За третия рожден ден на блога си позволявам да цитирам стихотворение от Виргиния Захариева, защото аз не мога да напиша такова:

АЗ ви обичам, 
Обичам ви всичките,
изгладнели мои врабчета
с праха, който вдигате -
и като кацате, и като отлитате.
Давам ви всичко -
и средата, и кората си.
Има ли тайни хлябът?

Булевардът кашля цяло денонощие
Очите му изскачат, потропват петите му
В съня ми
Въртя отвътре на кълбо своите очаквания
Пускам нишката назад, за да се върна, а
Един закъснял уморен комар живее до мен
Бил женски и била гладна

Аз съм къща
Аз съм къща
Аз съм къща
В мене се разпяват мъжът и жената
Които снощи късно се върнаха
Които хълцаха и се препъваха
И правиха любов и заспаха голи
И сплетоха крака след чашата вода
Съвсем нормални неща за една къща

сутрин

нещата които сутрин димят
или се бъркат с лъжица
ми напомнят на времето
когато бях в утробата на майка ми
звучат в тихото като през тръба
далечните звънчета на сервиза
под завивката е топло
мъжът идва
да разтвори в съня ми бучката захар
да поговори с тялото ми
да ме възхити че хем съм вътре в себе си
прибрана
хем съм навън розова елипса

Един и същи сън как те блъскам и съскам,
и те ритам в стомаха,
за здравей и за после-
да знаеш колко боли като кажеш
не още.

Никой не шепти по-тихо от диханието ни, когато
лежим  един в друг и се чупим на прах
като бисквитката в чая. Следобед. Жълт и мъглив
като вчера. Крехки и силни, наричат се двама.

9 кръга

Нося стара жилетка на майка ми. Сивозеленикава, с цип, на лакътя има мъничка дупка от молец, но аз се гордея, че нося старата жилетка на майка ми. От Белгия ли беше, от Германия ли. Хубава е, забоден е сребърен сол-ключ, пак неин, купен от пътешествията й в странство. Пия блудкав чай с приятелки в жълто кафене.
У дома влизам подсмърчайки. Хладен октомври е, имам хрема. На масата - висок и екстравагантен букет с картичка. Телефонен номер, изписан с тумбест и кокетен почерк. Татко бил приел цветята от неизвестния. Аз знам кой е той, но не съм го виждала. Имам среща след малко, жените в къщата ме пришпорват да бързам, да бързам, защото това било много мило и не можело да кажа не на момчето.
Не съм си и мислила да му кажа не. Не помня как влизам в банята, как сменям жилетката на мама с блуза на сестра ми. Помня мириса на лак за нокти, защото знам, че той много обича хубав маникюр. Лакирам се права, полуобута.
Закъснявам.
Сърцето, безотказната машина, напира да пробие тунел през гръдния кош. Аз съм на 18, ходя на уроци за кандидатстване в университета. Много съм добра по английски и френски, пея в хор и тъкмо съм се научила да пия вино. Преди 2 месеца съм се запознала с Валери, 23, работи в Щатите, но се връща тъкмо сега. Страх ме е. Запознали сме се в mIRC.
Същият Валери стои на уговореното място със скръстени ръце, чака ме от 21 минути, но аз нямам мобилен телефон, на който да ми се обади. Не съм чувала гласа му никога. Гласът му е октава под моя, гласът му е първото нещо, което прегръщам.
Часове по-късно вали, вървим в размекнати листа и кори от кестени.

Виждам го по четвърт час сутрин и по 3 вечер. На безименния си пръст нося халка с името му вътре, предмет, който се сля с тялото ми без никакво усилие. Не че предметът значи нещо, но името - да. Ръцете са проводници, знаете. Любовта ми винаги е минавала през ръцете. Сега съм по-добра и по-красива от преди, сега, когато за девета година обичам един и същ мъж, все още мога да страдам по него, все още мечтая да за него. Не ме е страх от старостта, от нищо, защото той е до мен. В своя си, отделен свят. (Разбирам, че той си е негов и неприкосновен). Няма значение колко са минали, а колко остават. Любовта убива времето. Поправете ме, ако греша.

