждението, че някой ми я е обещал. Нещо кратко, нещо чисто, нещо, което си струва.
4.9.15
Това не е махмурлук, защото не съм се напивала, а и как бих могла, след като едната ми половина е вечно нащрек да бъде изрядна, рационална, кристална, всеотдайна и ненатрапчиво вездесъща. Едната ми половина нон-стоп е на работа.
Но се нося като в приспивна песен, светът е заглъхнал, мъжа го няма. В ранните часове, в които излиза и късните, в които се връща, животът се случва, записвам си мисли, чета, чета, ровя за работа, какво да правя със сина ни, какво да правя, какво решение да взема, колко ще го ощетя и ще си струва ли. Любими. Гледам детето ни, нашето всичко, но май и то, и аз имаме нужда от мен и се опитвам да свиквам, че е нормално. Скучна съм за хората, които ме харесваха, но това в известен смисъл носи облекчение. Прибрана съм на топло в ядрото си, необясняваща и неискаща обяснения. Нямам мечти и усамотението е все по-примамливо, но сигурно бих могла да се адаптирам към представите и очакванията за човек от моето поколение.
Но се нося като в приспивна песен, светът е заглъхнал, мъжа го няма. В ранните часове, в които излиза и късните, в които се връща, животът се случва, записвам си мисли, чета, чета, ровя за работа, какво да правя със сина ни, какво да правя, какво решение да взема, колко ще го ощетя и ще си струва ли. Любими. Гледам детето ни, нашето всичко, но май и то, и аз имаме нужда от мен и се опитвам да свиквам, че е нормално. Скучна съм за хората, които ме харесваха, но това в известен смисъл носи облекчение. Прибрана съм на топло в ядрото си, необясняваща и неискаща обяснения. Нямам мечти и усамотението е все по-примамливо, но сигурно бих могла да се адаптирам към представите и очакванията за човек от моето поколение.
да се чете (с едно) наум
3.9.15
Виното. Вината. Кръвта, която шуми преди да пише.
Мечтая да бъда редактор в издателство, но ми куцат подчинените фрази.
Куца ми да усуквам, да въртя и суча, да си изсмуквам от пръстите.
Мъж пред театъра ми предлага извънбрачна връзка и аз
отклонявам любезно усмихната, защото
сега сме прекалено уморени
сега сме прекалено отслабнали, красиви и сбръчкани,
сега нямаме време, нямаме време,
но всъщност му казвам, че съм просто омъжена
и временно времето нямам.
Изливам в стомаха си 3 шота еспресо, приказки на един дъх
почти като хаштаг без край и начало, пресъхва устата ми,
но говоря, сякаш имам много за казване.
Никога не съм чувствала себе си така в центъра и така периферно
и така като в онзи стих на Виргиния, в която
"тя прави непрекъснато следните лапсуси:
казва книга вместо къща и кръчма вместо църква".
Разбърквам подточките от последните дни:
никога не подценявай силата на добрия парфюм
не споделяй страховете си с човек, с когото нямаш кръвна връзка
съгласявай се, когато не искаш да слушаш (Камю, отрицателю)
не бъди толкова нарцистична, че да мислиш, че на света му
пука за проблемите ти (Зейди)
имай по приятел за всичко, не търси всичко под един-единствен човек
формата на словото следва своя създател, създателят линее.
Списъчно-справочната форма на тези писания
не ги прави стихотворения.
Мечтая да бъда редактор в издателство, но ми куцат подчинените фрази.
Куца ми да усуквам, да въртя и суча, да си изсмуквам от пръстите.
Мъж пред театъра ми предлага извънбрачна връзка и аз
отклонявам любезно усмихната, защото
сега сме прекалено уморени
сега сме прекалено отслабнали, красиви и сбръчкани,
сега нямаме време, нямаме време,
но всъщност му казвам, че съм просто омъжена
и временно времето нямам.
Изливам в стомаха си 3 шота еспресо, приказки на един дъх
почти като хаштаг без край и начало, пресъхва устата ми,
но говоря, сякаш имам много за казване.
