През март изпускам яйце и се надявам да опровергае науката и

от него да излети птица. Всички наръчници сочат към това.

Първо се затваряш се в черупка, а после политаш. Добре.

Камък по камък спирам реката на любовта си към теб.

Така е, не ми пука как звучи. Имам списък с

пашкули, с които да преобразя тялото си: Неконтролируемо

треперене. Сънна парализа. Ужас от ядене. Преструвам се,

че пътищата до дома ти са всъщност мочурливи пътечки,

накриво отъпкани от елените. Отново водата не спира;

вали дълго след като на времето му е минало времето, свещен

паралел. Устата ми се разлага и скрива. На леглото му трябват гребла.

Прахът ме вълнува, но не забелязвам новия прах, след като тръгна.

След като тръгна, ти тръгна, а аз останах на показ,

залепнала в кишата. Аз като зрелище:

Жълтък-изумление. Не-птица. Емили надгробната плоча,

солната лиза*, проблясващият в зида лъч. Изчетох всички фази

на Луната, но нищо не обяснява пукнатините. Един път да не е виновен

Меркурий. Като планети чиниите ми се носят в сапунена пяна.

Потапям вътре ръцете си. Изваждам ги и виждам пера.

* В някои райони в САЩ е забранено поставянето на солни лизи в хабитатите на определени животни, защото миризмата им ги привлича, а недобросъвестни ловци се възползват от това и ги убиват за дивечово месо.
Най-често от солните лизи се възползват крави, коне и елени.

Светът е твърде много за понасяне и не мога да стоя в него без да мразя, съдя и плача. Не знам как да активирам никакви решения у себе си, чувствам само безпомощност.

Колко много тела на птици | Емили Скаджа

Колко много тела на птици разчистват всяка сутрин --
птиците, които бъркат прозорците с небето,
и умират, зашеметени. Често мисля, че ако можех, не бих изживяла живота си отново.
Само това сърце имам, ясно? Опарих се, изгорях още след първия гаслайтинг.
От самото начало ми казваха, че боравя добре с думите, казваха ми кога и какво да казвам.
Вярно е, превърнах болката си в пир и поканих всички, цялата банда.
Ядохме само цветя - това си беше моята болка все пак.
Бях на 29 и без малко да се превърна в Юлиана от Норич.
Когато се почувствах в безопасност, попитах Кейти: Антифеминистко ли е да гладувам заради мъж?
Тя отвърна любезно Нека сменим фокуса на въпроса.
Не след дълго вече ядяхме божури и люляци с пчелите вътре. 
Всички онези двойки бяха дошли да чуят речта ми.
Напълних устата си с пчели и започнах да говоря с пълна уста.
Чуйте ме, ако ще говорим за любов, трябва да говорим за насилие!
Ужилиха ме, езикът ми се поду и почнах да плюя сдъвкани пчели. 
Специален екип дойде да ги изхвърли преди някой да види. 

Трудно е за вярване, че зависи от мен

прокопаването на тунела на некрасотата.

Ръцете ми - сухи гребла, с които само

разрошвам листата. Знаците - прозрачни

или никакви. Внезапно виждам чар във възлите

и изтърбушените дограми на стари къщи, 

внезапно стига до мен, че някой може да забрави

да довърши ремонта. И това да съм аз.

Нещо като песен | Уилям Карлос Уилямс

пр. Николай Кънчев

Нека смокът се таи
в тревата,
а писането нека 
е от думи - бавни, но и бързи - рязко
да повалят, кротко да изчакват,
будни.

-- метафора да помирява
камъни и хора.
Твори. (Идеите са само
във нещата). Измисляй!
Цветето ми е каменоломка и то
руши скалата.

*Преди години се влюбих в това стихотворение заради превода на последното изречение, което напълно осмисля всичко по-нагоре. 

Срамниче | Уилям Карлос Уилямс

Нейното тяло не е като анемоната
бяло, нито тъй гладко,
ни тъй надменно стои. То е поле
с диви моркови, което превзема със сила
земята; над него тревата
не се подава дори.
Тук е наистина бяла;
бяло огражда луничка от пурпур
в средата на всеки цвят.
Всеки цвят е педя
от нейното бяло. Където 
дланта му е минала, е оставила
пурпурен знак. След допира му
всяка частица у нея разцъфва, поникват
жилки една по една, докато
цялото поле не стане от желание бяло,
голо, един стрък,
един грозд, цвете до цвете,
блян безмерен за бяло --
или край.

Това не е разсейване, а фокусиране в най-важната задача - да удържа сензорната си чувствителност и несигурностите, за да мога да бъда полезна на себе си и на децата си. Хаос, безпокойство, дълги периоди без желание за промяна…

От мен зависи колко е топъл домът ми, колко е светъл денят ми. 

Розови неща и преводи, това помага.

Малка фуга, Силвия Плат

Little Fugue

Тисът размахва черни пръсти:
нахлуват студени облаци.
Така глухонемите сочат пътя 
на слепите, но все тъй напразно.

Харесвам черни послания.
Какъв безизразен облак!
Като око - целия бял!
Окото на слепия пианист

от моята маса на кораба.
Пипнешком търсеше храната си,
пръстите му надушваха всичко.
Не можех да откъсна очи.

Той чуваше Бетовен:
черен тис, бял облак,
ужас и мъки.
Капани от пръсти, хаос от клавиши.

Наивно и празно
се усмихват слепците.
Аз жадувам големите звуци -
тисовия плет на Голямата фуга.
Глухотата е друго.
Татко - неясен проход.
Виждам гласа ти,
черен и гъст като в детството ми.

Плет от команди - 
готски, варварски,
чисто арийски.
Кара мъртъвците да стенат.
Пледирам невинна.

Значи тисът е моят Христос.
И двамата - еднакво измъчени.
Виждам те през Първата световна,
зад месарския щанд,

как сечеш вурстове!
Те обагрят съня ми - 
червени, нашарени, прерязани шии.
И после - мълчание!

Някакво ново, тежко мълчание.
Бях на седем, нищо не знаех.
Светът се случваше.
Ти имаше един крак и пруска мисъл.

Сега и облаците
простират своите бели чаршафи.
Все така ли мълчиш?
Препъва се и моята памет.

Помня синьо око,
куфарче с мандарини.
Ето това бе човек!
Като черно дърво смъртта се отвори зловещо.

Междувременно аз оцелявам,
подреждам деня си отрано.
Ето ги моите пръсти, моето бебе.
Облаците са сватбена рокля,
също толкова бледи.

Внезапно си спомням първото ми събуждане в Лисабон. Много е рано, все пак сме 2 часа назад. Искам да си направя кафе, но капсулата не успява да щракне и пулсът ми се учестява. Знам, че нещо в мен пада - дали хемоглобин, дали кръвно, дали нещо друго. Бледа и абстинентна, тръгвам навън да търся кафе.

Лисабон беше хладен и пълен със звуци в онова юнско утро. 

Почти 5 месеца от последното ми стихотворения. Дали пък вече не е краят?

Неразпознаваема. Сякаш угаснала, притъпена.

Мога ли да се науча на неща, които винаги съм смятала за инстинктивни?

Може би мечтая за просто, ясно и необременено общуване.