уточнение

Ти беше ли там, когато ме нямаше?
Бях пролука.
Процеп, в който се просмукваше светът.
Бял и онемял.

С какво помогна на лудата в мен
да си върне разсъдъка?
Остави ме да  бъда сирак в непознати води
и да дишам миазми.
Нещата, които не ми каза, най-добре ми
показа с мълчание.

Влизам в пространството ти с разрешение
и след строга забрана
плахо запявам химна на въздържанието.
Ти не си той, в когото се влюбих, но си този
в който жълтото засиява като пресен жълтък. Аз съм
жената палачинка.
Нощем птиците крият от нас своите
погледи. Докато те побирам у мен и ставам хралупа
за гъстата ти генетика.
Как направи така че да нямам себе си?
Една бях, сега съм две. Сега съм повече, отколкото
мога да преброя. Умножение и деление.

Задава се и казва в потока от звуци как надбягва дъжда, но спазвал ограничението. Бърза към мен. Аз съм от жените, които чакат любимият да дойде в свойта каляска сив металик, ако свърши работа навреме, ако може да открадне минута. Пегас с вечно включена пета. Всеки ден си много хубава, казва. Целува ме по ескалатори. Сърцето ми всяка сутрин се къса, когато ме буди, а после си тръгва. Така сме се разлистили, така е хубаво годините да стават повече.

*

ще се напиша с малки букви
многоименна, с корици във червено
ще спася остатъчните рокли от неминуема смърт
и бримките си ще закърпя
ще се храня здравословно
ще заемам мястото на съда, в който съм поставена
и твоето
и в твоето гнездо ще се излюпя
след дълго чакане от 9
години вместо месеци
с чупливи още крайници и перушина
ще те посрещна (яйцето целува майка си)
ще се почистя от детайлите, ще се
будя винаги красива
с малки букви, многоименна,
с корици във червено на книгата,
която никога не си чел.

дневник

Бездънната яма в стомаха ми забрави да напомня за себе си. Нещо си играеше в пръстта и листата, а подивялата котка на двора фучеше след него. Котката цял ден е облизвала храната от мустачките си. Надолу към Попа мигат прозорци. Някой готви града на яхния в сладко-лютиво, паважите -  немити от вчера, камионите с трясъци и софийски боклук носят от онази омара. Символизъм ли? Не е. Четох, че Улф нямала нищо предвид с Към фара. А нищото стояло разчекнато като два крака на скала, чакащо да бъде оплодено. (Цитирам предговор). Бързо изсмуквам всяко изкуство, което докосвам. Пипала вместо зеници. Попа стои загърнат като мъртвец, положен в арматура. Стърчат жички. Пресягат се жичките към лампите, лампите -  към дървесата. Дървесата с възпалените клони се възнасят в небето, а то пада върху ни. Върху мен. И върху покрива на колата. Вътре съм, с твърдите струни на ръката му, където облягам сряда. Колата ни вози, Попа е минало в чувал. Прозорците са вече фарове. Към фара. Смиламе отново важните неща в деня. Той - рус, аз малко по-малко. Пакетирана храна ще ядем тази вечер (и се сещам за котката и нещото в пръстта, което гонеше). Коремът ми си тръгва от гърба. Със сосове и лютеници запълвам празното, с хрупкави, пикантни, сочни меса, с гласа му за вечеря, мирис на къща. Вечерята пуква капсулата и потича лениво спокойствие, тук, на дивана. Да имаш диван било важно за връзката.

топла

къкри мърка и мърмори

жената под налягане

по...