Никога не съм чувствала себе си така в центъра и така периферно
и така като в онзи стих на Виргиния, в която
"тя прави непрекъснато следните лапсуси:
казва книга вместо къща и кръчма вместо църква".
Разбърквам подточките от последните дни:
никога не подценявай силата на добрия парфюм
не споделяй страховете си с човек, с когото нямаш кръвна връзка
съгласявай се, когато не искаш да слушаш (Камю, отрицателю)
не бъди толкова нарцистична, че да мислиш, че на света му
пука за проблемите ти (Зейди)
имай по приятел за всичко, не търси всичко под един-единствен човек
формата на словото следва своя създател, създателят линее.
Списъчно-справочната форма на тези писания
не ги прави стихотворения.
23.8.15
Мъжът е толкова добре устроен.
Мъжът не пита, не търси под вола теле, не иска да знае
от колко дни не ти е мита косата и колко са ти пораснали космите.
Мъжът не се интересува какво значи твоето нищо, защото
за него нищо значи нищо. И така е нормално.
Мъжът обича приятелите си честно, спокойно, без да изисква от тях,
без да ги ръчка, да ги сочи с показалец и да обсъжда заплатата им.
Мъжът не понася компания просто за да има с кого да си чеше езика.
Мъжът познава желанията си и инстинктите си, но предпочита
да не ги нарича така.
Мъжът иска обикновени неща и да не го занимаваш с глупости.
Мъжът добре и бързо улавя есенцията. По-лесно умножава двуцифрени.
Мъжът се ориентира добре и паркира по-хубаво.
Мъжът не може да имитира смях, оргазъм или добро настроение.
Мъжът е винаги момче и това му отива.
Мъжът е чудесен. Стои до мен и смята, че съм красива.
Мъжът не пита, не търси под вола теле, не иска да знае
от колко дни не ти е мита косата и колко са ти пораснали космите.
Мъжът не се интересува какво значи твоето нищо, защото
за него нищо значи нищо. И така е нормално.
Мъжът обича приятелите си честно, спокойно, без да изисква от тях,
без да ги ръчка, да ги сочи с показалец и да обсъжда заплатата им.
Мъжът не понася компания просто за да има с кого да си чеше езика.
Мъжът познава желанията си и инстинктите си, но предпочита
да не ги нарича така.
Мъжът иска обикновени неща и да не го занимаваш с глупости.
Мъжът добре и бързо улавя есенцията. По-лесно умножава двуцифрени.
Мъжът се ориентира добре и паркира по-хубаво.
Мъжът не може да имитира смях, оргазъм или добро настроение.
Мъжът е винаги момче и това му отива.
Мъжът е чудесен. Стои до мен и смята, че съм красива.
16.7.15
Когато мисля за свободата, виждам отворен прозорец. През него влиза хладен въздух и лъх на пране и кафе. Нямам планове.
Няма как да стана това, което съм била преди. Сега съм нова аз. Нова и гола е любимото ми състояние. Вече не слушам музика, защото шумът ми пречи. Откъснах се от доста предразсъдъци. Не ми се учи, прави ми се.
Иска ми се да не ме беше страх да летя и да шофирам. Веднъж ми казаха, че отказът ми от двете бил резултат от дълбокото ми желание да бъда в дома си, да не се откъсвам от него. Парадоксът на това да искаш да си на друго място, но не да се придвижиш до него.
Семействата имат нужда от своите фази. Когато сте двама, искате да сте трима. Когато сте трима, трябва да сте двама. Има смисъл във всичко. Любов има винаги, но е нужно и да се харесваме.
Лятото е наполовина. Никога така безлично и апатично не са минавали летните ми дни. Бял шум за приспиване, щастие под упойка.
Завършвам с Песоа, който ми е подарък от А.
Няма как да стана това, което съм била преди. Сега съм нова аз. Нова и гола е любимото ми състояние. Вече не слушам музика, защото шумът ми пречи. Откъснах се от доста предразсъдъци. Не ми се учи, прави ми се.
