Бел. прев.: Нямам достъп до писмения оригинал на това стихотворение, защото го слушах в Storytel. Смятам, че свалих текста правилно, но все пак си оставям възможност за грешки. 

Грешки в превода със сигурност има, но също така се надявам да съм представила предателите като живи хора. Такива, каквито вероятно са за лирическата героиня. Не знам, аз бих се изкефила на подобна епифания. Хареса ми, че нейните lover and friend не са част от красива прожекция. А също, че героинята знае, че някои врати просто не се затварят. 

П.С. Благодаря на Мария Янкулова и  Деси Желева за помощта.

Когато завариш любимия си с приятелката ти

голи във вашето легло,

има неща, които можеш да кажеш.

Сбогом не е едно от тях.

Никога не ще затвориш тази грубо отворена врата,

те ще останат в тази стая завинаги.

Но трябваше ли да са толкова голи,

така лишени от изящност,

така да шляпат сякаш че в локва?

Твърде длъгнести крака, твърде пълни кореми,

тлъстини тук-там, 

кичури коса.

Да, това беше предателство,

но не към теб, а към някаква представа,

която си имала 

за тях -- тайнствени и в меко осветление,

докато прехвърча сняг

сред моравия декемврийски залез,

не тази непохватна голота,

не тази разхвърляна плът, уловена

от яростния блясък в твоя поглед.

Олимпийски игри по тъгуване, Кейт Беър

За да се справя с депресията си, купувам

нов еър фрайър, розов сешоар, млад

хлорофитум.

Не искам да съм толкова сломена,

но тъгата влиза навсякъде,

блъска по пианото.

Дайте ми свобода, но задръжте смъртта.

Нея не можеш да надбягаш.

Портрет на артиста в края на август, Шели Пухак

Разбита и раздразнителна. Никой
не би ме поискал. Моето подпухване. Моето невъзможно.

Мириша на кисело. Нещо гори под
кожата ми. Възпаления. Но пък искам

рояк и пламък. Флейти и поклонници.
Да ме водят на кино,

на морето, в леглото. Да ми напяват бонбонче.
Да ме целуват подкожно. Да ме оставят

подута, но все още жива. Искат ме
само вредители. В сумрака.

В коридорите. След тях съм червена
и в пламъци. Привличам ги със забранените си

емисии, необичайно високия 
CO2, с голотата си с дъх на вкиснало.

Опитах всичко. Не опитах 
нищо. Защо да го правя? Аз съм желана.

Раните ми го доказват.

Рожден ден, Лусил Клифтън

поради Йоана

 

днес сме възможни

утрото, зелено и с дъх на пране,
се отваря и влизаме в него
скимтящи и слепи.

всичко е пред нас:

снежното кралство -
блестящо и тихо
под своята ледена шапка,

тръстиковите полета,
които сладостни греят
в окъпания от слънце юг.

докато денят с даровете си
настъпва непохватно,

това, в което ще се превърнем,
чака в нас като страдание.

Съперници, Силвия Плат

The Rival

If the moon smiled, she would resemble you.

You leave the same impression

Of something beautiful, but annihilating.

Both of you are great light borrowers.

Her O-mouth grieves at the world; yours is unaffected,

And your first gift is making stone out of everything.

I wake to a mausoleum; you are here,

Ticking your fingers on the marble table, looking for cigarettes,

Spiteful as a woman, but not so nervous,

And dying to say something unanswerable.

The moon, too, abuses her subjects,

But in the daytime she is ridiculous.

Your dissatisfactions, on the other hand,

Arrive through the mailslot with loving regularity,

White and blank, expansive as carbon monoxide.

No day is safe from news of you,

Walking about in Africa maybe, but thinking of me.

Ако можеше да се усмихва, луната би приличала на теб.
Ти оставяш същото впечатление
за нещо красиво, но пагубно.
Умело отразявате чужда светлина.
Нейната кръгла уста тъжи над света, твоята е безизразна,

а най-големият ти талант е да превръщаш всичко в камък.
Будя се и виждам мавзолей, ти си тук.
Тракаш с пръсти по мраморната маса, търсиш цигари
като злобна жена, но не така нервно,
умираш да кажеш нещо, за което няма отговор.