сеем бури, жънем съмнения
чакам те вечности, остарявам, прераждам се
отказвам тестяно и пак го започвам
превръщам те в нож, когато съм в ъгъла
правя си го сложно, за да не е лесно, безинтересно
кръвнината си плащам, докато ме черпят кафета,
съветват ме хората да бъда по-концентрирана в себе си
отчитат колко точно остава от времето ми, докато спра да се броя единично
това не е поезия, нищо не е поезия, само ти си поезия, скъпи
по цялото тяло, по целия кош на гърдите ти, по всички скоци на гласа,
по разликата във ръцете ти, по вената под лявото око, по русото
обичам те

всяко бъдеще за някого е минало

времето заобля ъглите ти

ставаш жената която дъщеря ти един ден ще иска да бъде

докато ти искаш да си нея

нещо такова каза чанкете в епизода на синьо лято

който излъчиха днес по бнт1

всъщност морякът каза

че децата тръгват по пътя който

възрастните вече са изминали и е неизбежно

опитът им да ги срещне по средата (често е приятна срещата)

и се замислих за двете ми баби и дядо ми

които не помня като млади

все са имали бръчки болежки и изкуствени зъби

но отлично помня мириса на дрехите одеколона

манджичката хляба и онова подаване на ръка

като мост над родителите

т.е. днес мисля за младостта и тленността ни

писмо до неизвестен

за коледа преди коледа искам ужасно много искам да замина примерно в прага но виена за четвърти път също става
искам да мога сама да си казвам стига никой да не ми дърпа шалтера да си платя данък жилище преди да ми е опрял ножът до гърлото
и да ходя да тичам поне 5 пъти седмично в парка, защото много ми харесва, тялото ми също го харесва, а той ми харесва тялото
много неща мога да правя добре, други просто прекрасно, но не мога още не мога да бъда търпелива статуя

да те

Да те забода с топлийка искам, географски
на място да те сложа, да бъдеш остров,
където съм круширала.
Да те разпъна като кукла от парцали. Да слушам
побеснял Рахманинов, докато те късам
на съставни части.
Да ти извикам искам, все едно те викам
от комоцио. Да ми чуеш за последно
присъдата.
Да те прегръщам и да се увивам в твоето
околовръстие. Да пипам все едно съм
ослепяла.

връзка

в корема на рибата

неми и сплеснати стоят чревца

като лъчове

провеждащи нашата древна любов към

праисторическата супа

от която сме подали гладни устички

а сега рибата

ще бъде в корема ми

за красотата

Мислех, че Радиалната кост е някъде по към рамото, но не, била тази от лакътя до основата на палеца. Сестра й Улна. По принцип смятам двете сиамски близначки за най-хубавото нещо в моя скелет, но го разбрах едва снощи, когато прочетох, че в анатомията на Флора именно това била най-нежната част. Има нещо удивително в човешките ръце. В метрото добре наблюдавам ръцете на хората. Грозни, убиващи нокти. Девствени пръсти натюр, оформени като лопатки или други сечива. Мъжки ръце с тънеещи върховете - малки крайчета с розов цвят и нежни-нежни кутикули. Стряскащи конструкции в ярък лак, заплашително извити надолу. Непогледнати ръце, непогалени ръце. Уеднаквени и обезличени длани. Ръце с найлонови торби, ръце цял ден щракали по копчета, ръце на програмисти. Ръце на млади майки с отрязани дълбоко нокти и една специфична мекота,от която ти се иска да целуваш. Старчески, възлести пръсти с бръчки и петна, с пръстени и втвърдени като камък мазоли, техните топографски, разкошни и тъжни ръце.

Пиша ви от моята Радиална-и-Улна. Добре е, че всичките ми (ви) кости си имат имена. Те последни ще си идат. Скоро гледах как търсят мумията на Нефертити в онези потресаващо потискащи места, пирамидите. Докато търсеха царицата, намериха така екстравагантно запазения скелет на свекърва й, злобната, но красива Тия, майка на Ехнатон. Един такъв дребен и изящен череп, запазен, и тази дивна коса, дето е имала. И си представям - ами ако Тия стоеше в метрото и държеше торбичка с маслини от Халите?...