Иска ми се да не ме беше страх да летя и да шофирам. Веднъж ми казаха, че отказът ми от двете бил резултат от дълбокото ми желание да бъда в дома си, да не се откъсвам от него. Парадоксът на това да искаш да си на друго място, но не да се придвижиш до него.
Семействата имат нужда от своите фази. Когато сте двама, искате да сте трима. Когато сте трима, трябва да сте двама. Има смисъл във всичко. Любов има винаги, но е нужно и да се харесваме.
Лятото е наполовина. Никога така безлично и апатично не са минавали летните ми дни. Бял шум за приспиване, щастие под упойка.
Завършвам с Песоа, който ми е подарък от А.
12.7.15
Бени, много се радвам, че блога ти го има и че в този час, в тая неделя аз мога да го отворя и да чопна малко от хляба ти.
Започнах да си задавам въпроса дали хората, които ме харесват, наистина ме харесват. Защо това поне малко не ме тревожи? Чудя си се така, но без да страдам и да изисквам. Чудя се още защо толкова време е нужно, за да се разкрие пред теб гледка като да направиш жупппп с ръката си по запотено стъкло. Яркост, острота и фокус.
Следващата стъпка към мен е да се лиша от зловредна комуникация. Да мога и така, и така. Да си почина.
Започнах да си задавам въпроса дали хората, които ме харесват, наистина ме харесват. Защо това поне малко не ме тревожи? Чудя си се така, но без да страдам и да изисквам. Чудя се още защо толкова време е нужно, за да се разкрие пред теб гледка като да направиш жупппп с ръката си по запотено стъкло. Яркост, острота и фокус.
Следващата стъпка към мен е да се лиша от зловредна комуникация. Да мога и така, и така. Да си почина.
terrible twos
7.7.15
Полагам сериозни усилия да не пречупвам родителството през вината. Достатъчно надеждна, усърдна и отдадена майка ли съм? Полагам ли безкомпромисно основите на възпитанието и дисциплината? Обяснявам ли всеки път на сина си защо не трябва да се втурва към люлката, когато на нея се люлее с все сила два пъти по-голямо дете? Мога ли да бягам достатъчно бързо, че да го спася от евентуална черепна травма? Чие не е по-силно - моето или неговото?
Детето ми става на 2. Ужасна за гърба и нервите ми година. Бебето е вече малко момче с хитри очички и променливи настроения. Усеща ме всеки път, когато съм отегчена от изреждане и повтаряне на превозни средства (поне по 30 пъти дневно). Прави истерични сцени на публични места, в които аз трябва да изглеждам небрежно хладнокръвна, а той да се дави в сълзи и пот. Приемам ролята на злата майка, която гледа първо себе си, а то, горкото - нещастно. Ако преди 5 години някой ми беше казал, че ще започна да изпускам гласа си, щях 2 седмици да се пукам от смях. Самонаказвам се с рев и пречистващо конско. През деня говоря нон-стоп на човек, който не ме е дарил с нито едно "мамо", а до вечерта вече съм достатъчно уморена, че да не ми се говори с никого. Ежедневното ходене до магазина е изпитание за цялото ми тяло, а пътьом си намислям отмъстителни реплики за всички, които ми казват "Да видиш с две деца какво е". Не, приятели, всеки си причинява само това, което може да понесе, и моето едно ми е съвсем достатъчно за момента, защото едва държа крайчеца на собственото си его и, бога ми, не искам да го пускам. Благодаря за предоставената гледка от вашата камбанария, но ще почакам малко със следващото, да сме живи и здрави, нали...
За две години не можах да стана (по-) търпелива. Кога ще може да прави това, кога ще може да прави онова? Нарочно ли се лигави? Кога ще чуя първата думичка? Как да му помагам, без да го травмирам? Понякога седя леко встрани на площадката и се питам дали не съм прекалено встрани. Може пък да пращам сигнали за незаинтересованост?! Купувам му сладолед и си мисля, че някои майки на двегодишни биха ме направили на две стотинки за това злодеяние. Не мога да се откажа напълно от това да си посочвам грешките и после да си се мъмря сама. Аз съм една затворена в ежедневието си луда.