Луната също тормози своите поданици,
но през деня не е страшна.
Докато твоите недоволства редовно пристигат
по пощата, с най-топли чувства -
бели и празни, безкрайни като въглероден окис.

Не минава и ден без вести от теб.
Как се разхождаш, да кажем, из Африка, но мислиш за мен.

Ода за глада

Как копнея за ягодите,

които купихме край пътя

в Кипър в сватбения ни ден.

Ухаеха божествено и забравихме

да ги изядем.

Артистът, Джени Джордж

Poetry Foundation

Навън лежи змия и дреме

в ръкава си от зной.  Златист

сирак върху топлата земя, с отворени очи,

в очакване на идването на безкрая.

Искаш да я удариш с пръчка.

Искаш да откликнеш на думите,

които молят: Използвай ме!

Един ден старият живот просто

хвърля дрехата си и изтича между камъните.

Тогава бъдещето трепва в теб

и застава в гърлото ти като пламък.

Сепване, Дениз Левертов

Отворих вратата и заварих

листата на лозата

да си шепнат 

оживено.

         Когато ме усетиха,

снишиха зеления си шепот, 

смутени като хората, които

стават и закопчават саката си,

уж че тъкмо си тръгват, уж че

разговорът е свършил

точно преди да влезеш.

          На мен обаче

ми хареса, че зърнах

неясните им жестове. Хареса ми

звукът на тихите им гласове. Следващия път

ще вляза предпазливо като лъч, 

ще открехна бавно вратата, кротко

ще подслушам.

Януари, У. К. Уилямс

оригиналът

Пак отвърщам на трихордните вихри,

свирещи насмешливи хроматични квинти

по моя прозорец.

Свирете по-силно!

Не ще успеете. По-

здраво се държа за своите думи, колкото по-

силно ме викате.

А вятърът,

както преди, свири умело

своята насмешлива музика.

Денят е дълъг, Jane Hirshfield

Денят е дълъг

до пладне.

Тогава умира.

Капки от вчера още проблясват

в косите ми.

Не зная какво е времето.

Все не го намираш.

Но го губиш.

Биньо Иванов

Three horizons of books are climbing up the wall.

Bent over the skyline,

Van Gogh is gathering bread.

Nestled in bed, a child is dreaming of rain,

It keeps her warm.

A woman is sewing on a button

as brown as her eyes.

Дива сила, Емили Скаджа

Brute Strength by Emily Skaja

Воин за изгубена кауза, дива, няма жена,

задраскана от собствената си история, аз все се опитвам
да осветя тресавищата и злотворната пепел
на моето начало, момичешките дни --
хвърчило сред огнестрелни залпове
и косове, които се изтръгват от ореха --
всички онези августовски сутрини, така мимолетни,
така позлатени от омарата
къде е това момиче стражар, което не се страхува от нищо,
бъхливият плъх, завързакът от никъде, кралицата,
момичето, което никой не би ударил, момичето, което отказва да бъде то
и увиваше лисичата кожа като знаме около себе си? Нека я видя.
Давам ѝ честната си дума, ще изгоря булчинската рокля, когато съм готова,
или може да ме погребе със нея.

Мъртвородени, Силвия Плат

Всичко, което искам да кажа на стиховете, които не успявам да родя.

оригинал

Тези стихове няма да живеят: диагнозата е тъжна.
Уж имаха пръсти на ръцете и краката
и челца, изпъкнали съсредоточено.
И да не им е било писано да пораснат,
то не е било от липса на майчина обич.

Не разбирам какво им се случи!
Всичко е правилно на брой и по форма.
Така добре стоят в консервиращата течност!
Само ми се усмихват, усмихват, усмихват,
но все така нито дъх, нито пулс се усеща.

Не са прасета, нито са риби,
макар че на прасета и риби приличат--
поне живи да бяха.
Но са мъртви, а майка им умира от апатия,
а те само зяпат, и дума не казват за нея.

Натъртване, Силвия Плат

Прочетох превода на Владимир Трендафилов на рождения си ден и ме плени мигновено. Днес отворих един от томовете си със стихове на Плат точно на оригинала. Оставих всичката си работа, естествено.

оригинал

Мястото се пълни с цвят, тъмноморав.
Останалата част от тялото е измита
до бисерно бяло.