романи

Епопеята ми с Ана Каренина започва, набутана между бележките на Набоков (роден на 22 април, 10 по стар стил) и Марк Леви, англичанин, когото чета на френски. Майка ми била чела Птиците умират сами, докато ме носела в корема си, но не била съвсем сигурна мен ли като е носила или сестра ми. Според мен е сестра ми, понеже от двете ни, само тя изпита сантимент към този роман и го прочете както си му е редът. Отец Ралф ми е симпатичен, но ми е по-интересно, когато жените са черните в списъка.

Разбира се, че днес можеш да обичаш един, а утре друг, разбира се, че можеш едновременно да ги обичаш. Ето ти една Ана Каренина. Защо казват, че жените търсят сигурност, след като несигурното далеч повече ги влече.

И тъй като душата ми силно потъва в книги, в които жените са неверни змии, в близкото бъдеще ще говоря за възрастово неравностойните бракове, за сластните жени, за страхливите мъже, за страстта преди всичко, за изневерите. Така де, защо от жените, чувствителни към социално възприетото, излизат такива разкошни трагични героини, толкова желани любовници и иконични самоубийци.

С повече време и до Меги и дьо Брикасар ще стигна.

звуци

днес в ушните ми миди
има звуци от шилер
бонобо
хувърфоник
джар
масив атак
тиерсен
брадата му на четири дни
до сухите ми длани
при интерференция
всеки звук можел да те убие
в подходящата честота

какво е мислел Набоков, докато е писал умирането е забавно
и как е успявал да слага толкова рядко точки
делир ли е било или просъница

дни наред мога да страдам, че не съм велика

моята събота с мерилин

the prince and the showgirl е на екрана

и гласът на мерилин прави бухти в хола

панирам кашкавал на три метра отстояние

имала е такова сладко и розово лице

вежди с учудена арка и брадичка която според мен

би стояла чудесно на разтекъл се сос

или нещо друго за облизване

разбира се че ще изкара цял филм с една рокля

защото всеки кадър на нея изглежда различно

представям си че оливие мислено държи сатър

за да говори така вдървено и такъв немски английски

в този филм където само тя е руса

само тя си показва задните части

и бъбри заваляно с възходящи завъртулки накрая

всъщност не е кой знае какво

има неподвижно чело

но какви подвижни глезени

какви сецесионни извивки

налива си шот водка

и най-накрая сваля безумните накити

кестенявите ѝ вежди се повдигат

устните ѝ произнасят darling с почти

греховно р

колко мъже са я искали

и колко биха я издържали

такава една напудренa в нозете на

сър лорънс оливие

с изящния ѝ задник

който така добре стои пред камера

и на мъжко коляно

вивиан лий дали е ревнувала?

нямаме вечеря, но имаме какво ли не плюс още толкова

ровя в мрежата -томии, -скопии, патосъстояния, научавам, проучвам, заучавам

топла съм още, горя, други изстиват без да искат, без звук или смисъл

на първо място съм здрава, на второ съм жена, на трето съм някоя, която

не прави разлика между закачка и финал, сериозно - плитко, не различава

инфанта с нарисувани в червено стрелки встрани на устата

зашеметена от няколко чаши, от разбора в петък, тревата в дроба ми, Шекспир

роман за соца в ръцете ми, скучен е, олющена кожа от търкане с кремове

безнадеждна домакиня, но надеждна любовница, проекто куче пазач

с изящен врат, само за чупене, и мънички китки като на светлите кукли от Съюза

панис ангеликус, който стои и се взира с ееей такива очи, хлябеееее

обръщението ми е винаги дълго, изискващо, обърнато към себе си

ровя в мрежата - днес много дълго ме нямаше, макар да присъствах,

което е сигурно, когато в тялото ти бучи гняв, а в очите въпрос.