В дъното на всичко обаче е Самуил, който е здраво, едро и умно момче. Чакан, мечтан, дар на живота. Той е това, за което дори не сме мечтали като родители, а все още дори нямаме представа какъв ще е нравът, смехът, говорът му. Горим от любопитство, вълнуваме се от гордост и една такава изцеждаща, напълно помитаща любов.
Понякога сядам до леглото му и го гледам няколко дълги минути как спи. Защото само тогава се чувствам така спокойно, както като беше в корема ми. Съвършените му устни, меките ръчички - аз ли го създадох? Толкова е хубаво да познаваш и обичаш някого не повече, а отвъд себе си. Зная, че един ден ще искам да върна този момент, дори тази неприятна година. Ще искам пак да е мъничък и да успявам дори за няколко секунди да го задържа в прегръдката си. Ще е малкото ми, дори когато стане по-голям от баща си. Мъничък мой, съжалявам, че невинаги съм страхотна, но винаги, винаги те обичам! Честит рожден ден!
Детето ми става на 2. Ужасна за гърба и нервите ми година. Бебето е вече малко момче с хитри очички и променливи настроения. Усеща ме всеки път, когато съм отегчена от изреждане и повтаряне на превозни средства (поне по 30 пъти дневно). Прави истерични сцени на публични места, в които аз трябва да изглеждам небрежно хладнокръвна, а той да се дави в сълзи и пот. Приемам ролята на злата майка, която гледа първо себе си, а то, горкото - нещастно. Ако преди 5 години някой ми беше казал, че ще започна да изпускам гласа си, щях 2 седмици да се пукам от смях. Самонаказвам се с рев и пречистващо конско. През деня говоря нон-стоп на човек, който не ме е дарил с нито едно "мамо", а до вечерта вече съм достатъчно уморена, че да не ми се говори с никого. Ежедневното ходене до магазина е изпитание за цялото ми тяло, а пътьом си намислям отмъстителни реплики за всички, които ми казват "Да видиш с две деца какво е". Не, приятели, всеки си причинява само това, което може да понесе, и моето едно ми е съвсем достатъчно за момента, защото едва държа крайчеца на собственото си его и, бога ми, не искам да го пускам. Благодаря за предоставената гледка от вашата камбанария, но ще почакам малко със следващото, да сме живи и здрави, нали...
За две години не можах да стана (по-) търпелива. Кога ще може да прави това, кога ще може да прави онова? Нарочно ли се лигави? Кога ще чуя първата думичка? Как да му помагам, без да го травмирам? Понякога седя леко встрани на площадката и се питам дали не съм прекалено встрани. Може пък да пращам сигнали за незаинтересованост?! Купувам му сладолед и си мисля, че някои майки на двегодишни биха ме направили на две стотинки за това злодеяние. Не мога да се откажа напълно от това да си посочвам грешките и после да си се мъмря сама. Аз съм една затворена в ежедневието си луда.
Понякога сядам до леглото му и го гледам няколко дълги минути как спи. Защото само тогава се чувствам така спокойно, както като беше в корема ми. Съвършените му устни, меките ръчички - аз ли го създадох? Толкова е хубаво да познаваш и обичаш някого не повече, а отвъд себе си. Зная, че един ден ще искам да върна този момент, дори тази неприятна година. Ще искам пак да е мъничък и да успявам дори за няколко секунди да го задържа в прегръдката си. Ще е малкото ми, дори когато стане по-голям от баща си. Мъничък мой, съжалявам, че невинаги съм страхотна, но винаги, винаги те обичам! Честит рожден ден!
завръщане
19.6.15
Дали образът ми се изяснява с годините? Къде се архивират онези парчета от мен, които не харесвам или вече не разпознавам? Нормално ли е да не искам да имам нищо общо с преди?
Все по-често се улавям как се моля да бъда здрава. Как горещо и истински се надявам да съхраня тялото и ума си в този вид, в който са сега. Може би защото ме е страх, че един ден ще започна да се оплаквам. Може би защото загубих баба и дядо в рамките на 5 месеца, и двамата умряха бавно, мъчително, загубили способността да произнесат това, което ги убива. После пък гледах Still Alice и плаках, защото Алис не можеше да си спомни как да се самоубие. Наказанието за мозъка на лингвиста е мозъкът на лингвиста.