Морето фанатично се просмуква
в хлътнатина в скалата.
В една кухина е устремено цялото.

Едва забележима,
лошата поличба
пълзи по стената надолу.

Сърцето се затваря,
морето се отдръпва,
огледалата са покрити.

Хвърчило, Ребека Елсън

Хвърчилото получава,
мисля, цялата наслада,
гледката,
безтегловността,
вятъра,
радостните тръпки,
развятата опашка,
порива към висините,
екзалтирания скок,
а на мен долу ми остава
въжето да държа.

Онкомишка, кухненска мишка, Ребека Елсън

Мишке, чиито братовчеди
дадоха живота си за мен
под ножа и иглата,
зловонието на антисептика,

и с мъничките си тела
сътвориха миши неща,
за да водят моите битки,
в моята кръв,

ето я кухнята ми.
Заповядай.
Изяж всеки остатък.

Чувам те там долу, в мрака,
когато твоите роднини в главата ми
се разбуждат,
разбутват с мустачки синапсите
и перват с остри опашки
основата на черепа ми.

Настани се зад хладилника,
но внимавай с капана,
моя защо-аз капан.

Щом понечиш да влезеш,
завинаги оставаш там.

Крайчецът на окото ми, Калина Линкова

The corner of my eye -

this diminutive

carrying the unspeakable,

a globe of overflowing seashores,

a slippery Atlas holding up

worlds on a web of troubled

veins.

Балада за Само и Докато, Ребека Елсън

Въпреки че от умора скоро ще капна,
само още нещо трябва да отметна.

да забърша стълбите, да хвърля боклука,
влажното пране да прибера на сухо.

Работата на жената никога не свършва:
затова започнатото ще довърша.

Но само едно не ми е достатъчно.
С докато ще станат три задачите.

Още малко мога да вмъкна със само.
(Простете, само да премета ми остана.)

На работа е същото като вкъщи.
Сметки, писане, телефонни срещи...

Но не може все да е така.
За днес приключих с всичките дела.

Нека Докато е нещо извън мене -
като земната ротация, морското вълнение.

Нека само да съм нейде до вода,
да прехвърлям камъчета от ръка в ръка.

There's a certain Slant of light (320), Emily Dickinson

оригиналът

Някак косо пада светлината

в следобедите зимни

и ни терзае както ни гнетят

тежки катедрални химни.

От небесната рана, която нанася,

не виждаме никакви белези,

но промяна оставя в душата,

където смисълът таи се.

Не е урок за никой тя,

на отчаянието е печатът.

Тя е върховната печал,

която висините ни пращат.

Щом идва, пейзажът замира,

сенките дъх притаяват,

а тръгне ли си, далечна

като очи на мъртвец си остава.

Прочетох Луната | Емили Скаджа

През март изпускам яйце и се надявам да опровергае науката и

от него да излети птица. Всички наръчници сочат към това.

Първо се затваряш се в черупка, а после политаш. Добре.

Камък по камък спирам реката на любовта си към теб.

Така е, не ми пука как звучи. Имам списък с

пашкули, с които да преобразя тялото си: Неконтролируемо

треперене. Сънна парализа. Ужас от ядене. Преструвам се,

че пътищата до дома ти са всъщност мочурливи пътечки,

накриво отъпкани от елените. Отново водата не спира;

вали дълго след като на времето му е минало времето, свещен

паралел. Устата ми се разлага и скрива. На леглото му трябват гребла.

Прахът ме вълнува, но не забелязвам новия прах, след като тръгна.

След като тръгна, ти тръгна, а аз останах на показ,

залепнала в кишата. Аз като зрелище:

Жълтък-изумление. Не-птица. Емили надгробната плоча,

солната лиза*, проблясващият в зида лъч. Изчетох всички фази

на Луната, но нищо не обяснява пукнатините. Един път да не е виновен

Меркурий. Като планети чиниите ми се носят в сапунена пяна.

Потапям вътре ръцете си. Изваждам ги и виждам пера.

* В някои райони в САЩ е забранено поставянето на солни лизи в хабитатите на определени животни, защото миризмата им ги привлича, а недобросъвестни ловци се възползват от това и ги убиват за дивечово месо.
Най-често от солните лизи се възползват крави, коне и елени.