о,да

Да, краката ти монументи
от епоха която не е изживяна
златноруса
отредено ми е място в тях
в плитката земя на свода ти
при угарките от твоите цигари
обувките ти от английски сайтове
и педала на газта в краката ти
и ямките на колената ти
покрити с меки жички
в които рикошират любовните ми погледи
и издяланият глезен
завързал в себе си очите на жените
които са те галили
гол и по стенания
стената на бедрата ти
твърда почва под краката ми
губя я
когато плъзвам пръсти
нагоре на север
оставям се да бъда застреляна
ако си искал да ме направиш поклонничка
ако си искал да сключвам ръце
по прасците ти
меката им славна архитектура
от 80-те години на 20 век
ето ме
плъзнала
в огнището на твоята камбанария.

неделен звездопад и лирични отклонения

Милата ми приятелка Вера и усмихнатото й момче си казаха да тази неделя. Сред бавното дихание на природата и всичките си около 200 щастливи приятели. Това можех и да не го споменавам, ако нещо не ми бе щракнало дълбоко отвътре. Едно такова нищо общо с ежедневното. Сън в лятна нощ, където и с невъоръжено око виждахме Титания да се носи над земята с прозирната си рокля и букетче от пшеница и лавандула. Гледахме залез, всеки сантиметър от него. Кога друг път ще видиш спускането на слънцето като на голям екран, седнал върху бала слама и на въздух, разреден от жълти смехове.

Хубавите неща не могат да са бързи. Като изгрев, като първо кафе, като интродукция към бавен и жужащ в главата ти секс, като учене на нотна грамотност, изрязване на принцеси от гланцово блокче, садене на цветя и готвене. Често имам проблеми с търпението и все още не владея гледането на растения и изчакването на правилния момент да подправя ястието си. Но завиждам на онези, които умеят.

Сърдиш ми се

че прилепвам до

едрото ти огнедишащо

тяло

но дървото и то би излетяло

ако нямаше корени.

Дивя се на жената

която ставам

когато се храниш с храната

която съм ти приготвила

и обличаш ризата

която съм ти изгладила

и миришеш на мен

в 2 след полунощ.

Ритниците и алармите

отдавна не дремят

ти будиш навред

едно топло желание.

ти си синдром разболяваш ме по цялото тяло и така бързо изчезваш че не знам кога ме боли и кога л и/е кувам
треска
слънцето си беше направило лагер на кожата ти едно такова лъскаво и нетрайно следобедно последното слънце
юли
брадата ти драскаше с един сантиметър в секунда и после езикът минаваше да оближе раните и зачервеното
подпалена
много пожари лумнаха в тези горещници и тлеят ли тлеят а аз помъдрявам ставам жената която други мечтаят
от дистанция наблюдавам как ти си кораб който си тръгва от плитчините решен да не потъва още
има време

и още не съм те намерила

още не мога да ти намеря дума

първо съм те изгубила

след това съм се събудила

разбрала че няма принцове

затова е пълно с нещастни принцеси

които сами поставят корони в главите си

и сами си играят на приказка





photo: Theo Gosselin

две

body and soul пише на едно от ребрата ми

но не знам кое повече съм

и след като винаги съм в някаква дуалност

ако не в множественост

нормално ли е някога да съм едно

сега гледам овчарски скок жени

предполагам те нямат този проблем

лунички

Бенката-фантом на лявото ми кутре отстъпва по наситеност на традиционните 2 (две) лунички на носа. Контрастът е въпрос на житейски възгледи, мисля си. "Всеки фотограф си има характерен почерк при ретуша" говорим си с Рене.

Всеки ден ям риба и затова не знам кой ден е. Без дрехи е любимият ми статус. Светлина си излъчвам сама, така че и мракът ми свети. Деница каза, че съм била 12, бурята вътре в мен нямало какво да ми я обяснява. 12 съм, щом казваш, макар че понякога съм rem преди полунощ.

Преди 2 години той за пръв път ме нарече butterscotch princess. Сега това има значение.