Започнах да избягвам напрежение в естественото си общуване с хората, а да споря и да отстоявам мнение никога не съм умеела. Пазя енергията си за хубавите неща в живота ми - детето ми, интимността с мъжа до мен, редките мигове с родителите и приятелите ми. Сложността оставям на битовите обстоятелства и изпитания. И такива имах. Първоначалната паника беше изместена от учудваща по размерите си надежда. Вяра в доброто, ако щете. Изнервящо принципна съм и има два принципа, на които особено много държа - да не причинявам никому това, което не бих причинила на себе си, и да избягвам да правя неща, които не ми носят удоволствие.
Егоцентризъм. Грижа за себе си. Вслушване в интуитивния глас. Разбиране, че няма как да промениш хората, нито да ги разбереш напълно, но пък можеш да си толерантен към този факт и да се радваш на средата си именно заради това, което е.
Вътрешна промяна - да. Външна - не на всяка цена. Ако съм добре в кожата си, това рефлектира и върху другите. Но ако околните не са добре, това не трябва да стъпква мен. Аз съм си ценна, но за сина си съм още пó.
Умората е част от мен. Това вече е необратимо. Не съм първата, нито последната майка на света, знам какво е да си обезумяла от липси и тежести. Нощем се будя с нещо като видения, материализиращи страховете ми. Проверявам детето в другата стая. Всичко е наред. Скоро всеки ще поеме по пътя си, в реда на нещата е, обичам го, затова всичко си струва.
Когато ми е скучно, Валери казва да запомня този момент, защото не след дълго ще копнея да лежа на дивана, разположена удобно за двучасовото си следобедно четене. Четенето ме спаси много пъти.
Благодарна съм за подаръците, пътуванията и срещите. Хората, които просто знаят (Албена, Милена), ментори и светлини. Без нищене, без разискване, без анализи, без дори да сме пили кафе. Понякога някой, който е много далече, ти стиска здраво ръката.
Търся простотата във всичките ѝ форми. Харесвам смеха си, харесва ми да го чувам, да бъда обградена от тези, с които сме си симпатични и да се чувстваме леки, защото животът и без друго си е тежичък. Но е прекрасен.
Все по-често се улавям как се моля да бъда здрава. Как горещо и истински се надявам да съхраня тялото и ума си в този вид, в който са сега. Може би защото ме е страх, че един ден ще започна да се оплаквам. Може би защото загубих баба и дядо в рамките на 5 месеца, и двамата умряха бавно, мъчително, загубили способността да произнесат това, което ги убива. После пък гледах Still Alice и плаках, защото Алис не можеше да си спомни как да се самоубие. Наказанието за мозъка на лингвиста е мозъкът на лингвиста.
Започнах да избягвам напрежение в естественото си общуване с хората, а да споря и да отстоявам мнение никога не съм умеела. Пазя енергията си за хубавите неща в живота ми - детето ми, интимността с мъжа до мен, редките мигове с родителите и приятелите ми. Сложността оставям на битовите обстоятелства и изпитания. И такива имах. Първоначалната паника беше изместена от учудваща по размерите си надежда. Вяра в доброто, ако щете. Изнервящо принципна съм и има два принципа, на които особено много държа - да не причинявам никому това, което не бих причинила на себе си, и да избягвам да правя неща, които не ми носят удоволствие.
Егоцентризъм. Грижа за себе си. Вслушване в интуитивния глас. Разбиране, че няма как да промениш хората, нито да ги разбереш напълно, но пък можеш да си толерантен към този факт и да се радваш на средата си именно заради това, което е.
Вътрешна промяна - да. Външна - не на всяка цена. Ако съм добре в кожата си, това рефлектира и върху другите. Но ако околните не са добре, това не трябва да стъпква мен. Аз съм си ценна, но за сина си съм още пó.
Умората е част от мен. Това вече е необратимо. Не съм първата, нито последната майка на света, знам какво е да си обезумяла от липси и тежести. Нощем се будя с нещо като видения, материализиращи страховете ми. Проверявам детето в другата стая. Всичко е наред. Скоро всеки ще поеме по пътя си, в реда на нещата е, обичам го, затова всичко си струва.
Когато ми е скучно, Валери казва да запомня този момент, защото не след дълго ще копнея да лежа на дивана, разположена удобно за двучасовото си следобедно четене. Четенето ме спаси много пъти.
Благодарна съм за подаръците, пътуванията и срещите. Хората, които просто знаят (Албена, Милена), ментори и светлини. Без нищене, без разискване, без анализи, без дори да сме пили кафе. Понякога някой, който е много далече, ти стиска здраво ръката.
Търся простотата във всичките ѝ форми. Харесвам смеха си, харесва ми да го чувам, да бъда обградена от тези, с които сме си симпатични и да се чувстваме леки, защото животът и без друго си е тежичък. Но е прекрасен.
27.5.15
Не мога да си позволя да имам лош ден. Докато се опитвам да погледна достатъчно надолу и достатъчно надълбоко, винаги една част от мен трябва да бди.
Изпитвам остра нужда да слагам нов ред и да се самонаказвам.
Това, което ни се случва, докато правим планове, било живот. И то какъв живот!
Никога не харесах тиийнейджърските си години, 20-те си помня само с няколко ярки момента (действително прекрасни), но кратки, а после възлагах големи надежди на предстоящата декада. Почва ретроградно - като всяко засилване, в което отстъпваш леко назад.
Оказва се, че да си направя CV е дяволски трудно. Чувствам се глупава и обезоръжена. Бавна като бременна с недостатъци. Имам понятие какво искам и как да го направя, но спирам там, уплашена от всичко, което скоро не е било в обсега ми. Като срещите, като деловите разговори, като Онази аз.
Имам чувството, че не знаеш накъде да поемеш.
Никога не съм те виждал такава, сякаш душата ти е отлетяла.
Виждам през теб.
Да, безпътието на тази възраст е лош симптом. И вместо да го разтуря, аз го обговарям. Сънищата ми стават все по-значещи, нощите ми - все по-неспокойни. Отлепянето от една роля е бавен процес на утвърждаване.
И сега ако някой ме попита какво искам, аз наистина няма да знам какво да му кажа. Искрено презирам всичко, което пиша, изобщо не се вълнувам от себе си, няма какво повече да кажа и това сигурно нормало. Чета сега Айн Ранд, много ми харесва. Държа се на повърхността.
Изпитвам остра нужда да слагам нов ред и да се самонаказвам.
Това, което ни се случва, докато правим планове, било живот. И то какъв живот!
Никога не харесах тиийнейджърските си години, 20-те си помня само с няколко ярки момента (действително прекрасни), но кратки, а после възлагах големи надежди на предстоящата декада. Почва ретроградно - като всяко засилване, в което отстъпваш леко назад.
Оказва се, че да си направя CV е дяволски трудно. Чувствам се глупава и обезоръжена. Бавна като бременна с недостатъци. Имам понятие какво искам и как да го направя, но спирам там, уплашена от всичко, което скоро не е било в обсега ми. Като срещите, като деловите разговори, като Онази аз.
Имам чувството, че не знаеш накъде да поемеш.
Никога не съм те виждал такава, сякаш душата ти е отлетяла.
Виждам през теб.
Да, безпътието на тази възраст е лош симптом. И вместо да го разтуря, аз го обговарям. Сънищата ми стават все по-значещи, нощите ми - все по-неспокойни. Отлепянето от една роля е бавен процес на утвърждаване.
И сега ако някой ме попита какво искам, аз наистина няма да знам какво да му кажа. Искрено презирам всичко, което пиша, изобщо не се вълнувам от себе си, няма какво повече да кажа и това сигурно нормало. Чета сега Айн Ранд, много ми харесва. Държа се на повърхността.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Design by SkyandStars.co | BACK TO TOP